„Съд на паметта“ – Дело №3: ген. Трифон Трифонов и щабът на войската

1. Биография: офицер на три войни

Генерал-майор Трифон Юрданов Трифонов е типичен представител на стария български офицерски корпус – човек, за когото армията е професия, а не партийна трибуна. Роден е в София през 1895 г., завършва Военното училище в София, участва в Балканските войни и Първата световна война, където се издига в командни длъжности.

През 30‑те години заема ключови щабни постове, а през май 1944 г. става началник на Щаба на войската – позиция, която го прави главен професионален отговорник за плановете за мобилизация, отбрана и оперативно разгръщане на армията в една от най-драматичните години в новата ни история.

Първороден син е на академик Юрдан Трифонов (1864–1949), един от първостроителите на българската хуманитаристика – учен енциклопедист с принос в езикознанието (особено старобългарския език), в медиевистиката, във възрожденската литературна история, във фолклористиката и в политическата, църковната и културната история на България. Почетен доктор на Софийския университет, той свързва името си трайно и с родния си град, за който написва „История на града Плевен до Освободителната война“ – резултат от десетилетия издирване на извори и архиви, който му заслужава определението „историкът на Плевен“.

В делата срещу генералитета „Народният съд“ се стреми да демонстрира пред Москва, че България е скъсала не просто с германския съюз, а с цялата предишна военна традиция. За чуждата преса генерали като Трифон Трифонов – началник на Щаба на войската през 1944 г., разстрелян на 15 март 1945 г. – са преди всичко част от „обезглавяването“ на армията, а не резултат от внимателен процес на правна преценка.

Съдът на паметта тук е двоен. От едната страна стои честното изследване: дали конкретният генерал е носил отговорност за репресии, за престъпления срещу цивилни, за войнишки страдания без основание. От другата страна стои задължението ясно да се произнесе, че масовото осъждане на генерали без прозрачна процедура, без независима защита и без право на обжалване е престъпление срещу самата идея за офицерска чест и войнишко достойнство. Чуждите текстове, които говорят за „страшна покруса“ и за политическо прочистване, вече са го назовали; остава нашата памет да се осмели да повтори тази присъда – този път над самия съд.

2. Военните заповеди: професионален език в политически ад

Военно‑политическата история на България показва, че през лятото и есента на 1944 г. армията се намира между три огъня: германски, съветски и вътрешно‑политически. Заповедите, подписвани от началника на Щаба на войската, отразяват този хаос – и в същото време запазват професионалния език на офицера, който мисли в категории „фронт“, „район“, „резерв“, а не в лозунги.

В една от сводките от август 1944 г. Щабът докладва: „Германските войски отстъпват по цялата линия. Необходимо е незабавно преустройство на отбраната и обезпечаване на държавната граница на юг и запад.“​

В друга заповед до войсковите части, подписана от началника на щаба, се казва: „Във връзка с настъпилите промени във военното положение, всички части да предприемат мерки за избягване на стълкновения с германските войски и за запазване на реда и дисциплината. Всякакви самоволни действия се забраняват строго.“​

Това са гласът и почеркът на професионалист, опитващ се да държи армията на ръба на разпада. Същите тези документи, след 9 септември, ще бъдат използвани като „доказателства“ за „съучастие“ с германското командване или за „саботаж на борбата срещу фашизма“.

3. Обвинението: от професионален план към „военно престъпление“

Ген. Трифонов попада пред Четвърти върховен състав на Народния съд – този, който съди „главните военни престъпници“: царски генерали, офицери от Генералния щаб, командири на армии и корпуси.

В общия модел на обвинението срещу тях се повтарят няколко ключови пункта: 

• „съзнателно обслужване на германските завоевателни планове“;
• „провеждане на политика на агресия срещу миролюбивите народи“;
• „подготовка и участие в нападателни войни срещу Югославия, Гърция и СССР“.

По отношение на началника на Щаба на войската това се конкретизира с формулировки от типа:

„Като началник на Щаба на войската е изработвал и утвърждавал планове за съвместни действия с германската армия, с което е способствал за въвличането на България във война на страната на хитлеристка Германия.“​

„Не е предприел мерки за своевременно оттегляне от войната и за преминаване на страната на антихитлеристката коалиция, с което е продължил престъпната война на страната на фашизма.“

В тези формулировки има две ключови манипулации: 

• изискване към военнослужащ да действа като самостоятелен политически актьор (да „оттегли страната от войната“), което не е в компетентността на Щаба;
• тълкуване на всяка професионална заповед за поддържане на фронта като „съучастие в агресия“, без да се отчита реалният суверен на решенията – царят и правителството.

4. Мотивите на присъдата: генерал без право на война

Мотивите към смъртните присъди на Четвърти състав (там, където са запазени в архивите) показват допълнително свиване на правната логика. В типичен параграф за един от генералите (формулировката е аналогична и за други) съдът заключава: „…вместо да използува влиянието си за излизането на България от войната, обвиняемият е продължил престъпната война, с което е станал виновник за пролятата кръв и разрушенията върху българския народ и съседните народи.“

Виждаме как генералите са съдени не за конкретни военнослужебни престъпления (напр. умишлено убийство на цивилни, изтезания на военнопленници), а за непроявена политическа инициатива да спрат войната. С други думи – за това, че са изпълнявали ролята си на военни, а не на заговорници.

При ген. Трифон Трифонов това е още по‑жестоко: като началник на Щаба на войската той е длъжен по закон да изпълнява решенията на върховната власт – цар и правителство. Народният съд му приписва власт, която никога не е имал, и го екзекутира за това, че не е действал като превратаджия.

5. Разстрелът: край на една професионална каста

На 1–2 февруари 1945 г. смъртните присъди срещу регенти, министри и генерали са изпълнени в рамките на часове, на тайни места, без право на обжалване. Ген. Трифон Трифонов е разстрелян само месец и нещо по-късно на 15 март с.г. заедно с други висши офицери – символично и буквално изтрити от новата история.

Армията, която режимът наследява след Народния съд, вече не е армията на Балканските войни и Дойран. Тя е обезглавена от своята професионална каста и подчинена на партийната върхушка. На мястото на генералите от школата на Трифонов идват политкомисари, офицери с правилна биография, но често без сериозна военна подготовка.

6. Правен извод: може ли генерал да бъде виновен за война?

От правна гледна точка въпросът не е дали генералите имат вина за участието на България във войната – те имат. Въпросът е какъв тип вина и по каква процедура може да бъде съден офицер за решения, взети от политическо ръководство.

При ген. Трифонов Народният съд: 

• му приписва политически правомощия, които той няма по действащите закони;
• го съди по норма с обратна сила;
• отказва да разгранични професионално изпълнение на заповеди от политическа отговорност.

Така смъртната присъда се превръща в инструмент за социално инженерство – унищожаване на цял слой от военни професионалисти, които биха могли да бъдат опора на една друга, не комунистическа, следвоенна държава.

От гледна точка на „Съда на паметта“, вердиктът по Дело №4 е ясен: генерал Трифон Трифонов не получава справедлив процес. Той е ликвидиран като носител на професионална военна традиция, поставена извън партийната власт.

Лалю Метев, 3 февруари 2026 г.
(материал в незавършен – суров вид)

Лалю Василев Метев е български юрист, мислител и изследовател на културата, известен със своите трудове в областта на философията на паметта, генеалогията и духовната история на България. Роден на 20 октомври 1968 г. в София, той завършва право и развива дългогодишна академична и обществена дейност, насочена към етичните измерения на идентичността, историческото самосъзнание и културната приемственост. В своите изследвания и есета Лалю Метев съчетава аналитичната строгост на правника с чувствителността на хуманитариста. Неговият почерк е белязан от стремежа да изведе моралната перспектива на човешкото действие отвъд чисто нормативните категории — към сферата на духовната отговорност и живата традиция. Сред постоянните му теми са времето и достойнството, религията и гражданството, наследството на свободата и културата на паметта. Член е на Клуба на потомците на офицерския корпус на Царство България „Един завет“, на Съюз „Истина“, на Българската генеалогична федерация и на Общия съюз на българската индустрия — общности, в които продължава линията на историческа приемственост между баланса на морала на честта и съвременната духовна отговорност. В творчеството му се откроява стремежът да се примирят рационалното и духовното начало, традицията и модерността, личната съвест и общественият идеал. Неговият стил — едновременно прецизен и съзерцателен — отразява убеждението, че мисленето е не просто интелектуален акт, а морално дело. Творчеството му се вписва органично в тази негова философска и етична линия: то е духовен синтез и лична изповед, завещание на човек, който мисли равновесието не като компромис, а като добродетел; не като отслабване на страстта, а като нейно преобразяване в мъдрост. В този контекст Лалю Метев формулира един от най-съкровените си възгледи — че истинската свобода е плод на вътрешна дисциплина, а справедливостта се ражда в пространството „между“ — между пламъка и камъка, между вярата и разума, между човека и идеала.