СЪД НА ПАМЕТТА. НАРОДНИЯТ СЪД И РАЗРУШАВАНЕТО НА БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА

„Съд на паметта“ – Дело №1: Регентите и кабинетите на Филов

1. Обвиняеми: „главата“ на държавата

Първи върховен състав на Народния съд е създаден с една цел: да обезглави държавата. Той съди тримата регенти, царските съветници и министрите от кабинетите на проф. д-р Богдан Филов, Добри Божилов, Иван Багрянов и Константин Муравиев. На 1 февруари 1945 г. именно този състав издава 33 смъртни присъди – на тримата регенти, осем царски съветници и двадесет и двама министри.

В този процес са подсъдими и мои родственици: проф. Богдан Филов – единия от тримата регенти и бивш министър‑председател; полк. Христо Калфов – председател на Народното събрание; други министри и висши длъжностни лица, през които минава реалното управление на Царство България.

В очите на „народните обвинители“ Богдан Филов е идеалният символ на „фашисткия режим“ – учен археолог, премиер в най-тежкия период на войната, по‑късно регент на малолетния цар. В огледалото на чуждата преса обаче той се появява не като подсъдим по конкретни доказани престъпления, а като част от един „дълъг списък“ – редом с регенти, министри, народни представители, чиято обща вина е, че олицетворяват предишната държавност. Нито „Таймс“, нито „Танин“ или „Ефимерис“ виждат процеса срещу Богдан Филов и другите като Нюрнберг с български адрес; те виждат политическо измитане – демонстрация, че старият политически и институционален елит трябва да бъде премахнат, за да не остане от него дори сянка.

Съдът на паметта тук е тежък. Можеш да оспорваш решенията на кабинета „Филов“, да дискутираш моралната цена на съюза с Германия, да критикуваш отстъпките, мълчанията, слепите петна. Но не можеш честно да наречеш онзи процес „правосъдие“. Когато смъртната присъда е решена преди началото на делото, когато обвинението е „по принцип“ – за политиката, за самото участие във властта – а не за конкретни, надлежно доказани престъпления, тогава истинският подсъдим е не Филов, а самият съд.

2. Обвинението: престъпление по дефиниция

Обвинителният акт срещу Филов и останалите не е класически правен документ, а политически манифест. Основните „престъпления“ са формулирани така: въвличане на България във война на страната на Германия, подписване на Тристранния пакт, „фашистка политика“, „гонения срещу демократичните сили“ и „гонения срещу евреите“.

Вместо конкретни, индивидуализирани деяния с доказателства, обвинението работи с колективни формули – „правителствата на Филов и регентите“ са виновни като цяло, по самото си съществуване. Още по‑показателно е, че разследването и обвинителният акт са изработени под пряк контрол на висшия партиен център, в силно ограничени срокове.

3. Гласът на Филов пред съда

В разпитите пред Първи състав Богдан Филов потвърждава, че е давал декларации от името на регентите, че България ще съди „виновниците за националната катастрофа“, но настоява, че дневникът му – който съдът приема като „главно доказателство“ – показва политическата логика на решенията, а не престъпна умисъл за унищожение на държавата.

Той се опитва да аргументира защо е избрал курса на неутралитет до 1941 г., защо е подписан Тристранният пакт, защо войната със САЩ и Великобритания не е придружена от фронтово участие на Източния фронт. В защитната реч на адвокат Любен Данаилов, запазена в протоколите, се подчертава, че се съди цяла политика за четири войни и сложна международна среда, без реална възможност за индивидуално разграничаване на вина.

Тези опити за правна аргументация обаче се разбиват в предварително зададения политически сценарий: присъдите не подлежат на обжалване, съставът е подчинен на краен срок (31 март 1945 г.), а дневникът на Филов се чете избирателно – като обвинителен документ, не като исторически източник.

4. „Процесът“ като механизъм за изтребление

Наредбата‑закон за Народния съд изключва възможността за нормално правосъдие. Присъдите не подлежат на обжалване; адвокатите не получават навреме обвинителните актове и материалите; съдиите заседават под партийно и военно присъствие; на съставите е наредено да приключат до конкретна дата.

Първи и Втори състав произнасят и изпълняват смъртните присъди още в нощта на 1 срещу 2 февруари 1945 г. Разстрелите се извършват незабавно, без реален шанс за милост или преразглеждане; телата са погребани в тайни ями, а имената и гробовете – засекретени за десетилетия.

В този смисъл делото срещу Филов, регентите и министрите не е процес в правния смисъл. Това е добре организирана екзекуционна процедура, в която „съдът“ служи за театрална фасада на вече взето политическо решение.

5. Кратък правен коментар: защо това не е съд

От позицията на класическото наказателно право и конституционализъм, Дело №1 нарушава почти всички основни принципи: 

• Принцип на законност – създаден е ad hoc трибунал със задна дата, който прилага наказателна норма, която не е действала към момента на деянията (забрана за обратно действие).
• Принцип на независим съд – съставите са назначени и контролиран от политическа власт, с указания за срокове и очакван резултат; има фактически план за брой осъдени и екзекутирани.
• Право на защита – адвокатите нямат достатъчно време и достъп до материали, не се допуска пълноценно изслушване на свидетели, дневникът на Филов е използван едностранно.​
• Право на обжалване и помилване – изрично е изключено; смъртните присъди се изпълняват „неотложно“.

Да се нарече подобен орган „съд“ е правен цинизъм. В най‑добрия случай можем да говорим за политически извънреден трибунал, чиято основна функция е репресивна, а не правосъдно‑установителна.

6. Филов между документите и легендата

Документите в германските архиви – включително доклади от типа на този на Шеленберг от ноември 1942 г. – показват Богдан Филов не като едномерна марионетка на Берлин, а като фигура в постоянно напрежение между съюзническата лоялност, вътрешния натиск и собствените му убеждения. В германските рапорти ministerprдsident Филов се явява едновременно като гарант за прокарване на антиеврейските мерки и като източник на „обезпокоителни“ отстъпления – например освобождаването от задължението да носят жълти звезди на евреи в смесени бракове и на покръстени евреи, извършено по повод годишнината от коронацията на Борис и в отговор на искането на митрополит Стефан. Това са жестове, които нацистката администрация регистрира като „ненужно смекчаване“, а комунистическата историография по‑късно старателно премълчава, за да може Филов да бъде изцяло вкаран в матрицата на „главен фашистки злодей“.

7. Двойното лице на премиера: политика на съучастие и политика на задържане

В „делото на паметта“ срещу Филов не може да бъде пропуснат фактът, че именно неговият кабинет въвежда Закона за защита на нацията, създава Комисарството по еврейските въпроси и участва в депортацията на евреите от новоприсъединените територии – това е тежка политическа и морална отговорност, която не може да бъде омекотена с реторика за „натиск от Берлин“. Същевременно същият този премиер, в координация с Царя и под натиск от Светия синод, допуска и взема решения, които частично смекчават мерките в „старите предели“: облекчения за покръстени евреи, за смесени бракове, толериране на фактическото неизпълнение на някои разпоредби, замразяване на определени инструкции. Тази амбивалентност – участие в структуриране на дискриминационен режим и паралелни опити да се „спре ръката“ на най-драстичните му последствия вътре в ядрото на държавата – поставя Филов точно в зоната, в която „Съдът на паметта“ е най-труден: между черно-белия комфорт на осъждането и неудобното признание за морално раздвояване.

8. Филов пред „Съда на паметта“

След 9 септември 1944 г. Богдан Филов е осъден и екзекутиран от т.нар. Народен съд – съд, който комбинира юридическа форма с политическа разправа и чиито процедури днес трудно биха издържали тест за справедлив процес. Комунистическият разказ бетонира образа му като архетипен „фашистки престъпник“, без интерес към нюансите на неговите решения по „еврейския въпрос“, към ролята му в спасяването на евреите с българско поданство или към сложните му отношения с Царя и Германия. В „Съда на паметта“ задачата е обратна: да се държат едновременно и обвинението, и облекчаващите обстоятелства – без да се „изпира“ участието му в режима, но и без да се приемат на доверие клишетата на Народния съд.

В този смисъл делото „Филов“ е тест за способността ни да мислим историческата вина извън схемата „или злодей, или герой“. Юридически, той носи държавна отговорност за подписани закони и административни решения; политически, той е архитект на курс, който вкарва България в съюз с Третия райх; морално, той остава фигура, която едновременно допуска тежка дискриминация и участва, заедно с други, в ограничаването на най-радикалния нацистки сценарий спрямо българските евреи в старите граници. „Съдът на паметта“ не може да му върне живота, но може – и е длъжен – да му върне сложността.

9. Регентите и кабинетите на Филов като огледало на режима

Когато разглеждаме регентите и кабинетите на Филов в логиката на „Съд на паметта“, те се превръщат в огледало на целия режим: в него съжителстват авторитарно законодателство, съюз с престъпен режим, административно съучастие в антисемитски политики – и едновременно с това: натиск за смекчаване на мерките, игра с буквата на закона, намеси на Царя и Синода в защита на определени групи, отказ от крайни форми на насилие в самото ядро на държавата. Ако приемем безусловно само комунистическия обвинителен акт, ще загубим тази сложност; ако приемем безусловно само апологетичния разказ за „Филов като спасител“, ще загубим чувството си за морална мярка.

Затова „Дело №1“ – Регентите и кабинетите на Филов – трябва да бъде изградено не като повторение на Народния съд, а като негов коректив: място, където свидетелствата на германските и българските архиви, спомените на съвременници и богословските и философските измерения на вината се срещат. Там, където идеологическите присъди са били произнесени набързо и окончателно, „Съдът на паметта“ трябва да си позволи лукса на забавянето, на съмнението и на разграничаването между това, което Филов е могъл да направи, това, което е направил, и това, което не е имал куража да направи.

10. „Съд на паметта“: какво произнасяме днес

Когато днес говорим за Богдан Филов или Христо Калфов, ние можем и трябва да спорим за тяхната вътрешна или външна политика, за решенията им, за личните им отговорности. Историческият дебат за мястото им в българската история тепърва трябва да се води в цялата му сложност.

Но в няколко пункта „Съдът на паметта“ може и трябва да бъде категоричен: 

• Първи върховен състав на Народния съд не е предоставил на Филов, Калфов и останалите подсъдими справедлив процес.
• Присъдите са постановени от политически контролирано извънредно „правосъдие“, създадено в противоречие с основните принципи на наказателното право и конституционния ред на Царство България.
• Разстрелите в нощта на 1 срещу 2 февруари 1945 г. представляват политическо убийство под формата на съдебен акт.

Това е първият вердикт на „Съда на паметта“ по Дело №1. Неговата цел не е да превърне подсъдимите в безгрешни герои, а да възстанови истината за механизма, с който една диктатура ликвидира държавността под прикритието на „народна воля“.

Лалю Метев, 3 февруари 2026 г.
(материал в незавършен – суров вид)

Лалю Василев Метев е български юрист, мислител и изследовател на културата, известен със своите трудове в областта на философията на паметта, генеалогията и духовната история на България. Роден на 20 октомври 1968 г. в София, той завършва право и развива дългогодишна академична и обществена дейност, насочена към етичните измерения на идентичността, историческото самосъзнание и културната приемственост. В своите изследвания и есета Лалю Метев съчетава аналитичната строгост на правника с чувствителността на хуманитариста. Неговият почерк е белязан от стремежа да изведе моралната перспектива на човешкото действие отвъд чисто нормативните категории — към сферата на духовната отговорност и живата традиция. Сред постоянните му теми са времето и достойнството, религията и гражданството, наследството на свободата и културата на паметта. Член е на Клуба на потомците на офицерския корпус на Царство България „Един завет“, на Съюз „Истина“, на Българската генеалогична федерация и на Общия съюз на българската индустрия — общности, в които продължава линията на историческа приемственост между баланса на морала на честта и съвременната духовна отговорност. В творчеството му се откроява стремежът да се примирят рационалното и духовното начало, традицията и модерността, личната съвест и общественият идеал. Неговият стил — едновременно прецизен и съзерцателен — отразява убеждението, че мисленето е не просто интелектуален акт, а морално дело. Творчеството му се вписва органично в тази негова философска и етична линия: то е духовен синтез и лична изповед, завещание на човек, който мисли равновесието не като компромис, а като добродетел; не като отслабване на страстта, а като нейно преобразяване в мъдрост. В този контекст Лалю Метев формулира един от най-съкровените си възгледи — че истинската свобода е плод на вътрешна дисциплина, а справедливостта се ражда в пространството „между“ — между пламъка и камъка, между вярата и разума, между човека и идеала.