Какво помнят площадите около храмовете

Когато в края на 2024 г. трима общински съветници от „Синя София“ предложиха площадът пред Патриаршеската катедрала да бъде преименуван от „Св. Александър Невски“ на „Св. Иван Рилски“ (погрешно изписвано), реакцията на Св. Синод беше бърза и единодушна. В становището си митрополитите заявиха, че площадите в християнския Запад и в София са именувани след построяването на храма, тъй като самият площад черпи значимостта си от катедралата, над която се издига, и затова не било редно да се променя вече установеното име. Така беше формулиран един уж исторически принцип, който на практика блокира всяка дискусия: площадът е „естествено“ и окончателно продължение на храмовото име, а всяка промяна се мисли като посегателство върху сакралното.

Тази аргументация изглежда убедителна, докато не погледнем собствената ни история на топонимите около храмовете. Още първите проверки показват, че връзката между име на храм и име на площад не е нито автоматична, нито неизменна. Площадът пред Варненската катедрала „Успение Богородично“, например, е преименуван неколкократно и изобщо получава установено име доста след построяването на митрополитския храм. Преди Освобождението това е просто пуст терен, отделящ стария град от „новата“ махала, заселена с кримски татари; чак на 22 август 1880 г. се полага основният камък на катедралата, в присъствието на княз Александър I (Батенберг). Името „Успение Богородично“ е избрано не заради някаква вековна традиция, а в памет на починалата малко преди това руска императрица Мария Александровна, леля на княза и „българска благодетелка“.

С други думи, самият храм е „означен“ в силно политически контекст – в знак на признателност към руската императорска фамилия, така както и катедралата „Св. Александър Невски“ в София е издигната в чест на руския император Александър II и на „освободителната“ армия. Площадите около тези храмове не са „естествени“ продължения на някакво чисто духовно име, а резултат от конкретни решения – монархически, дипломатически, идеологически. Ако днес Св. Синод се позовава на една фиктивна историчност, за да спре преименуването на площада, той премълчава факта, че и храмовото, и площадното именуване са плод на политико-символни компромиси на своето време.

От юридическа гледна точка аргументът за „примерите от Запада“ също е проблематичен. В правния ред на съвременната държава именуването на улици и площади е компетентност на общинските съвети, които действат по определена процедура – с предложения, обсъждания, становища, но и с крайно решение, което е по своя характер светско, неканонично. Св. Синод има пълното право да изрази позиция, да защити църковната памет и да предупреди срещу политизиране на сакралното пространство; няма обаче правна компетентност да превръща собственото си становище в неоспорим норматив за градската топонимия. Когато църковната власт претендира да решава какво може и не може да се именува в публичното пространство, тя фактически прави същото, на което с право се противопостави в Русе: опит да се контролира чужда, в случая – общинска, юрисдикция.

Политическият проблем е двоен. От една страна, е налице чувствителност към травмата на насилствените преименувания в началото на комунистическия режим – когато множество улици и площади бяха прекръстени в опит да се заличи историческата памет и да се наложи нов идеологически пантеон. Тази травма прави всяко ново предложение за преименуване подозрително, особено когато идва от политически субект. От друга страна, отказът дори да се обсъди възможността за ново име – било „Св. Йоан Рилски“, било името на български архиерей, свързан органично с катедралата – се превръща в консервация на една чужда, имперска символика в сърцето на българската столица. Така, в името на предпазливостта, се запазва не неутралното, а именно руското измерение на пространството пред Патриаршеската ни катедрала.

От обществено-морален и етичен ъгъл въпросът е: кого и как искаме да виждат идващите на този площад – не само туристите, но и нашите деца. Александър Невски е канонизиран като руски светец, но в българския контекст той присъства преди всичко като символ на военна мощ и васална зависимот от Златната орда. Йоан Рилски, от своя страна, е светецът-покровител на българския народ, чийто манастир и мощи са свързани с нашата история на изпитания и възстановяване. Митрополит Михаил, от друга страна, не е канонизиран светец, но представлява фигура на мъченик за вярата, носил кръста на своето време без да бъде част от репресивния апарат, вплетен в конкретната история на Доростоло‑Червенската катедра и в по-широката линия на българската църковна съдба през XX век, като протосингел, викарий и наместник във Варна, ректор, член на св. Синод, наместник на Софийската катедра и предстоятел на Екзархията в София през време на едни от най-мракобесните за Църквата времена.

Точно тук моралният въпрос се среща с политическия: ако приемем, че площадът пред катедралата трябва да отразява най-дълбокия пласт на нашата духовна идентичност, логично е да се запитаме защо този пласт остава неизменно руски. Дали запазването на името „Св. Александър Невски“ не се превръща в символично признание, че центърът на София и на Патриаршеската ни катедрала остава завинаги вързан за една чужда империя, независимо от историческите промени, войните, окупациите, режимите. И обратно – дали отказът да се отвори разговор за „Св. Иван Рилски“ или за „митрополит Михаил“ не е симптом за нашата неспособност да понесем тежестта на собствената си история и да я назовем по име.

Богословският пласт на проблема не е по-малко важен. Ако в предходния раздел видяхме как Църквата напомня, че християнската памет е преди всичко литургична, а не монументална, то тук можем да добавим: храмът и площадът са две различни пространства на паметта. Храмът е место за Евхаристия, за среща на живите и мъртвите в Христос; площадът е място на граждански живот, на политически митинги, на национални тържества и протести. Да се настоява, че имената им трябва да съвпадат винаги и завинаги, означава или да се сакрализира политическото, или да се политизира сакралното. Исторически погледнато, Византия дълго време избира обратното: императорите и ктиторите се увековечават не чрез статуи и площади, а чрез стенописи, мозайки и надписи вътре в храма – именно за да се избегне смесването на държавната мощ с езическия култ към образа.

Екзистенциалният въпрос, който прозира през всички тези пластове, е как ние, като общност, се ориентираме в собственото си минало. Площадът пред „Св. Александър Невски“ не е просто геометричен трапец от камък, а сцена на исторически събития: от благодарствени молебени и военни паради до протестни шествия и опели. Той е наш общ „външен притвор“, където българската история се излива пред лицето на Бога. В този смисъл изборът на име за този площад е и избор за това как разказваме историята си: като история на вечна благодарност към „освободителя“, или като история на народ, който през различни империи и режими е пазил своята вяра и памет чрез светци като Йоан Рилски и чрез пастири-мъченици като митрополит Михаил.

Оттук нашият проект за „Ал. Невски – митрополит Михаил“ придобива по-ясни контури. Той не е агресивен опит да се заличи едно име и да се наложи друго – не повтаря логиката на болшевишкото преименуване, което изтрива и забранява. По-скоро предлага два пътя, които могат да бъдат мислени паралелно. Първият е по-радикален: преименуване на площада така, че той да отразява българския духовен център – било чрез „Св. Йоан Рилски“, било чрез „митрополит Михаил“, като знак, че българската святост и пастирска вярност имат място в самия център на столицата. Вторият е по-умерен: създаване на ясно означено пространство около катедралата – вътрешен площад, градина, алея – носещо името „митрополит Михаил“, без да се премахва „Св. Александър Невски“ като официално име на по-широкия площад.

И в двата случая става дума за едно и също: за усилие да се възстанови балансът между литургичната и монументалната памет. Ако Русе ни показа колко конфузно е да се прави църковен паметник без Църквата, София ни показва колко неестествено е Църквата да защитава до крайност една политически обусловена символика, вместо да подкрепи разумен разговор за това какво означава да имаш собствен духовен център. Там, където ние предлагаме името на митрополит Михаил, не го правим като родова амбиция, а като опит да се даде лице на онзи тип пастирство, което не търси нито бронз, нито площада, но е готово да понесе кръста и да запази Църквата жива в тежко време.

И може би именно тук се срещат „право, род и надежда“: в усилието да се мисли топонимията не като техническо упражнение и не като поле на символични войни, а като място, където правната процедура, родовата памет и християнската надежда могат да се съберат, за да изкажат едно по-зряло „ние“. Площадът пред „Ал. Невски“ ще остане същият камък, но въпросът е: ще продължи ли да носи единствено името на чуждия светец воин, или ще намерим смелост да впишем в него и имената на онези, които са носили нашия кръст – свети Йоан Рилски, митрополит Михаил, и всички, които без паметници са оставили следа в живото Предание на българската Църква.

Лалю Метев, 6 февруари 2026 г.  

Лалю Василев Метев е български юрист, мислител и изследовател на културата, известен със своите трудове в областта на философията на паметта, генеалогията и духовната история на България. Роден на 20 октомври 1968 г. в София, той завършва право и развива дългогодишна академична и обществена дейност, насочена към етичните измерения на идентичността, историческото самосъзнание и културната приемственост. В своите изследвания и есета Лалю Метев съчетава аналитичната строгост на правника с чувствителността на хуманитариста. Неговият почерк е белязан от стремежа да изведе моралната перспектива на човешкото действие отвъд чисто нормативните категории — към сферата на духовната отговорност и живата традиция. Сред постоянните му теми са времето и достойнството, религията и гражданството, наследството на свободата и културата на паметта. Член е на Клуба на потомците на офицерския корпус на Царство България „Един завет“, на Съюз „Истина“, на Българската генеалогична федерация и на Общия съюз на българската индустрия — общности, в които продължава линията на историческа приемственост между баланса на морала на честта и съвременната духовна отговорност. В творчеството му се откроява стремежът да се примирят рационалното и духовното начало, традицията и модерността, личната съвест и общественият идеал. Неговият стил — едновременно прецизен и съзерцателен — отразява убеждението, че мисленето е не просто интелектуален акт, а морално дело. Творчеството му се вписва органично в тази негова философска и етична линия: то е духовен синтез и лична изповед, завещание на човек, който мисли равновесието не като компромис, а като добродетел; не като отслабване на страстта, а като нейно преобразяване в мъдрост. В този контекст Лалю Метев формулира един от най-съкровените си възгледи — че истинската свобода е плод на вътрешна дисциплина, а справедливостта се ражда в пространството „между“ — между пламъка и камъка, между вярата и разума, между човека и идеала.