Числа без контекст: манипулациите около Народния съд и комунистическия
терор осъществен след окупацията на Царство България през 1944 г.

В отговор на един показателен коментар във Facebook, който с таблица от числа съвсем тенденциозно се опитва да оправдае зверствата на противоконституционния „Народен съд“, формулирах следния синтезиран отговор. Той не спори със статистиката, а с начина, по който тя се използва, за да се прикрият контекстът, правната рамка и продължението на репресиите:

Georgi Dimitrov: „Здрасти, банда. Искам да дам малко свежо инфо на жълтопаветните ездачи на розови понита, на внуци и правнуци на българските фашаги, които сега ни дрънкат от сутрин до вечер как след 9-ти Септември 1944 г., "комунистите" избили "ЦВЕТА НА НАЦИЯТА", чрез организиран "незаконен и престъпен Народен съд". НАРОДЕН СЪД В ЕВРОПА: Белгия (1944–1950) – Разследвани: 405 000 души; Обвинени: 60 000 души; Образувани дела: 346 283; Осъдени: 53 000; Присъди затвор: 48 835 – от тях доживотни: 1 839; Смъртни присъди: 4 170; Изпълнени: 242. Франция (1944–1951) – Разследвани досиета: 311 263ц Дела със съдебно решение: 57 954; Признати за виновни: 55 331; Присъди затвор и принудителен труд: около 36 000; Смъртни присъди: 6 763; Изпълнени: 767. Норвегия – Разследвани: 90 000 души; Арестувани: 28 700; Осъдени: 53 000; Глоби и граждански санкции: около 30 000; Смъртни присъди: 30; Изпълнени: 25. Нидерландия – Разследвани: 120 000 души; Образувани дела: 14 562; Осъдени: 14 562; Смъртни присъди: 145; Изпълнени: 42. Дания: Разследвани: 40 000 души; Образувани дела: 13 500; Осъдени: 10 000; Смъртни присъди: 76; Изпълнени: 46. Италия: Разследвани – около 100 000 души; Осъдени на затвор: 50 000; Смъртни присъди: около 90; Изпълнени: около 30. Германия (съюзнически трибунали) – Работят: 545 трибунала; Разследвани: стотици хиляди; Осъдени: десетки хиляди; Смъртни присъди: около 40 000; Изпълнени: значителна част. Австрия – Разследвани: 130 000 души; Осъдени: 13 000; Смъртни присъди: 43; Изпълнени: 30. Чехословакия – Разследвани: 60 000 души; Образувани дела: 38 000; Осъдени: 33 000; Смъртни присъди: 730; Изпълнени: 475. Унгария – Разследвани: 60 000 души; Осъдени: 26 000; Смъртни присъди: около 2 000; Изпълнени: около 350. България – Подсъдими: 11 122; Осъдени: 9 155; Смъртни присъди: 2 730; Изпълнени: около 1 500. Полша – Разследвани: около 100 000 души; Осъдени: около 50 000; Смъртни присъди: 5 000; Изпълнени: около 3 000. Югославия – Разследвани: десетки хиляди; Осъдени: десетки хиляди; Смъртни присъди (съдебни): около 10 000; Изпълнени съдебни: 5 000 – 8 000. P.S. Няма нужда от много думи. Видно е, че в цяла Европа фашагите са били преследвани до дупка и са понесли своите наказания! И да светна техните наследници, които днес търсят "реванш" за осъдените си предци. Фашизмът ще бъде преследван и сега, и в бъдеще, и всеки негов радетел ще понесе съдбата си!“

Сравнение на „Народния съд“ с други комунистически репресии в Източна Европа

В регионален план „Народният съд“ у нас се откроява с едновременното съчетание на изключителен мащаб и крайна суровост на произнесените присъди. Историографски и публицистични изследвания подчертават, че за по-малко от година са издадени над 11 000 присъди, от които 2730 са смъртни – една от най-високите стойности за „революционно правосъдие“ в следвоенна Европа.

В Румъния и Унгария след войната също се провеждат процеси срещу представители на старите режими, обозначавани като „фашистки“ дейци, но броят на смъртните присъди и особено на реално изпълнените екзекуции е значително по-нисък. Не е случайно, че българският главен „народен обвинител“ Георги Петров критикува унгарските и румънските съдилища като „меки“ и „пораженски“, докато за Румъния отбелязва, че „народният съд остава само на книга – резултати никакви“ – изказвания, които подсказват съзнателно търсена максимална строгост в българския случай.

„Народният съд“ има двойна функция: да легитимира вече извършени убийства след навлизането на Червената армия и да неутрализира политическия и интелектуалния елит на България. Екзекуциите и тежките присъди срещу регенти, министри, депутати, висши офицери, съдии, духовници и общественици водят до: фактическо обезглавяване на предкомунистическия държавен и обществен елит; отваряне на кадрово поле за бързо издигане на лоялни към БРП(к)/БКП кадри; дългосрочна стигматизация на наследниците (конфискации, ограничения в образование и професии, постоянно наблюдение). Така „Народният съд“ действа като механизъм за принудителна елитна подмяна, а не само като наказателен процес.

На този фон над 2700 смъртни присъди и десетки хиляди осъдени в България представляват не просто локален епизод, а един от най-кървавите случаи на институционализиран терор чрез съд в Източна Европа. В същото време, след 1989 г. редица държави в региона – Чехословакия/Чехия, Полша, Унгария, балтийските страни – приемат сравнително ранни и системни лустрационни закони, които в различна степен ограничават достъпа на бивши функционери на комунистическите партии и репресивните служби до висши държавни постове.

В България подобни механизми са частични, закъснели и многократно блокирани или отслабвани, а опитите за лустрация остават фрагментарни и често символични. Така българският случай комбинира особено брутален начален терор с особено мека посткомунистическа декомунизация – двойна особеност, която помага да се разбере както „кървящата рана“, така и устойчивостта и адаптивността на посткомунистическите елити в рамките на формално демократичен ред.

Затова спорът за „Народния съд“ не е технически само за броя на присъдите, а за характера на режима, който ги произвежда, и за обществото, което след това изгражда върху този фундамент. Ако отказваме да видим тази връзка, ние не защитаваме „антифашизма“, а просто удължаваме живота на една от най-успешните пропагандни легенди на българския комунизъм.

В Европа след 1945 г. действително се наблюдава широка вълна от „народни“ и извънредни съдилища – във Франция, Белгия, Нидерландия, Норвегия, Чехословакия, Унгария и другаде. Този факт не подлежи на сериозно оспорване. Въпросът не е дали в Европа е имало репресии и сурови присъди, а кой ги организира, върху кого падат, през каква процедура минават и дали целта им е наказване на конкретни военни престъпления, или тотално елиминиране на политическата опозиция и националния елит.

Първо, в Западна Европа „епурацията“ се извършва в рамките на възстановени или непрекъснали своето съществуване национални държави, които след войната остават плуралистични демокрации. Франция, Белгия, Нидерландия, Норвегия не се превръщат в еднопартийни диктатури в резултат на извънредните съдилища. В България „Народният съд“ е органично включен в проект за сталинизация: непосредствено след него следват забраната на политически партии, ликвидирането на реалната парламентарна опозиция чрез процеса и екзекуцията на Никола Петков, унищожаването на свободната преса, масовите национализации, създаването и разгръщането на лагерната система и установяването на монопол на една партия и една идеология върху властта.

Второ, в страни като Белгия и Франция значителна част от проверените случаи отпадат, множество обвиняеми са оправдани, а голям брой смъртни присъди са постановени in absentia и подлежат на апелативен контрол; системата включва механизми за преразглеждане и смекчаване на присъдите. В България „Народният съд“ функционира по качествено различен модел: според специализиран сравнителен доклад мащабът на чистките е „безпрецедентен“ – в нито една друга европейска страна не са обвинени практически всички членове на всички правителства и на целия парламент за целия период на войната. Само в първите месеци на дейността (януари–май 1945 г.) са произнесени над хиляда смъртни присъди при минимални гаранции за защита и справедлив процес, а общият брой на осъдените достига 9155 души при 2730 смъртни присъди.

Трето, там, където след войната се възстановява демократичен контрол, самите общества впоследствие подлагат на критическа рефлексия собствените си ексцеси. Във Франция се въвежда концептуалното разграничение между „еpuration sauvage“ и „еpuration lеgale“, а историческата и юридическата литература признава, че част от следвоенните действия са били мотивирани по-скоро от отмъщение, отколкото от правосъдие. В България от своя страна теми като партизанските кланета през есента на 1944 г. (около 26 850 убити без съд само за периода септември–октомври 1944 г.) и лагерната система (89 430 души, преминали през трудово-възпитателните общежития, и 640 убити в тях) остават табу и са системно премълчавани през десетилетията на комунистическия режим. Липсата на публичен, институционализиран разговор за тези факти не е неутрална амнезия, а част от същия репресивен механизъм.

Четвърто, в Западна Европа извънредните съдебни процедури не са последвани от десетилетия на ГУЛАГ‑подобна лагерна мрежа за „класови врагове“, политически противници, духовници, селски стопани и етнически малцинства. В България след „Народния съд“ се разгръща именно такава система: Белене, Сомовит, Скравена, Ловеч и други трудово-възпитателни общежития, в които попадат не „фронтови фашисти“, а адвокати, учители, свещеници, земеделци с няколко десетки декара земя, представители на турското и помашкото население и лица, чийто единствен „грях“ е различното мислене или неподчинение. „Народният съд“ се оказва не заключителен акт на възмездие, а преходен механизъм – вход към едно дългогодишно управление на страх и дисциплиниране чрез насилие.

Особено показателен е и един често премълчаван факт. България не е Германия: тя не води война на Източния фронт, не е окупирана от Вермахта в предвоенните си граници, а депортацията на старите български евреи е спряна въпреки силния натиск на нацистка Германия. Макар режимът през военните години да носи политическа и морална отговорност за редица тежки решения (включително антисемитско законодателство, присъединяване към Тристранния пакт, окупация на територии в Македония и Беломорието), България не може да бъде сведена до функционален еквивалент на Третия райх. Да заличиш тези различия и да обявиш всеки, който поставя въпроси за „цвета на нацията“, за „внук на фашаги“, не представлява аргумент; това е пропагандна техника, която цели морална дискредитация на опонента и блокиране на смислен дебат.

Зад подобни опростени сравнения стои едно съвсем конкретно обстоятелство: след 9 септември 1944 г. репресията в България не приключва с наказание на действително виновните за конкретни военни престъпления, а се институционализира като продължителен политически режим. Този режим по силата на Закона от 5 май 2000 г. е официално обявен от самата българска държава за престъпен – поради системното нарушаване на основни човешки права, съществуването на лагери и политически терор, отнемането на собственост и подчиняването на националния суверенитет на интересите на чужда сила. Така юридическият акт на посткомунистическата държава потвърждава онова, което историческата фактология отдавна показва: „Народният съд“ не е единичен, макар и трагичен епизод, а фундамент в изграждането на една тоталитарна система.

Практически, тук се докосваме до още по-дълбок проблем: отказът от разграничение между справедливо възмездие и колективно наказание, между лично вина и „класова“ или „фашистка“ принадлежност. Християнската традиция настоява за лична отговорност, за възможност за покаяние, за правосъдие, което не се превръща в мъст и не отнема човешкото достойнство дори на виновния. Логиката на революционното „правосъдие“ – включително в българския вариант на „Народния съд“ – напълно отменя тази перспектива: обвиняемият е тип, клас, символ, а не конкретна личност; процесът е ритуал по легитимиране на новата власт, а не търсене на истина; а смъртната присъда е спектакъл, чрез който обществото се привиква към насилието като нормално средство за „промяна на историята“.

Основно в това се крие и екзистенциалното измерение на проблема. Обществото, което приема числата без контекст, се учи да мисли за своята собствена история като за статистически масив, не като за събитие на лични съдби и конкретни лица. Когато десетки хиляди „врагове“ се превърнат просто в бройки в таблица, съвестта се обезчувствява, а паметта – атрофира. Така „сухата статистика“ се превръща в удобен инструмент за вторично насилие: първо са убити хората, а после е убита и паметта за тях.

Съвременната историография и правна доктрина в България, включително изследвания на архивите и синтези като „Българската гилотина“ и специализирани статии, са в голямата си част единни по ключови точки: „Народният съд“ е извънреден и противоконституционен орган, създаден под силен съветски и партиен натиск; процесите са масови, ускорени и съпроводени с побои, изтезания, нарушени права на защита и предрешени „квоти“ за смъртни присъди; целта е политическа: „прочистване на държавния апарат от противонародни елементи“ и ликвидиране на потенциални противници на новия режим, а не индивидуална наказателна отговорност. В оценъчния регистър „Народният съд“ се мисли като кървав инструмент на сталинисткия терор, който има трайни последици за структурата на българското общество и за паметта за елита.

В международен контекст българският „Народен съд“ се разглежда като част от следвоенната вълна на „правосъдие на победителите“ в Източна и Централна Европа, но с отчетлива специфичност по мащаб и насоченост. В сравнителни изследвания върху комунистическите репресии България често се посочва като пример за особено кървав и силно концентриран в кратък период терор, насочен целенасочено срещу политическия, военния и интелектуалния елит.

„Народният съд“ рязко контрастира със стандартите на Нюрнбергския процес: докато Нюрнберг съди ограничен брой основни нацистки лидери при относително високи процедурни гаранции (индивидуална вина, право на защита, международен трибунал), българският „Народен съд“ привлича хиляди обвиняеми, произнася хиляди присъди, включително стотици смъртни, при ускорени процедури, политически директиви и колективно наказание по социално‑политически категории. Това подчертава политическия, а не строго правен характер на процеса и го доближава до революционен трибунал, а не до международно наказателно правосъдие.

В рамките на европейската памет за комунизма българският случай се цитира като емблематичен пример как езикът на „народното възмездие“ може да легитимира колективно наказание и елитна подмяна, което усложнява по-късната демократична консолидация и възстановяването на доверие в правото. Поради това международното възприятие – както в историографски, така и в институционални анализи на престъпленията на комунистическите режими – е преобладаващо критично: „Народният съд“ се възприема като радикално нарушаване на принципите на правовата държава под лозунга на „антифашистко“ правосъдие, със значими и дълготрайни последици за структурата и моралната тъкан на българското общество.

Ето защо всеки, който наистина желае да говори отговорно за „Народния съд“ и за „фашизма“ в български контекст, трябва да започне от приемането на пълната картина на репресиите, от разбирането на връзката им със сталинизацията и от признанието, че числата придобиват смисъл само когато са поставени в контекста на право, институции и памет. В противен случай сравнителните таблици, размахвани с полемичен патос, остават не научен аргумент, а добре опакована форма на пропаганда – опит не да се освети миналото, а да се изземе моралното право на обществото да задава въпроси за собствената си травматична история.

Лалю Метев, 1/2 февруари 2026 г.

Лалю Василев Метев е български юрист, мислител и изследовател на културата, известен със своите трудове в областта на философията на паметта, генеалогията и духовната история на България. Роден на 20 октомври 1968 г. в София, той завършва право и развива дългогодишна академична и обществена дейност, насочена към етичните измерения на идентичността, историческото самосъзнание и културната приемственост. В своите изследвания и есета Лалю Метев съчетава аналитичната строгост на правника с чувствителността на хуманитариста. Неговият почерк е белязан от стремежа да изведе моралната перспектива на човешкото действие отвъд чисто нормативните категории — към сферата на духовната отговорност и живата традиция. Сред постоянните му теми са времето и достойнството, религията и гражданството, наследството на свободата и културата на паметта. Член е на Клуба на потомците на офицерския корпус на Царство България „Един завет“, на Съюз „Истина“, на Българската генеалогична федерация и на Общия съюз на българската индустрия — общности, в които продължава линията на историческа приемственост между баланса на морала на честта и съвременната духовна отговорност. В творчеството му се откроява стремежът да се примирят рационалното и духовното начало, традицията и модерността, личната съвест и общественият идеал. Неговият стил — едновременно прецизен и съзерцателен — отразява убеждението, че мисленето е не просто интелектуален акт, а морално дело. Творчеството му се вписва органично в тази негова философска и етична линия: то е духовен синтез и лична изповед, завещание на човек, който мисли равновесието не като компромис, а като добродетел; не като отслабване на страстта, а като нейно преобразяване в мъдрост. В този контекст Лалю Метев формулира един от най-съкровените си възгледи — че истинската свобода е плод на вътрешна дисциплина, а справедливостта се ражда в пространството „между“ — между пламъка и камъка, между вярата и разума, между човека и идеала.

В Европа след 1945 г. действително има вълна от „народни“ и извънредни съдилища – във Франция, Белгия, Нидерландия, Норвегия, Чехословакия, Унгария и другаде; това никой сериозен изследовател не оспорва. Разликата не е в това дали съществуват репресии и сурови присъди, а в това кой ги организира, върху кого се стоварват, през каква процедура минават и дали целта е наказване на конкретни военни престъпления или тотално елиминиране на политическата опозиция и националния елит. В Западна Европа „народните“ и извънредните съдилища действат в рамките на възстановени или непрекъснали своята легитимност национални държави, които впоследствие остават плуралистични демокрации – Франция, Белгия, Нидерландия, Норвегия не се превръщат в еднопартийни диктатури в резултат на епурацията. В България „Народният съд“ е органична част от проекта за сталинизация: след него следват забраната на партии, убийството на Никола Петков, ликвидирането на свободните медии, масовите национализации, лагерната система и монополът на една партия и една идеология. У нас след 9 септември репресията не приключва с „наказание на виновните“, а се институционализира в продължение на десетилетия като режим, който по закон от 2000 г. самата българска държава е принудена да обяви за престъпен. Ако някой действително желае да разговаря сериозно за „фашаги“ и „наказание“, нека започне оттук: да признае 26 850 убити без съд, 1050 изпълнени смъртни присъди само в периода януари–май 1945 г., десетките хиляди минали през лагерите; да признае, че след тези „съдилища“ България не поема към демокрация, а към една от най-тежките сталинистки диктатури в региона; и да има куража да произнесе на глас, че колкото и чудовищен да е нацизмът, това не прави автоматично неговите български противници невинни „по дефиниция“ или „по народност“. Едва тогава спорът може да бъде равнопоставен. Дотогава таблиците с числа, извадени от исторически, правен и морален контекст, са просто добре опакована пропаганда.