„Съд на паметта“ – Дело №3: Владимир Аврамов, калоферецът начело на съдебната власт

Владимир Аврамов, родом от Калофер, е най-висшият представител на една от трите върховни власти в държавата – съдебната, редом до законодателната (с Христо Калфов) и изпълнителната (с Богдан Филов), също оглавявани от калоферци. Като председател на Върховния касационен съд между 1942 и 17 октомври 1944 г. той е лице на българското върховно правосъдие, което Народният съд поставя на подсъдимата скамейка, обвинявайки го не за нарушаване на закона, а за самото му прилагане. След оправдателната му присъда името му е изтрито от енциклопедии и учебници, а историята на ВКС прескача годините на неговото председателство с мълчание – мълчание, което „Съдът на паметта“ е призван да прекъсне.

Владимир Аврамов (прачичо в нашата родова линия) попада в същия механизъм на политически съд, в който личната биография е подчинена на нуждата от символични жертви. За западните коментатори той е една от „видните политически личности“, чиято репресия има за цел да запечата страха в цялата политическа класа – сигнал, че новата власт няма да търпи нито законност, нито опозиция, нито памет.

Съдът на паметта спрямо Владимир Аврамов, най-висшият наш държавен магистрат като първи председател на Върховния касационен съд – дългогодишен съдия, бивш главен прокурор при ВКС и бивш министър, – трябва да бъде по-точен от Народния съд: да запита какъв е бил реалният му принос, грешки, мотиви, и в същото време да заяви, че нито едно от тези неща не оправдава подобен вид разправа без справедлив процес. Там, където правосъдието е превърнато в спектакъл, единствено паметта може да започне да възстановява поне частично загубеното достойнство – не като отказ от истината за миналото, а като отказ да приемем политическата репресия за форма на правосъдие.

1. Биография: лице на върховното правосъдие

Владимир Николов Аврамов (66 г.) е сред най-ярките имена на българската съдебна система между двете световни войни. Като подпредседател на Софийския апелативен съд той е повишен за член на Върховния касационен съд – признание, което тогава се дава за висок професионализъм и авторитет в гилдията. През 1942 г. става председател на ВКС и остава на този пост до 17 октомври 1944 г., когато е отстранен при първата чистка във върховните съдилища.

Съдбата му е обща с тази на цяла група върховни магистрати. В изследването ни „Видни български правници“ е отбелязано, че след 9 септември 1944 г. са отстранени 67 съдии, прокурори и следователи, включително председателят на ВКС Владимир Аврамов и главният прокурор Владимир Лингоров. Това не е кадрово „освежаване“, а политически погром над независимото правосъдие.

2. 17 октомври 1944 г.: прекъсването на една институция

Списъкът на председателите на ВКС е красноречив: до 17 октомври 1944 г. начело стои Владимир Аврамов, а от тази дата – Найден Николов, вече излъчен в контекста на новата власт.

Самият акт на смяната не е резултат от нормална процедура (изтичане на мандат, дисциплинарно производство), а от политическо решение – в същия период се подготвят Наредбата‑закон за Народния съд и чистките в съдебната система. Чрез отстраняването на Аврамов режимът сменя не просто едно лице, а цял модел: 

• от върховен съд, който стъпва върху традициите на Търновската конституция и касационния контрол;
• към върховен съд, чиято задача е да „хармонизира“ правото с Наредбата‑закон за Народния съд и партийния курс.

С други думи, 17 октомври 1944 г. е дата, в която върховното правосъдие престава да бъде автономна власт и става придатък към новата диктатура.

3. Делото срещу върховните магистрати: правото на подсъдимата скамейка

Владимир Аврамов е сред обвиняемите магистрати, изправени пред Народния съд като „виновници за осигуряване на безнаказаност на фашистката клика“. Обвинението срещу него и колегите му се движи в няколко линии:

• че са прилагали „реакционни закони“, особено Закона за защита на държавата, и така са преследвали комунисти и антифашисти;
• че не са „спрели“ или „саботирали“ изпълнението на тези закони;
• че са „пазили интересите на монархофашистката буржоазия“.

В мотивите към присъдите на Народния съд (в частта за виновността на „върховните“), се появяват формулировки от типа:

„Като председател на Върховния касационен съд обвиняемият е утвърждавал и осигурявал практиката на репресивно законодателство, с което е служил на фашисткия режим и е допринесъл за гоненията срещу прогресивните сили в страната.“

„Не е използвал положението си, за да се противопостави на антинародните закони, поради което носи солидарна отговорност за последиците от тяхното прилагане.“

Тук правната логика е обърната: вместо да се изследва дали Аврамов е нарушавал действащите закони, съдът го обвинява, че ги е прилагал. Председателят на касационния съд е превърнат в подсъдим за това, че е бил върховен пазител на закона в държава, чийто законодател вече се отрича и осъжда политически.

4. Какво означава да „не се противопоставиш на закон“

Юридическият абсурд личи ясно, когато се зададе простият въпрос: как, според Наредбата за Народния съд, един председател на ВКС е трябвало да „се противопостави“ на закон?

В класическия конституционен ред той има задължение да прилага законите, приети от Народното събрание, и да осигурява еднакво прилагане на правото чрез касационна практика. Той не е конституционен съд, не може да отменя закони и няма правомощия да блокира приет нормативен акт.

Опитът да се вменят подобни „задължения“ със задна дата на Владимир Аврамов е ясен знак, че Народният съд не съди реална професионална вина. Той изисква от магистратите да са действали като политически опозиционери, за което същото комунистическо движение ги е преследвало години наред.

След това ги наказва, че не са били това, което законът никога не им е позволявал да бъдат.

5. Погромът над съдебната традиция

В анализа „Погромът над българските държавноправни традиции“ се подчертава, че осъждането и отстраняването на фигури като Владимир Аврамов е удар не само срещу отделни личности, а срещу самия принцип на разделение на властите.

След Народния съд: 

• върховните съдии се подбират по политически критерии;
• касационният контрол се подчинява на „революционна целесъобразност“;
• правото се превръща в инструмент на партийния произвол, докато обществото свиква, че „съдът“ е просто друга форма на „народната власт“.

В този смисъл съдбата на Аврамов е повече от лична трагедия. Тя е символ на това как една държава се отказва от собственото си правосъдие – и как след това поколения юристи живеят в система, в която професионализмът е подчинен на идеологията.

6. Заличаването: от БАН до учебниците

Паметта за Владимир Аврамов след 1945 г. е систематично изтривана:

• в юридическите енциклопедии от социалистическия период името му почти не присъства, въпреки че е ключова фигура в историята на ВКС;​
• в историята на ВКС, публикувана официално, периодът 1942–1944 г. се отбелязва, но без биографична плът и оценка;
• в историите на БАН и правната наука неговият принос като съдия и автор в „Юридическа мисъл“ е премълчаван или подценяван. 

Едва след 1989 г., включително в твоя собствен блог и в по‑нови изследвания за „видни български правници“, се появява опит да бъде възстановен цялостният образ – като професионален магистрат, главен прокурор, председател на ВКС и жертва на Народния съд.

7. Вердиктът на „Съда на паметта“

„Съдът на паметта“ не е призван да твърди, че Владимир Аврамов и съдът, който е ръководил, са били безгрешни. Могат и трябва да се обсъждат решения, с които ВКС е потвърждавал репресивни закони, включително ЗЗД.

Но по три пункта изводът е категоричен: 

• Народният съд прави опит да осъди Аврамов не за нарушение на закона, а за прилагането му – изисквайки ex post от председателя на ВКС поведение, което не е било предвидено в компетентността му.
• Процесът срещу него е част от целенасочен погром над независимото правосъдие – със задна дата, без реално право на защита и обжалване.
• Заличаването на името му от публичната памет до 1989 г. е вторично престъпление – „смърт на паметта“, която удря не само един човек, а самата идея, че съдът може да бъде власт, различна от партията.

Затова Дело №3 не завършва с оправдание, каквото на практика постановява т.нар. народен съд, а с настояване: да се говори за магистрата Владимир Аврамов не като за „последния буржоазен председател“, а като за човек, в чието лице Народният съд поставя на подсъдимата скамейка самото понятие за върховно правосъдие.

Лалю Метев, 3 февруари 2026 г.
(материал в незавършен – суров вид)

Лалю Василев Метев е български юрист, мислител и изследовател на културата, известен със своите трудове в областта на философията на паметта, генеалогията и духовната история на България. Роден на 20 октомври 1968 г. в София, той завършва право и развива дългогодишна академична и обществена дейност, насочена към етичните измерения на идентичността, историческото самосъзнание и културната приемственост. В своите изследвания и есета Лалю Метев съчетава аналитичната строгост на правника с чувствителността на хуманитариста. Неговият почерк е белязан от стремежа да изведе моралната перспектива на човешкото действие отвъд чисто нормативните категории — към сферата на духовната отговорност и живата традиция. Сред постоянните му теми са времето и достойнството, религията и гражданството, наследството на свободата и културата на паметта. Член е на Клуба на потомците на офицерския корпус на Царство България „Един завет“, на Съюз „Истина“, на Българската генеалогична федерация и на Общия съюз на българската индустрия — общности, в които продължава линията на историческа приемственост между баланса на морала на честта и съвременната духовна отговорност. В творчеството му се откроява стремежът да се примирят рационалното и духовното начало, традицията и модерността, личната съвест и общественият идеал. Неговият стил — едновременно прецизен и съзерцателен — отразява убеждението, че мисленето е не просто интелектуален акт, а морално дело. Творчеството му се вписва органично в тази негова философска и етична линия: то е духовен синтез и лична изповед, завещание на човек, който мисли равновесието не като компромис, а като добродетел; не като отслабване на страстта, а като нейно преобразяване в мъдрост. В този контекст Лалю Метев формулира един от най-съкровените си възгледи — че истинската свобода е плод на вътрешна дисциплина, а справедливостта се ражда в пространството „между“ — между пламъка и камъка, между вярата и разума, между човека и идеала.