Академична биографична бележка за Богдан Филов

Богдан Димитров Филов (10 април 1883, Стара Загора – 2 февруари 1945, София) е български археолог, историк на изкуството и политик, министър‑председател на България (1940–1943) и първи регент на малолетния цар Симеон II (1943–1944). Произхожда от семейство на офицер – подполковник Димитър Филов, родом от Калофер, и Елисавета Сахатчиева от Карлово, което ситуира ранната му биография в орбитата на следосвобожденския национален елит.

Обучава се в Карлово, Пловдив и София, след което със стипендия продължава образованието си в Германия, където изучава класическа филология, археология и римска история в редица университети, а докторската му дисертация във Фрайбург е публикувана като притурка към престижното списание Klio в Лайпциг, утвърждавайки го рано в международната научна среда. От 1 май 1906 г. работи в Народния археологически музей в София, специализира археология, музейно дело и нумизматика в Бон, Париж и Рим (1907–1909) и полага основите на методичните археологически разкопки в България – Хисаря (1909–1910), базиликата „Св. София“ (1910–1911), античния Кабиле край Ямбол (от 1912 нататък).

В периода 1912–1918 г. предприема три продължителни научни пътувания в Източна Тракия, Беломорието, Вардарска Македония и Поморавието, в хода на които документира и изважда от риск множество паметници на културата, водейки детайлни дневници и теренни записки, част от които по‑късно влизат в т.нар. „секретен фонд“ на Народния археологически музей. През 1910–1920 г. е първият българин – директор на Народния археологически музей, а през 1920 г. е сред основателите и става пръв директор на Българския археологически институт (до 1940), утвърждавайки институционалния модел на професионална археология у нас. Неговите проучвания върху Требенишкия некропол, могилния некропол при Дуванлий и куполните гробници при Мезек се превръщат в ориентир за изследването на тракийската аристократична култура.

Филов се интегрира активно в международната научна мрежа – участва във всички конгреси по византология от Букурещ (1924) до Рим (1937), е действителен член на Германския археологически институт и редица чуждестранни академии, почетен доктор на университетите в Атина, Берлин, Будапеща и Падуа. От 1918 г. е дописен, а от 1929 г. – действителен член на БАН, а през 1937 г., след смъртта на Любомир Милетич, е избран за председател на Академията и остава на този пост до октомври 1944 г., задавайки облика на българската академична система в междувоенния период.

В края на 1938 г. е поканен за министър на народното просвещение в кабинета на Георги Кьосеиванов, а на 15 февруари 1940 г. с указ № 8 на цар Борис III оглавява Министерския съвет. Като министър‑председател той носи политическа отговорност за подписването на Крайовската спогодба (7 септември 1940), с която Южна Добруджа се връща в границите на България, както и за присъединяването на страната към Тристранния пакт във Виена (1 март 1941), последвано от установяване на българска администрация в значителни части от Вардарска Македония, Егейска Македония, Западна Тракия и Поморавието. Правителството му обявява т.нар. „символична война“ на САЩ и Великобритания (13 декември 1941), което довежда до тежки бомбардировки над София и други градове през 1943–1944 г.

След смъртта на цар Борис III (1943) Филов става един от тримата регенти на малолетния цар Симеон II, оставяйки траен отпечатък върху курса на монархията в крайната фаза на войната. След преврата от 9 септември 1944 г. е арестуван, за кратко изпратен в СССР и върнат в България, където е изправен пред т.нар. Народен съд; осъден е на смърт и екзекутиран през нощта срещу 2 февруари 1945 г., имуществото му е конфискувано, а научните му титли – отнети. В комунистическия период името му е практически заличено от научния канон, а основните му трудове по археология често се цитират анонимно.

Днес Богдан Филов остава дълбоко противоречива фигура, в която се пресичат ролята на основоположник на модерната българска археология, председател на националната академия и министър‑председател, обвързал страната с Оста в търсене на национално обединение, а по‑късно станал жертва на репресивната логика на комунистическия режим.

Богдан Филов системно е етикиран като „фашист“ в комунистическата пропаганда, въпреки че правителството му, както и самата държава, имат друга историко‑политическа конфигурация. Българските комунисти, които след 9 септември 1944 г. овладяват властта с помощта на Червената армия и съветския натиск, са юридически оценени постфактум: с приетия през 2000 г. Закон за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен Народното събрание квалифицира режима от 1944 до 1989 г. като престъпен, а Българската комунистическа партия – като престъпна организация.

Употребата на етикета „фашист“ в комунистическия дискурс е силно разширена и идеологизирана – той служи като универсално обвинение срещу всяка опозиция, а не като строго терминологично описание на конкретен исторически режим. В Италия междувоенният фашизъм има своя ясно определен идеологически и институционален профил; в Германия говорим за националсоциализъм, а в СССР – за сталинизъм, въпреки общите тоталитарни характеристики. В този смисъл за България е по‑коректно да се говори за монархическа държава, обвързала се с Тристранния пакт и нацистка Германия, но не и за класически фашистки режим в италианския смисъл.

Правителството на Филов е законно конституирано в рамките на Царство България и е признато международно, включително от СССР, с който до 1944 г. съществуват дипломатически отношения. Комунистическата партия обаче води срещу държавата въоръжена борба с нелегални формации, саботажи, атентати и покушения – действия, които в съвременен правен контекст биха били квалифицирани като тежки престъпления срещу личността, собствеността и държавния ред. Именно заради подобни деяния и последвалия тоталитарен режим днес комунистическият период е обявен със закон за престъпен.

След Деветосептемврийския преврат Филов е арестуван на Чамкория, откаран в София като задържан и впоследствие изпратен за три месеца в СССР заедно с останалите регенти и голяма част от министрите. На 4 януари 1945 г. е върнат в България и изправен пред т.нар. Народен съд – извънреден трибунал, създаден под силното влияние на съветското ръководство и Георги Димитров. Свидетелствата описват поведението му по време на разпитите като самообладано; той отхвърля личната си вина за избора на външнополитически курс и приема смъртната присъда без демонстративни прояви.

През нощта на 1 срещу 2 февруари 1945 г. Богдан Филов е екзекутиран заедно с други регенти, министри, депутати и представители на предвоенния елит; телата им са погребани в общ гроб, без да се съобщава мястото на близките. Имуществото на семейството е конфискувано, научните му титли са отнети, а името му е заличено от официалния научен и публичен живот; основните му трудове по археология и тракология дълго време се цитират анонимно или с евфемистични означения.

Едва през март 1990 г. Археологическият институт към БАН официално реабилитира научната му фигура и портретът му е върнат сред тези на останалите председатели на Академията. На 26 юни 1996 г. Върховният съд отменя присъдата на Народния съд срещу него (Решение № 172), което представлява юридическо отхвърляне на легитимността на този трибунал и възстановяване на доброто му име в правен смисъл. Въпреки това, приносите на световно признатия учен и ролята му в националната археология и културна политика продължават да бъдат слабо познати в широкия обществен дебат, а собственото му решение да остане в България и да сподели съдбата на държавата, вместо да емигрира, остава силно символичен жест на лична лоялност и патриотизъм.

Лалю Метев, 6 февруари 2026 г.

Лалю Василев Метев е български юрист, мислител и изследовател на културата, известен със своите трудове в областта на философията на паметта, генеалогията и духовната история на България. Роден на 20 октомври 1968 г. в София, той завършва право и развива дългогодишна академична и обществена дейност, насочена към етичните измерения на идентичността, историческото самосъзнание и културната приемственост. В своите изследвания и есета Лалю Метев съчетава аналитичната строгост на правника с чувствителността на хуманитариста. Неговият почерк е белязан от стремежа да изведе моралната перспектива на човешкото действие отвъд чисто нормативните категории — към сферата на духовната отговорност и живата традиция. Сред постоянните му теми са времето и достойнството, религията и гражданството, наследството на свободата и културата на паметта. Член е на Клуба на потомците на офицерския корпус на Царство България „Един завет“, на Съюз „Истина“, на Българската генеалогична федерация и на Общия съюз на българската индустрия — общности, в които продължава линията на историческа приемственост между баланса на морала на честта и съвременната духовна отговорност. В творчеството му се откроява стремежът да се примирят рационалното и духовното начало, традицията и модерността, личната съвест и общественият идеал. Неговият стил — едновременно прецизен и съзерцателен — отразява убеждението, че мисленето е не просто интелектуален акт, а морално дело. Творчеството му се вписва органично в тази негова философска и етична линия: то е духовен синтез и лична изповед, завещание на човек, който мисли равновесието не като компромис, а като добродетел; не като отслабване на страстта, а като нейно преобразяване в мъдрост. В този контекст Лалю Метев формулира един от най-съкровените си възгледи — че истинската свобода е плод на вътрешна дисциплина, а справедливостта се ражда в пространството „между“ — между пламъка и камъка, между вярата и разума, между човека и идеала.