„Съд на паметта“ – Дело №2: Христо Калфов, калоферецът стожер на парламентаризма

Христо Калфов е човекът, който удря звънеца в последното Народно събрание на Царство България – висш военен деец, юрист и председател на XXV ОНС. През 1945 г. Народният съд го превръща от пазител на парламентарната процедура във „виновник за националната катастрофа“, без да му даде шанс за действителна защита. След присъдата името му е заличено от официалната памет – остава в стенограмите като глас „Г‑да народни представители…“, но изчезва от учебниците и публичния език. „Съдът на паметта“ връща този глас, за да покаже как една диктатура убива не само хората, но и самата идея за парламент.

Христо Калфов, осъден от Народния съд на смърт чрез разстрел като част от политическия и военен елит, застава в особено драматична перспектива, когато я погледнем през очите на чуждестранните наблюдатели. За „Ефимерис“ и „Танин“ масовите екзекуции на „видни политически личности“ и офицери са насочени не към наказване на доказани военни престъпления, а към обезсилване на всяка потенциална съпротива. Офицерът и юрист, който е носил отговорност във война и в парламента, се оказва осъден не за конкретно зверство, а за това, че е бил част от „неправилната“ армия, „неправилния“ режим, „неправилната“ държавност.

Съдът на паметта е длъжен да различи между вината за конкретни действия – които подлежат на разследване и наказание, ако са налице – и вината „по принадлежност“, която е същността на политическата репресия. За полк. Калфов, както и за мнозина други политици, юристи и офицери, Народният съд не е място, където истината се изяснява, а където хората се заклеймяват – една професия, един корпус, една чест се поставят под общ знаменател и се отстраняват чрез разстрел. В този смисъл нашият съд на паметта не отменя нуждата от морална преценка върху политическите избори на Калфов; той само отказва да признае за правосъдие една процедура, която превръща самата принадлежност към предишната държава в „престъпление“.

1. От офицер и юрист до председател на Народното събрание

Христо Калфов е от онзи тип фигури, които Народният съд превръща от институции в мишени. Роден през 1883 г. в Калофер, завършва Военното училище в София, служи като артилерийски офицер, участва в Балканските и Първата световна война и достига до чин полковник. След демобилизацията изучава право и се включва активно в политическия живот – член на Народния сговор, министър без портфейл в кабинета на проф. Александър Цанков, по-късно министър на железниците, пощите и телеграфите.

През 1943 г. Христо Калфов е избран за председател на XXV Народно събрание – пост, който го поставя в самия център на законодателната власт в последните години на монархията. От този момент нататък всички решения, които комунистическата пропаганда ще нарече „фашистки“, минават през залата, която той председателства.

2. Гласът на Калфов в протоколите: председател, а не палач

Стенографските дневници от 1943–1944 г. показват Христо Калфов в ролята на строг, но процедурен председател. В едно от заседанията той открива с думите: „Г‑да народни представители! Наистина в чл. 40 от Правилника за вътрешния ред на Народното събрание, алинея втора, е предвидено…“​

Това не е език на революционен фанатик или на кръвожаден палач, а на човек, който се движи в рамките на съществуващия парламентарен ред – цитира чл. 40, позовава се на правилника, настоява за спазване на процедурата. В други протоколи председателят Калфов „звъни“ за ред, дава думата, чете дневния ред, поставя на гласуване питания към министри и законопроекти.

Разбира се, този парламентарен ред е вече ограничен от авторитарния режим и извънредното положение на войната. Но в протоколите не откриваме речник на крайна омраза или призиви към унищожение; откриваме скоропоговорния, понякога сух, език на юриста и военния, който се придържа към правна форма. Точно тази форма, след 9 септември, ще бъде обявена за „фашистка“ и „престъпна“ – а носителят ѝ – за враг на народа.

3. Христо Калфов пред Народния съд: подсъдим по дефиниция

За самото дело срещу Христо Калфов документите са разпръснати. В дигиталните архиви на Народния съд той фигурира сред подсъдимите по първите състави – като председател на XXV Народно събрание, обвинен в „подкрепа на фашистката политика“, „гласуване на антидемократични закони“ и „солидарна отговорност за въвличането на България във война“.

Обвинението не се интересува от конкретните му действия като председател – от това как е водил заседанията, какви резерви е имал, как е гласувал по отделни текстове. То го третира като символ: лице на „буржоазния парламент“, който трябва да бъде унищожен, за да се легитимира народната власт.

Показателно е, че в изследването „Българската гилотина“ Христо Калфов се появява не като виновник за насилие, а като част от схемата, в която новата власт изключва „всички формалности, които биха затруднили работата на Народния съд“. Парламентът, който той е оглавявал, е използван като алиби – законодателна витрина на решения, взети в тесен политически кръг. След 9 септември същата логика се обръща срещу него: формалностите се премахват, за да бъде той самият осъден без реален процес.

4. Механизмът: присъда по телеграма

Един от най-потресаващите документи за механизма на Народния съд е телеграмата на Георги Димитров до Трайчо Костов от 20 декември 1944 г.: „Според мен никой не следва да бъде оправдан. Всички те носят отговорност и трябва да получат наказание.“​

В друг документ Трайчо Костов докладва, че „в Закона за народния съд са изключени всички формалности, които биха затруднили работата на народния съд“, а присъдите се определят от централното и местните ръководства на партията.

В този контекст изходът за Христо Калфов е предварително решен. Когато политическото ръководство ясно заявява, че „никой не следва да бъде оправдан“, председателят на последния преддеветосептемврийски парламент няма правен шанс – той е подсъдим по дефиниция, защото олицетворява институцията, която новият режим трябва да унищожи.

5. Заличаването: от стенограмите към забвението

След 1945 г. името на Христо Калфов изчезва от официалния публичен език. 

• В партийната историография XXV Народно събрание почти не се споменава като орган с председател по име – то е анонимна „фашистка институция“, която Народният съд „справедливо“ наказва.
• В биографичните и енциклопедични справочници от социалистическия период той е или напълно пропуснат, или споменат единствено като „виновник за националната катастрофа“, без факти за военната му служба, юридическата му практика, парламентарната му дейност.
• В посттоталитарната демократична публицистика (след 1989 г.) името му продължава да е маргинализирано – масово се говори за „регенти и министри“, но малко се знае за председателя на Народното събрание като отделна фигура.

По парадоксален начин дори днешни официални речи за 1 февруари пропускат Христо Калфов – като конкретно име и институционална функция – и говорят абстрактно за „жертви на комунизма“, „политици“, „държавници“. Така заличаването, започнало с екзекуцията и табуираните гробове, продължава под формата на анонимна почит: памет без имена.

6. Кратък правен и морален извод

От гледна точка на „Съда на паметта“, днес можем да кажем следното:

• Христо Калфов носи своя част от политическата отговорност за решенията на последните години на монархията – включително за законодателството във военни условия и за ограничаването на политическите свободи. Това подлежи на сериозен исторически спор и оценка.
• Народният съд не му дава възможност да защити тази позиция в рамките на справедлив процес. Присъдата срещу него е продукт на политическа воля („никой да не бъде оправдан“), а не на независим съдебен анализ.
• Заличаването на неговото име след 1945 г. – като военен, юрист и председател на Народното събрание – е вторично престъпление: убийство на паметта, което не може да бъде оправдано нито с идеология, нито с „сложността на епохата“.

„Съдът на паметта“ не е призван да превърне Христо Калфов в безгрешен герой. Неговата задача е по‑скромна и по‑радикална: да възстанови правото ни да знаем кой е бил, какво е правил, как е говорел – и как е бил съден от един режим, който е използвал думата „народ“ за да прикрие отмъщението си.

Лалю Метев, 3 февруари 2026 г.
(материал в незавършен – суров вид)

Лалю Василев Метев е български юрист, мислител и изследовател на културата, известен със своите трудове в областта на философията на паметта, генеалогията и духовната история на България. Роден на 20 октомври 1968 г. в София, той завършва право и развива дългогодишна академична и обществена дейност, насочена към етичните измерения на идентичността, историческото самосъзнание и културната приемственост. В своите изследвания и есета Лалю Метев съчетава аналитичната строгост на правника с чувствителността на хуманитариста. Неговият почерк е белязан от стремежа да изведе моралната перспектива на човешкото действие отвъд чисто нормативните категории — към сферата на духовната отговорност и живата традиция. Сред постоянните му теми са времето и достойнството, религията и гражданството, наследството на свободата и културата на паметта. Член е на Клуба на потомците на офицерския корпус на Царство България „Един завет“, на Съюз „Истина“, на Българската генеалогична федерация и на Общия съюз на българската индустрия — общности, в които продължава линията на историческа приемственост между баланса на морала на честта и съвременната духовна отговорност. В творчеството му се откроява стремежът да се примирят рационалното и духовното начало, традицията и модерността, личната съвест и общественият идеал. Неговият стил — едновременно прецизен и съзерцателен — отразява убеждението, че мисленето е не просто интелектуален акт, а морално дело. Творчеството му се вписва органично в тази негова философска и етична линия: то е духовен синтез и лична изповед, завещание на човек, който мисли равновесието не като компромис, а като добродетел; не като отслабване на страстта, а като нейно преобразяване в мъдрост. В този контекст Лалю Метев формулира един от най-съкровените си възгледи — че истинската свобода е плод на вътрешна дисциплина, а справедливостта се ражда в пространството „между“ — между пламъка и камъка, между вярата и разума, между човека и идеала.