Съд на паметта – Дело №5

Лалю Метев: как се отнема един елит – фабрика, банка, име

Съдбата на историческия Лалю Метев – търговец, банкер, индустриалец, директор на най-голямата българска фабрика за цимент, човек на труда и капитала – е показателна за онова, което „Ефимерис“ нарича „политическо престъпление“. Западните наблюдатели виждат, че Народният съд не се спира пред никого: в един и същи списък попадат регенти, министри, депутати, генерали, индустриалци, интелектуалци. Вината им е обща – те са елитът на една България, която трябва да бъде унищожена, за да може на нейно място да бъде построена нова, подчинена на Москва.

Съдът на паметта спрямо Лалю Метев не се състои в това да превърне индустриалеца в безгрешен герой. Напротив, той трябва да бъде мислен с всичките си човешки ограничения, компромиси, избори. Но този съд е длъжен да произнесе ясно: да се малтретира и репресира човек, в едно със семейството му, заради това, че е бил успешен предприемач, че е управлявал фабрика, че е бил част от независимия национален капитал, означава символично убийство на самата възможност за свободна, частна икономика. Тук чуждестранната преса, говореща за „страшна покруса“ и „незаличимо петно“, са повече от публицистика – те са свидетелства на едно външно, по‑малко увредено съзнание, което вижда ясно онова, което ние десетилетия наред сме принуждавани да забравяме.

В този смисъл „Народният съд в огледалото на чуждата преса“ не е историческо любопитство, а част от нашия собствен съд над миналото. Ако приемем безкритично, че това е било „справедливо възмездие“, ние повторно осъждаме същите хора, повторно узаконяваме същата подмяна. Ако обаче вземем насериозно и проследим свидетелствата, и собствения си морален критерий, можем да кажем: там, където правото беше унищожено, единственият останал съд е съдът на паметта. И този съд, за разлика от „Народния“, не цели да наказва, а да върне имената на хората от категорията „виновни по принадлежност“ в полето на истинската, конкретна, човешка отговорност.

Преди да се превърне в „крупен богатаж“ в очите на Държавна сигурност, Лалю Метев е човекът, който държи в ръцете си първата българска фабрика за цимент и една национална банка. Комунистическата държава първо признава фабриката и банковите му дялове, за да може да ги национализира; посткомунистическата държава по‑късно признава, че това е било безправие – и въпреки това отказва да довърши възстановяването на справедливостта.

В началото на XX век Лалю Метев е онзи рядък български студент, който слуша лично Фердинанд дьо Сосюр в Женева и чете модерна европейска литература по булевард „Карл Фогт“ и Rue des Bains. Няколко десетилетия по-късно същият човек – вече собственик на една от най-мощните циментови фабрики на Балканите и мажоритарен акционер в Българска банка „Съединение“ – е описан в справка на Държавна сигурност като „жлъчен врак на народната ни власт“, „голям чорбаджия и търтей“, който трябва да бъде изселен в „затънтените крайща“ на страната. Между тези два образа – студентът на Сосюр и обектът на мероприятие „Чистота“ – лежи историята за това как един елит беше създаден, как беше ограбен и как национализацията първо легализира кражбата, а после демокрацията отказа да върне напълно откраднатото.

Тази глава проследява съдбата на Лалю Метев – търговец, индустриалец, банкер и благодетел, превърнат от Държавна сигурност в „жлъчен врак на народната власт“ и обект на мероприятие „Чистота“. Историята му започва с Първо българско за цимент АД „Лев“ в Плевен и Българска банка „Съединение“ в София и завършва с национализация, конфискации, изселване и унищожено здраве. Казусът показва как комунистическата държава първо узаконява частната собственост, за да я отнеме „в името на народа“, а посткомунистическата – как отменя национализацията само на хартия, без да доведе до край възстановяването на правата на наследниците.

Последствията за семейството след 9.IX.1944 (ключови акценти за текста)

• Самият Лалю Метев: арест, изтезания, изнудване за откуп, тежко заболяване (Паркинсон), последващи арести, Народен съд (оправдан), изселване; пълна загуба на фабриката, банката и др., по-голямата част от имотите и ценностите.
• Семейството: наблюдение от ДС, изселване от София като „вражески елемент“, синът е квалифициран като „вражески настроен“, съпругата – като „голяма девагок“ и „гнусна пропагандаторка“, домът – като „сборище“ на врагове.​
• В дългосрочен план: наследниците получават ограничена реституция и/или обещание за обезщетение, но реалните активи – циментовият завод, банковите позиции, голямата градска собственост – остават извън обсега им, включени в нови държавни и по-късно приватизирани структури.

Тези елементи можем да вплетем на първо време като кратки, конкретни параграфи след биографичната част – „Последствията в три етажа: тяло, имущество, памет“.

Лалю Метев: досие за „чистота“

Лалю Метев Чехларов е от онези биографии, които правят комунистическата пропаганда невъзможна за вярване, ако ги прочетеш докрай. Роден в Габрово през 1885 г., възпитаник на Априловската гимназия, той ще завърши славянска филология в Софийския университет, след това минава през философския факултет в Загреб, после през Женева, където слуша лекции при Фердинанд дьо Сосюр, и се връща, за да се бие храбро със своя 23-ти Шипченски пехотен полк по фронтовете на Балканските и Първата световна войни, излизайки отличен като двукратен кавелер на ордени за Храброст, а междувременно ще следва и завърши и право, пак в Софийския университет през време на Европейската война. Полиглот, офицер-разузнавач в балканските войни и Европейската война (достигайки чин полковник, като началник на разузнавателната служба в Щаба на Действащата армия при Обединеното командване), отличаван за храброст, той принадлежи към онзи предвоенен елит, който едновременно чете модерна лингвистика и води разузнавателни операции по фронта – на действителния и на дипломатическия.

След войните Лалю Метев става индустриалец „от най-голяма величина“, както по-късно ще го опише самата Държавна сигурност, уж за да го демаскира. Той е основен акционер и един от двамата главни директори на Първо българско за цимент АД „Лев“ – Плевен, първата българска фабрика за цимент, превърнала се в едно от водещите предприятия в региона, както и мажоритарен акционер в Българска банка „Съединение“ в София, разположена на ул. „Граф Игнатиев“ №4 (днес ползвана от СБЖ), заедно със съдружника си Пенчо Семов –  най-богатият българин. Това не е просто „богаташ“: това е човек, през когото минава инфраструктурата на една модернизираща се страна – цимент за градовете, кредит за индустрията. Свидетелствата на негови съвременници говорят за нещо повече от предприемачески успех: бъдещият милиардер Христо Райков признава, че е станал индустриалец благодарение на него; други фабриканти изказват публично благодарност за подкрепата му; а един племенник запомня строгото предупреждение: „Метю, ако чуя приказка, ще ти откъсна ушите!“ – защото показността пречи на благотворителността и тя трябва да остава по възможност ненатрапвана и често анонимна.

Това е човекът, когото в началото на 50‑те години Държавна сигурност ще опише като „голям чорбаджия“, „търтей“ и „жлъчен врак на народната ни власт“. Но преди да стигнем до този език, трябва да минем през закона.

На 1 април 1947 г. „Държавен вестник“ публикува Указ № 3 на Министерството на финансите за принудително изкупуване на акциите на три дружества: „Гранатоид“, „Каменовъглено АД Вулкан“ и Първо българско за цимент АД „Лев“. В мотивите си министърът на финансите проф. Иван Стефанов обяснява, че производството на цимент и други строителни материали е „монополизирано в ръцете на две големи предприятия – Гранатоид, София – Лев, Плевен“ и че държавата, „широко заинтересована“ в общественото и частното строителство, трябва да изкупи акциите на българските поданици. Това е първият акт в драмата: държавата признава частната собственост, за да може да я „изкупи“ принудително в името на обществения интерес.

Вторият акт идва в края на същата година. На 23 декември 1947 г. Великото народно събрание приема Закона за национализация на частни индустриални и минни предприятия, публикуван в ДВ бр. 302 от 27 декември. С един законов ход всички частни индустриални предприятия, включително циментовите, са национализирани и обявени за „общонародна“ собственост; за банките следва паралелен режим на държавен монопол, приет през декември 1947 г., който национализира 31 банки и прехвърля активите им към държавни учреждения. В Плевен това означава не просто промяна на табелата на „Лев“, а изземване на завод, който е изграден от частни капитали, и изтласкване на собствениците от управлението му. В София – означава, че Българска банка „Съединение“, където Лалю Метев е мажоритарен акционер, престава да съществува като частно дружество, а активите и пасивите ѝ преминават в ръцете на държавни банки.

Юридическият парадокс е ясен: за да национализира, комунистическата държава трябва да признае, че има частна собственост – фабрики, акции, банкови дялове, имоти – и че те принадлежат на конкретни лица. Законите, с които отнема, са невъзможни без предхождащото признание, че има какво да се отнеме. Именно това ще позволи по‑късно да се говори за „одържавени“ имоти и за реституция. Но за Лалю Метев, през 1947 г., това е просто началото на края.

„След комунистическия преврат е арестуван на гарата в Банкя…“ – така започва семейният спомен за втория живот на дядо, който носи едно и също име с внука си. Отведен от „развилнелите се главорези на народния-майор Будинов“, след това изтезаван в Дирекцията на милицията, той е освободен срещу огромен откуп – един милион лева – лично от Лев Главинчев. Излиза жив труп, разболява се от Паркинсон, но репресията не спира: следват нови арести, конфискации, процеси, изселване. Моделът е класически за ранния комунизъм: физическо насилие, икономическо ограбване, административна преса.

В национализацията на „Лев“ и на Българска банка „Съединение“ този модел получава „юридическото си лице“ – Законът за национализация; в личната биография на Метев – той се превръща в последователност от конфискации на фабрика, банката, недвижими имоти, лични ценности, до банкнота и бижу. В края на 40‑те и началото на 50‑те години национализацията на предприятието и банката се допълва от изземване на личното имущество: „иззети са не само техните капитали и основни оборотни средства, но и по-голямата част от личните им имоти, банкови влогове, жилища, бижута, автомобили“, както припомнят по-късни изследвания за национализацията.

Тук, в зоната след формалния закон, влизаме в територията на Държавна сигурност. Там Лалю Метев вече не е индустриалец, банкер и благодетел, а „богатаж“, „чорбаджия“, „търтей“.

Досието, което днес стига до нас в „грижливо прочистен“ вид, носи заглавие, достойно за учебник по новговор: „Мероприятие „Чистота““. В него, под гриф „Строго поверително“, стои справка „Тносно: Лалю Матеев Чехларов, роден 18.II.1885 г., гр. Габрово, живее, у-ца Раковски № 122, София“. Още в първите редове проличава съчетанието от дребна злоба и голям страх: „Лалю Матеев е бивш индустриалец. Преди да стане национализацията, държавата му взема фабриката.“

Държавата „му взема фабриката“ – това е синтезът на ЗНЧИМП в един разговорен израз: без споменаване на закона, без мотиви за „монопол“, без „общонародна собственост“. В очите на оперативния работник фабриката просто е взета – събитие, не проблем. След това следва подробен инвентар на „вината“: градина в Дървеница, продадена на държавата; „голям апартамент и други недвижими имоти“; „много други ценности като брилянти и златни и сребърни монети“; възможност „да живее не по-малко от петнадесет години без да работи нищо“.

Документът обяснява: „по всичко проличава че този голям и крупен богатаЖ не се е примирил с политиката на страната ни“; „жлъчен враК на народната ни власт“, „възторг е очаквал победа на опозицията“, „най-подмолно и прикрито са работили… в полза на опозицията“. Жена му е описана като „голяма деВагоК“, „гнусна пропагандаторка на вражески слухове“, която „се е сячески стремела да подцени авторитета и дисциплината в БКП“. Тя казвала, че „в България нема никаква свобода“, че никой не е сигурен кога ще бъде арестуван, и разказвала за арести „на сред улицата“ с белезници пред всички.

Стилът, правописът, пунктуацията – „Тносно“, „матрияли“, „сеВОслушание“, „богатаЖ“, „гешеВти“, „предвиТ“ – рисуват портрет на държавата не по-малко ясно от портрета на обекта. Докато една част от документа описва човек с четири висши образования, военни отличия и индустриален принос, друга част фъфли в обвинителен жаргон, който е подвластен едновременно на идеологическа лексика („използаторски методи“, „търтей“) и на функционална неграмотност.

Това не е случайна стилистична несъобразност: това е социален сблъсък. Един елит, който изразява несъгласие с режима в езика на свободата, е описван от друг – продукт на новата власт – в езика на завистта и страха. Самият факт, че оперативният работник трябва да признае – „преди да стане национализацията, държавата му взема фабриката“ – показва докъде се простира властта му и откъде започва безсилието: законът е свършил своето, сега остава „мероприятието“.

В края на справката препоръката е ясна: „предвиТ на горните показания и матрияли препоръчвам това лице ведно с семейството му да бъдат изселени от София и заселени някъде в затънтените краЙща на нашата страна“. Мероприятието „Чистота“ трябва да „прочисти“ столицата от хора като Метев – и не само от тяхната собственост, но и от присъствието им.

Тук линиите се пресичат: ЗНЧИМП и Законът за национализация; банковият монопол; физическото насилие на милицията; административното насилие на ДС; езиковото насилие на справката. Комунистическата държава първо признава, че Лалю Метев има фабрика, банка, имоти, ценности – за да може да ги „вземе“ с национализация и конфискации. После признава, че има „крупен богатаЖ“ – за да може да го изсели, да го обвини в „гешеВти“ и „експлотаторски методи“, да го превърне в обект на „мероприятие“.

Половин век по-късно, през 90‑те години, същата държава, вече преименувана и демократизирана, признава, че това е било безправие. Законът за възстановяване на собствеността върху одържавени недвижими имоти и Законът за обезщетяване на собственици на одържавени имоти от 1997 г. отменят ex lege национализацията и предвиждат обезщетение за имоти, които не могат да бъдат върнати реално. В правния език конфискацията „все едно не се е случила“; в живота на наследниците – тя продължава да се случва.

Защото реституцията, както знаем от казуса „Лев“ и от съдбата на Българска банка „Съединение“, се оказва частична и класово избирателна. Наследници на фамилии, свързани с ДС, успяват да възстановят или капитализират своите активи; „по-дребните“ собственици получават дюкяни и ниви; а там, където става дума за циментови заводи и банкови структури, законът се сблъсква с „офшорки“, приватизационни сделки, решения на Комисията за защита на конкуренцията, които легитимират нови концентрации в ръцете на други играчи.

В този смисъл биографията на Лалю Метев – от студент в Женева до „крупен богатаЖ“, от индустриалец до „мероприятиен“ обект – е симптоматична. Тя показва как комунистическата държава легализира кражбата чрез национализация, как Държавна сигурност легитимира преследването чрез език на омразата, и как посткомунистическата държава узаконява непълната справедливост: признава, че кражбата е била кражба, но отказва да върне напълно откраднатото.

Съдът на паметта, който този текст предлага, не може да върне фабриката „Лев“ на наследниците или да възстанови Българска банка „Съединение“. Но може да назове последователно три неща: че конфискацията на собствеността е била престъпление; че изселването и демонизирането на собственика е било престъпление; и че отказът да се довърши възстановяването на справедливостта – след 1989 г., след 1991 г., след 1997 г. – е продължение на същата логика, с други средства.

В този смисъл досието на Лалю Метев не е просто „частен архив“. То е документ по едно голямо дело – дело срещу двойната държава, която първо си дава правото да отнема, а после си отказва задължението да връща. Името, което внукът носи „с чувство на задължение“, е не само фамилия, а доказателство.

Лалю Метев, 3 февруари 2026 г.
(материал в незавършен – суров вид)

Лалю Василев Метев е български юрист, мислител и изследовател на културата, известен със своите трудове в областта на философията на паметта, генеалогията и духовната история на България. Роден на 20 октомври 1968 г. в София, той завършва право и развива дългогодишна академична и обществена дейност, насочена към етичните измерения на идентичността, историческото самосъзнание и културната приемственост. В своите изследвания и есета Лалю Метев съчетава аналитичната строгост на правника с чувствителността на хуманитариста. Неговият почерк е белязан от стремежа да изведе моралната перспектива на човешкото действие отвъд чисто нормативните категории — към сферата на духовната отговорност и живата традиция. Сред постоянните му теми са времето и достойнството, религията и гражданството, наследството на свободата и културата на паметта. Член е на Клуба на потомците на офицерския корпус на Царство България „Един завет“, на Съюз „Истина“, на Българската генеалогична федерация и на Общия съюз на българската индустрия — общности, в които продължава линията на историческа приемственост между баланса на морала на честта и съвременната духовна отговорност. В творчеството му се откроява стремежът да се примирят рационалното и духовното начало, традицията и модерността, личната съвест и общественият идеал. Неговият стил — едновременно прецизен и съзерцателен — отразява убеждението, че мисленето е не просто интелектуален акт, а морално дело. Творчеството му се вписва органично в тази негова философска и етична линия: то е духовен синтез и лична изповед, завещание на човек, който мисли равновесието не като компромис, а като добродетел; не като отслабване на страстта, а като нейно преобразяване в мъдрост. В този контекст Лалю Метев формулира един от най-съкровените си възгледи — че истинската свобода е плод на вътрешна дисциплина, а справедливостта се ражда в пространството „между“ — между пламъка и камъка, между вярата и разума, между човека и идеала.