Потомъкът на Туки Атила – Трьок – оглавява част от кайманите (монголско племе, частично отюречено) и им предава името си. След гибелта на кайманските трьоки (тюркути) тяхното име вземат групи от себерите (номади в Сибир) и узите, които служели при кайманските трьоки. С името Наби нарекли и областта на андрофагите, както и река Коломак, която се влива в Барис-Идел (Ворскла) край град Балтавар (Полтава).

Макар да нямат единен ръководител, кър-чиркесите често се съюзяват за нападение или за отбрана. Най-голямата им война е участието им в Кара-Бурджанската война, продължила 43 години. Идеята за тази война идва от федерата на Волжка България (кара-андаш) Алип-Тетеш, вожд на печенежкото племе сабани, които узите наричали „италмас“ – „и кучето не ги иска“. Родът на Алип-Тетеш е коренният род на узийските българи, затова нашите често назовават сабаните с узийското прозвище „джалмати“.

Хурхут има син Газан, той – син Бузан, от него е Иляс, чиито синове са Бакджар и Алат. Бакджар има син Алат, негов син е Барак, негов – Багиш, а негов – Алип-Тетеш. Няколко потомци на Алип-Тетеш са: синът му Таниш, негов син – Саниш, негов – Алиш.

След подялбата на Хазария през 1013 г. величието на сабаните приключва изведнъж и подвластните им племена набързо обявяват независимост. Тогавашният вожд на сабаните – Барак, господар на бреговете на Джалта или Алат (Олт в Румъния) – не унива дълго, а признава областта си за федерална към Волжка България. На потомците си той завещава на всяка цена да останат в българския състав на държавата, която нарича „Нашата Българска Майка“. Много от моите предци, включително баща ми, викат сабаните на служба, но те остават верни на Ак-Булгар.

Когато до Алип-Тетеш стигне новината, че при разселването на хунските (кимакски, половецки) племена в Джеремел част от тях спира да се подчинява на Волжка България и се насочва към Бирман, той се разтревожва сериозно: печенегите от Влахия и Бирман са разединени и метежниците-кипчаци (така печенегите наричали всички хуни-кимаки) могат да подчинят влашките и бирманските печенеги. Алип-Тетеш решава да започне война с Урум (Византия) и да върне Дунавска България под властта на Волжка България. Царят Ашраф горещо одобрява плана му и му обещава всякаква помощ.

Чрез новия данък от субашите и чирмишите (разреди на свободни селяни) в Мартюба (Казански край) се събира известна сума и царят нарежда на саксинския губернатор Дархул Ак-Бала въз, син на Аидар Урусбаг, да наеме с нея кър-чиркеси на помощ за Алип-Тетеш. Дархул предава парите на бърлаския атаман на кър-чиркесите Угер, син на Сабир, и се договарят за съвместните си действия.

Междувременно Алип-Тетеш събира войски от десет печенежки племена и през 1048 г. нахлува с тях и с 80 000 чиркеси в Дунавска България. Докато урусите обсаждат и превземат ромейските крепости, хората на Алип-Тетеш завладяват голяма част от страната и той я обявява за саксински кара-андашлък (федерално владение) на Влашка България под управлението на бага (княз) Асли, правнук на цар Самуил.

За нещастие сред византийците по това време бушува страшна „болест на кихането“ (грип), от която умират половината войници на Алип-Тетеш. Останалите все пак са достатъчни за успешна война с ромеите. Като вижда, че нещата отиват зле, византийският император подкупва вождовете на шест печенежки племена, приема ги на служба и ги заселва край Истанбул (Цариград, Константинопол). Отначало опитва да ги използва срещу Алип-Тетеш, но много от тях преминават на страната на волжките българи и той изпраща по-голямата им част в Армения.

След десет години война ромеите събират голяма армия и изтласкват Алип-Тетеш в Деберджа (Добруджа). Скоро след това новият волжко-български цар Ахад (1061–1076 г.) взема толкова голям данък от Хорезм (Караджим), че успява да изпрати на помощ за Алип-Тетеш и Асли нова узийска (торкска) войска начело с вожда на българите-чавдари Ходдан (Хунска Слава), баща на бъдещия саксински губернатор Дугар (Тугоркан в руските летописи). Хората на Ходдан – шест суби (орди) на брой 240 000 души и 60 000 кър-чиркеси – преминават Сула (Дунав) в Добруджа и отново превземат Дунавска България.

През 1078 г. цар Адам (1076–1118 г.) назначава за командващ на волжко-българските войски в Дунавска България сина на емир Куман – Гали-Тетеш Вахид. Започва и тежка война на Волжка България с Кимак и Адам задължава саксинския губернатор Дугар със свои средства да организира защитата на Саксин от хуно-българите (кимаки), както и да издържа 600 000 души армия в Дунавска България.

Тези войни започват да разоряват Саксин и Дугар решава на всяка цена да прекрати най-скъпата от тях – тази в Дунавска България (Кара-Бурджанската война, 1048–1091 г.). От свои хора научава, че тюрко-узийският емир (селджукски) казал: „Волжка България не ни помага с нищо“ – и предава тези думи на цар Адам. Адам се обижда на узите и нарежда да прекратят войната отвъд Дунава, която имала за цел да облекчи положението на Селджукската държава.

В деня, в който емир Гали-Тетеш възнамерява да нападне Истанбул (Константинопол) и да завърши войната с победа, при него се явява емир Дугар и му предава заповедта на Адам за извеждане на волжко-българските войски от Дунавска България. Разразява се страшен скандал. Дугар почти силом извежда победоносните войски на Алип-Тетеш и Гали-Тетеш от Дунавска България под плача и риданията на двамата сардари и мнозина дунавски българи, които помагали на волжките от омраза към ромеите.

Утехата на стареца Алип-Тетеш е, че за своята 90-годишнина Адам го награждава с видната титла „емир“ (вожд, предводител) – висшата феодална титла на Волжка България. Неочаквано две печенежки орди и една кайманска (кайманите са монголски хуни, част от населението на Кимак), общо 100 000 души, решават да останат в Дунавска България и да преминат на служба към Византия, като се отделят от останалите волжки българи. Дугар не смята да подсили ромеите с толкова човешка маса и атакува изменниците със своите наемни печенези от ордата на Буняк. След като те се укрепяват в лагер, Дугар ги обявява за предатели и предлага на ромеите заедно да се разправят с тях.

Метежниците пишат на ромеите, обяснявайки мотивите си, но Дугар убива пратениците им. Като не знае за желанието им да му служат, императорът приема предложението на Дугар и заедно с боняковите печенези и саси-тамянските (кримски) уруси разгромява и избива смутителите. Атаманът на кримските уруси – Дарим, син на Ерим – ми разказва по-късно, че тогава взели невиждана плячка, но бирманските уруси спечелили десет пъти повече. Дарим е от рода на прочутия Раджи. Синът му Илим е с нас по време на пътешествието и на връщане узнава, че му се е родил син. Той му дава мюсюлманското име на моя баща – Салим, с което истински ме зарадва...

(Бележка в полето от Даиш Карачай: „Син на Салим е Килим, негов син е Айдат Мохамед по прякор Бай Казък (Големият Кол)... Бирманските кър-чиркеси по думите на атамана им Угер, син на Барий, взели тогава 70 ромейски града и прибрали великолепни бойни доспехи за 120 000 души... Дугар веднага превел в освободилите се владения на метежниците хунската орда на Читаите, отлично верни на Волжка България. Ордите на Тетеш и Читаите сковали голяма част от мощните каймански орди на Куюкови и Бучекови, враждебни ни... Накрая пристигнахме в Улуш (Ольеше от руските летописи), ак-български град при устието на Тун-Буричай (Днепър), откъдето започват чиркеските владения...“)

* * *

Докато добрият стар Илек пееше, няколко момченца в огромни папахи с танца си изобразяваха всички събития, описани в песента. Смяхме се от сърце и умората от пътя изведнъж премина.

Както се оказа, Илек не се шегуваше за силната охрана – по негов призив се събраха 50 000 души, които станаха като стена от двете страни на кервана ни и ни съпроводиха чак до искелската граница. В края на шахската част на Кара-джюла към нас се приближи Бунек – мощен, с гигантски ръст и облечен в скъп халат. Наложи ми се да разговарям с него като с волжко-български емир, предадох му поздравите на цар Адам и му дадох подаръци, но от поканата да му погостувам се отказах твърдо, като се направих на зает с отговорно поръчение държавен мъж. Бунек изпрати кервана ни с тъжния поглед на вълк, чиято плячка се е изплъзнала от лапите му – така ми се стори тогава.

По-надолу от устието на Кодим прекосихме Кубинеш и освободихме изпращачите си. При сливането на реките Куска (Синюха) и Каргасу (Гарвановата река) пътя ни прегради стохилядната шайка на Айюбай. За разлика от Бунек, който просто вземаше от търговците до една пета от всичко и никого не убиваше, Кара-Айюбай обикновено вземаше всичко и избиваше всички. До последно Кара-Айюбай успяваше да прехвърля вината за злодействата си ту на брат си Кара-Куюк, ту на Бунековия брат Челек, когото в Ак-Булгар не познаваха. Нашите отряди не успяваха да стигнат до владенията на Челек: печенегите на Бунек не ги посрещаха ласкаво. Не си спестявах труда и показвах, че само в Бирман Кара-Айюбай за двадесет години е убил към 3000 саксински и беллакски български търговци и хората им. Такива загуби българската търговска гилдия никога и никъде не е имала в мирно време. Очевидно сега злодеят се канеше да удвои броя на убитите от него търговци.

Заповядах на Раджи и Саръ-Юсуф да направят лагер от талигите и да изчакат там половин ден, за което време смятах да отведа качените на конете търговци на безопасно разстояние. Байлар, комуто поверих тяхната охрана, се чувстваше унижен и пренебрегнат, макар да го уверих, че тази работа е достатъчна за него, а Раджи и Саръ-Юсуф, обречени на смърт, грееха от щастие. Не можех да гледам оставащите, очите ми се наляха със сълзи. Знаех, че враговете веднага ще се нахвърлят върху лагера, знаех, че никой от отбраняващите го егети няма да трепне и да се уплаши и че в последния момент те ще запалят и изгорят всички стоки; знаех, че нямам друг избор, но въпреки това плачех за прекрасните им животи.

Войската на Кара-Айюбай бавно се приближаваше като черен облак и вече се канех да отведа търговците, но изведнъж облакът спря. Оказа се, че кайманите са смутени от една бог знае откъде появила се армия. От нея се отдели пратеник, който каза, че Челек поема под защитата си нашия керван. Когато се върнах в лагера, двеста от моите егети без заповед препуснаха право към стохилядната орда, която изведнъж се престрои и започна да се прибира отвъд Куска.

Скоро оклеветеният от Кара-Айюбай Челек сам дойде в лагера и каза, че смелостта на моите егети му е доставила голямо удоволствие. Необидилият никого в живота си Челек бил изгонен от субата на Карга-Балиш от Бунек и отишъл при байрашите. Прекарал там кратко време и предложил на тамошния вожд Бакар, син на Байдар: „Вие страдате от набезите на озлобените искелци, които идват да мъстят за набезите на Бунек и Кара-Айюбай, а навлизат във вашите владения. Ако ми отделиш земя по левия бряг на Кубинеш, аз ще направя там суба и ще ви прикривам!“ В крайна сметка и Бакар, и вождът от Бурашеви – Джурук, син на Артук – преценили, че предложението на Челек си струва, и му отделили земи, където пожелал, а той създал там силно владение.

Щедро обдарих Челек, а той вдигна пир в наша чест и обеща да охранява този най-опасен участък на Кара-джюла. Сега вече бяхме във владенията на Челек и на петия ден се срещнахме с патрула на барините (берендеи, българи от Киевска област) от Балчек (Виница). От Балчек за два прехода (два дни път) стигнахме столицата на Баринската суба – или просто Баринджар Гюр-Куман, Барман или Арджа-Куман, както я наричат (Берендей, днешен Бердичев в Украйна). Пътят от Сармала или Малкичу до Шах ни отне дванадесет дни, а от Шах до Барман или Гюр-Куман – девет дни. Всички тези имена означават едно и също – „Славен българин“ или „Мъж, Рицар“; думите ман и куман означават мъж, българин.

Барините ни посрещнаха най-топло от всички – те смятат, че именно барини са основали Волжка България. Родословието на баринските бекове (князе) от рода Тухчиеви е следното: син на Алабуга Тухчи е Гюр-Куман, чието име са дали на столицата; негови синове са Адам Татра и Бахта. Адам Татра бил принуден да замине в Кара-Булгар или Караджар (Чернигов), където основал черниговския клон на Тухчиеви – Татраните, а всички останали багове на барините са потомци на Бахта. Син на Бахта е Сансар, негови синове са Ахмад и Баксар.

Между Горен Бирак (Рось) и Горен Тертер (река Тетерев), които съответно са южните и северните граници на Баринджар, има към тридесет града, там е и столицата на барините или кара-арджаните, както още ги наричат (черни или западни чисти българи; „чисти“ – арджани е едно от старите самоназвания на всички българи). По река Тертер (Тетерев) барините граничат с кантона на салаучите или салаучките българи – Салауч (Болоховската земя). Салаучите са потомци на българите на Шамбат (братът на Кубрат) и до днес ги управляват негови потомци. Някои твърдят, че предци на салаучките българи са източните улчии или старите улчии (славяните), преминали на страната на хуните (IV век) и нарекли се дулоби, тоест „народът Дуло“ (Дуло е царският род на хуните и кашанските българи). Възможно е отчасти това да е вярно.

Ето какво научих за самите салаучки българи. Те смятат, че не са просто българи, а истинските българи и не желаят да слушат за славянските си предци. Говорят и на български тюрки, и на ахилски езици, като и двата езика отдавна са известни като български. Сега западните дулоби ги наричат балинци (волинци), но и те, макар вече да говорят само на „славянски“ (ахилски, балкански) език, с фанатично упорство се наричат българи и казват, че улчиите са друг, различен народ. На вид всички дулоба – и салаучките, и балинските – приличат на волжките българи дори повече от барините, чийто истински български произход е несъмнен.

И салаучките, и балинските дулоба ми разказаха една и съща история. При хакан Йолъг (II век пр.н.е.) в Бирбат (Припят – Беларус и Украйна без Причерноморието) се преселила група от българи-сали от Мангишлак и от тях тръгнали всички българи-дулоба. Реката, която течала по западната граница на първоначалната област на салите, била наричана от тях Салауч (Случ), което значи „Граница, Край на салските земи“. Когато българите-авари объркали дулобите с улчиите и нападнали дулоба, част от тях се преместила в по-безопасно място на запад от река Салауч и там ги нарекли балинци (волинци). Днешният им управител (Володар Ростиславич) и брат му Васил (Василко) са ревностни българи и мечтаят да възстановят Велика България с включването в състава ѝ на целия Искел (Киевска Рус) и Кара-Бурджан (Дунавска България). Билтир (Володар) изисква от поданиците си да го титулуват Балтавар (титул на древнобългарските царе, означава „Свято-Славен“, „Вожд“).

Васил дори се поскарал с полския (байлакски) баг и отворил война с него, задето онзи отказал да бъде български управник и се назовал „улчия“ („славянин“). Макар да има известно съперничество между барините и салаучите, те никога не воюват помежду си. В граничните им области на изток се вклинява улчийският окръг Миджан, където и барините, и салаучите често си избират жени – миджанките се славят като красиви, умни и деловити. Заради смесването с улчиите много от северните барини освен тюрко-български знаят и ахилски („славянски“) език, а южните барини говорят само тюрко-български.

Поинтересувах се при бага на барините Хумар, син на Ахмад, защо понякога хората му се наричат „гюр-кумани“ почти като кимакските българи – куманите. Оказва се, че барините са се преселили тук по време на Кубаровия смут (813–820 г.) от окръг Гюр (източната част на Северното Приазовие) и от бреговете на река Куман (Кубан). Помислих си, че хунските предци също са дошли в Акбаш (Азия) или Ак-йорт (Изток, Азия) от бреговете на тази река.

Разположението на главните градове в Баринджар е следното. Ако пътуваш от Гюр-Куман на запад, минаваш последователно през Кара-Кургаш, Кара-Телке и Кара-Самор; ако вървиш на север – достигаш Самор и Телке; на изток са Бащар и Кър-Балим, а на юг са Кургаш, Раджи и Бер. От Раджи по река Рось на изток се редуват градовете Мен, Курен, Тутемгас и Сюрен.

Ако човек поеме от Гюр-Куман направо към Тутемгас по Тазик-джюла (Търговския път), ще пресече градовете Алемас, Икемас и Учемас. Тези градове са на половин или един ден път в зависимост от сезона. Доста барини се занимават с търговия. Особено много стоки се натрупват в градовете Гюр-Куман, Самор, Кургаш, Кара-Кургаш, Раджи, Кър-Балим и Кара-Телке. В тях работят добри майстори по занаятите и правят прекрасни неща от желязо, злато, сребро, олово, калай, кожа и други. Хубавите кожи барините купуват в столицата на Салауч, която носи същото име или Наби-Салауч по името на управителя. Тя се намира на стръмен връх край брега на Салауч (Случ) на четири дни път от Гюр-Куман.

Сред барините, както вече споменах, има и мюсюлмани, и християни, и джимъяри (тенгристи). Днешният улугбей (велик княз) на Искел Бат-Булюк (Святополк) предпочита християните и постигнал това, че братовчедът на Хумар – Баксаровият син Билджан – започнал да се подчинява на него, а не на Хумар. В подчинение на Билджан се намира цялата северна част на Баринджар с градовете Кара-Самор, Кара-Телке, Самор и най-източната част на княжеството с градовете Кър-Балин, Урус-Сюрен и Кър-Сюрен. Кър-Сюрен, както и Бер, се намират на юг от река Бирак (Рось) и от тях зависят няколко степни града, чието местоположение понякога се мени според военната необходимост.

Така няколко пъти сменяли мястото на баринската крепост Куман, носеща нещастие на гюр-куманите: при нейната защита те понасяли най-големи загуби. Разположена на левия бряг на горна Кукса (Синюха) и откъсната от основните барински крепости по Рось, тя имала за съседи само улчийски и узийски укрепления. Тези съседи никога не помагали на куманците в труден час и баринските гарнизони неведнъж загивали. Така преди три години (1106 г., по руските летописи – 1105 г.) Бунек с калената си в боя армия под призива „Да отмъстим на искелците (киевските руси) за Ташилското клане!“ (от 1103 г.) нахлул в Урус-Бирак (Поросието) и пробил към Торган (Заруб). Обсадата на намиращите се по пътя крепости, включително на Куман, Бунек поверил на намиращите се при него анти и Кара-Айюбай. Кър-чиркесите, които са майстори в превземането на крепости, запалили Куман и на баринския гарнизон в нея се наложило да излезе в зимното поле за последния си бой в снега. Тогава загинала половината войска, останалите се спасили под прикритието на нощта. „Провървя ни тогава – разказваха ми участниците в боя. – Обикновено е още по-зле.“ Тази крепост искат да възстановят отново, и пак на друго място.

Ето какво се случило в Торган. Този немалък улчийски град, защитен от уруски гарнизон, бил център на кантона и процъфтявал. Намира се почти срещу устието на река Трьокбиж (Трубеж), на която е Бер-Сала (Переяславл), и край него берсалците прекосяват Днепър. Когато Бунек обсадил Торган (Заруб), жителите на града разбрали, че при сблъсък или ще изгорят с града, или ще умрат от студ в полето. Затова предложили на Бунек откуп за града. Той също се досещал, че урусите по-скоро ще изпепелят целия Торган и за него нищо няма да остане, затова се съгласил на откупа. Когато огромен обоз с вещи и скъпоценности излязъл от града и се насочил към неговия лагер, Бунек не повярвал на очите си; никога дотогава не бил вземал такава плячка. Той се зарадвал толкова, че пощадил Торган и заминал в субата си в най-добро настроение.

Това станало през пролетта на 1106 г., а през лятото в Карасу (Задречието) навлязъл Бунек, за да отмъсти на Салбат за убийството на роднините си в Ташилското клане (1103 г.). В тази война Салбат не взел в плен нито един вожд, но ръководел охраната на пленените от други искелски князе главатари. Князете му предали за надзор Куртек – четвърти братовчед на Бунек, водач на балишите (печенежко племе) от кантона Каратаяк (Каратай); Джангър-абай – побратим на Бунек и главатар на кара-кипчаците в Каратай, който изпял на света дастана за Кобландъ-Батир (едноименен казахски епос); Саръ-Айяр – вожд на донските узи (торки, огузи) и баща на любимата жена на Бунек – Файруза; Кулюг – вожд на горнодонските енегури; Бурджан – водач на ташилските терпеи; Санаг – главатар на осколските киргизи; Аблай – вожд на ашнякските абдали (Ашняк е източната част на Северното Приазовие); Сагай – предводител на айдарските буряти; Бурай – водач на баюрските ара-китаи (Баюр е част от десния бряг на долен Дон); Турай – вожд на калитвенските бояндури; Караш – главатар на ечкебашките кулаши (Ечкебаш е областта, където Дон завива към Азовско море); Алхай – главатар на елбирските абаканци (Елбир е река Чир, десен приток на долен Дон); Тудъргай – водещ бардасуйските каракалпаци (Бардасу е река Барда); Кичектай – вожд на леубитските карлуци (Леубит е река Обиточна, влива се в Азовско море).

С тайно разрешение от Мономах Салбат завел вождовете в близката гора и убил всички до един. В убийствата му помагали улчийският вожд и талмудист Захар, тайният юдей Ян, син на Кичи-Загар (Иванко Захарич), и Святослав, син на Мономах. Святослав, най-младият сред убийците, с удари с нож в гърба и копие убил Джангър-абай и гиганта Кулюг, чийто крак бил счупен от падането на убития му кон. Само един от искелците не се изцапал с кръвта на пленниците: синът на Ян (Иванко Захарич) – Салим. Когато баща му заедно с другите убийци се заели да колят вързаните и безпомощни пленници, той се вцепенил и не могъл дори да извади меча си от ножницата. Салим дружал с Халджи-Гали, третия си братовчед, и ще видим как това му било от полза. Баща му зверски го пребил с камшик за нежеланието му да убива пленници, след което Салим в удобен момент избягал от бащиния дом при Бунек и му разказал как били убити великите български вождове.

* * *

Чак след десет години, през 1013 г., Светополк се решава да отмъсти на ордите на Урусови и Бучекови. Тогава юдеите на новия му съветник Ирджи (Херцел? Хершел?) му предоставят пари, за да завладее пътя от Киев към Крим, минаващ през Ташил (дясното течение на Днепър, южно от Киевска област), и той успява да събере войска от 300 000 души. Този път киевските барини (българи) му помагат – първоначално неохотно, но след жестокия набег на подкупения от юдеите на Ирджи Кара-Сунгур те, гюр-куманите (второ име на барините, означаващо „храбри мъже, рицари“), се съгласяват да тръгнат срещу владенията на Бучекови.

След това коварният Бат-Булюк сключва тайен съюз с Кара-Сунгур, а за да отвлече вниманието, моли Урус и Билдус да пуснат искелските войски през земите си към река Кубинеш (Южен Буг), уж за нападение над владенията на Бунек (Боняк от руските летописи). Бунек неведнъж е нападал владенията на Урус и Бучекови, докато те воювали с Искел, затова ташилците не го харесвали и разрешават на искелците да минат през териториите им към ордата му. Всъщност искелските князе искат с този мним поход срещу Бунек да отвлекат вниманието на ташилците от север, докато оттам барините нанесат главния удар по земите на Бучекови.

Разбира се, Урус и Билдус не са глупаци и за всеки случай викат съюзнически сили, но това не предотвратява разгрома. Сред повиканите съюзници се намества и тайният приятел на Искел – Кара-Айюбай, водач на мощна кайманска (монголска) орда, който после предателски минава на страната на искелците. Владенията на Куюкови или на Айюбай, син на Азан, се намират между Хинкул и Южен Буг, а център им е Куюкой (днешният Вознесенск на Южен Буг).

Областта Карга-Балиш, където властва Бунек, син на Балта, се простира между Южен Буг и Днестър, а център й е Каркатау (Тираспол) край развалините на българския град на Аспарух – Кърканкатау. Самите карга-балъши обичат името „карбай“. Те са се отделили от печенежкото племе балъш (узите го наричат салари/салур), смесили са се с угърското племе кудим или карга и образували новото племе карга-балъш (карбай). Те се признават за членове на българската общност, за разлика от равнодушните към българството балъши или салари, но поставят над всичко собствените си интереси. За свой родоначалник смятат вожда Кудим; синът му е Балим, негов син – Наджим, негов – Иджим, негов – Илим, негов – Буляр, негов – Балтавар (или Балта). Балта има двама известни синове – Бунек/Боняк и Уелек.

Макар племето карга-балъш да няма знатен произход, то властва над знатни племена, включително над бурашите и байрашите. Бурашите (някои ги наричат кънък) и байрашите (предпочитат байлари, бояндари или бояндури) са най-знатните 51 узийски (огузки, торкски) племена. Сред узийските племена има поговорка: „Както и да я мислите, ще направим това, което решат бурашите и байрашите!“ Във Волжка България обаче тези знатни господа дотолкова се омързват, че през 1060 г. отказват да тръгнат на поход срещу мангишлакските байлари на господаря на Мангишлак/Байлар – Амин, син на Биш-Араб (волжко-български князе, вдигнали бунт срещу централната власт).

Тази война, предизвикана от упорството на българските власти да не променят статута на Мангишлак/Байлар от кара-андашлък (автономно владение, плащащо данък и услуги на централната власт) в ак-андашлък (автономно владение, оказващо само услуги), порожда недоволство. Заповедите обаче трябва да се изпълняват: метежниците – бурашите, байрашите и присъединилите се към тях ачаки (оттук идва името на град Очаков), берсути и байчути (наричани от някои байюти и бъркани с кайманското подразделение „баят“), както и други – първо избягват в Искел, а после по Среден Кубинеш (Южен Буг) и там създават голямото владение Узил (Страна на Узите).

В Искел (Киевска Рус) се опитват да им наложат още по-голямо подчинение, отколкото в Ак-Булгар; в Узил те създават своя рай. Бурашите, живеещи край аула Бураш на Кубинеш (Брацлав), и байрашите, край аула Байраш на Кубинеш (Ладижин), ловуват, гостуват си, карат се и помиряват, докато берсутите – най-непретенциозните и трудолюбивите узи – ги хранят и поят. Когато Балук Ашраф (цар на Волжка България, 1025, 1028–1061 г.) научил за сладкия им живот, заповядал на Балтавар, позастал край Саркел (Белая Вежа), „да направи живота на изменниците непоносим“. Балта не се бави: наближава Узил и предлага на бурашите и байрашите да му се подчинят. Това предложение те оценяват като огромно унижение и заплашват с „мощен отпор“.

Внезапно берсутите се присъединяват към ордата на Балта и положението на метежниците става нещастно. Балтавар обаче оценява района и решава да остане – за целта му трябва част от Узил. Преценявайки, че метежниците не искат да воюват много, той влиза в преговори и постига формалното им подчинение, получавайки и Южен Буг. По това време Балук вече не е жив, а новият цар Ахад Мосха (1061–1076 г.) предпочита да не се занимава с подробности и дава на Балтавар статута на ак-андаш (федерат) на Ак-Булгар.

По същия начин навремето Иляс, прадядо на Алип-Тетеш, не изпуска шанса си. След поражението, което баща му Бузан претърпява през 920 г. от Кара Тумен (хакан на Кимак, 891–920 г.), Иляс бяга в Ак-Булгар в жалък вид, мислейки, че животът му свършва. Само след няколко месеца хакан-бекът на Хазария – Маджар – предава на Алмъш (цар на Волжка България, 895–925 г.): „Нагледах се как закоравели престъпници като вождовете на печенежките санове кунарди и ердими – потомци на организаторите на юдейския Кубаров метеж (813–820 г.) и сподвижници на юдейския Кухилски метеж (893 г.) – си живеят щастливо във Влахия... Ако искаш да им вгорчиш живота, ще ми доставиш голяма радост!“ За техен лош късмет кунардийският вожд Кухил и приятелят му – ердимският вожд Байгу – се опетняват с нападение над волжко-българския корпус на Гали Тулуш Тухчи, докато той помага на дунавско-българския цар Симеон във войната му с Урум (Византия). Алмъш е доволен от възможността да се разплати с разбойниците: събира подразделение основно от печенегите-италмаси, дава го на Иляс и му заповядва да замине с Гали за Влахия и да разкара оттам тия „плевели на бунта и измяната“.

* * *

През 1106 г. заедно с Бунек в похода към Карасу (Заречие) тръгва и Салим. Бунек с учудване разбира, че Салим е приел истинската вяра. Той започва да го разпитва за исляма, буквално се надявал да намери в обясненията му поне нещо съмнително, но думите на Салим не оставят място за съмнение. „А можеш ли ти да ми покажеш доколко всемогъщ е Тангра (Богът)?“ – накрая пита Бунек. „Приеми исляма преди похода и ще видиш с очите си мощта на Всевишния!“ – съветва го Салим. Бунек се вълнува от изхода на важния за него поход на отмъщение, обявява, че приема исляма и мюсюлманското име Иляс. Това име избира, защото някога го носел Атила, наричан „Иляс“ от много българи.

Заедно с Бунек на поход тръгват антите или кър-чиркесите на Айбат, син на Угер, както и кайманите на Кара-Айюбай. Армията на Бунек помита зареченските заслони и стремително напредва към столицата на Карасу – град Колинджар (Красилов, Хмелницка област на Украйна). Част от нея обсажда столицата, а останалите разграбват цялата област до град Карасу (Зареченск на река Горьни, границата между Хмелницка и Ровенска области). Тази земя е в ръцете на талмудистите, които владеят всичко в нея: управлението, пивниците и гостилниците, производството и търговията с вино, събирането на данъци, пазарите и т.н.

Когато Бунек обкръжава Колинджар, местните улчии (славяни) повсеместно се заемат да избиват омразните им юдеи. Убити са не по-малко от 100 000 души, а още толкова оцелели избягват от Заречие към града на сина на Святополк – Владимир-Волински. Докато Бунек обмисля какво да прави с Колинджар и мощните му крепости, градските улчии въстават, избиват юдеите и му предават Салбат. Доволният Иляс обявява, че няма да атакува града, но остава да изчака хората си.

В Колинджар преди идването на волжките българи (Джанги нарича армията на Бунек волжко-българска, защото Бунек е емир и федерат на Волжка България) се намирал Джан, син на Абу-Садък (Ян Вишатич от руските летописи), приятел по чаша на Салбат и останалите талмудисти. С приближаването на Бунек към Колинджар този Карт-Джан (Старият Ян, прякор на Ян Вишатич) бяга от столицата в непристъпната зареченска крепост Тугар (Староконстантинов, Хмелницка област). Там са други негови сподвижници – брат му Бундат (Путяга), Джан, син на Кичи-Загар (Иванко Захарич), и вождът Хазар със стохилядна войска. Карт-Джан обаче е толкова уплашен, че заедно с брат си Бундат бяга чак в Киев. По време на бесния галоп той натъртва вътрешните си органи и пада от коня си, така че стига до Киев едва жив. След три дена умира в мъки. Преди смъртта си казва на поповете, че вижда убития от него на младини български кам (шаман), който му говори: „Казвах ти за бездната, а ти не ми повярва. Сега ще ти я покажа!“

Святополк изпраща на карасуйците още 100 000 войници, начело със Святослав, син на Мономах, които се придвижват към пътя от Колинджар към граничната крепост Тунай (Жмеринка, област Винница, Украйна), за да отрежат пътя на Бунек от Карасу към владенията му. Всевишният обаче помага на Бунек да разгадае вражеския замисъл и по съвет на антите той решава да излезе от Искел (Киевска Рус) по друг път – през владенията на тертерите. Тертерите никога не са нападали Искел и по границата няма струпване на военна сила. Айюбай мисли, че Бунек го мами в клопка, и решава да се върне по стария път през Тунай. Само Бог знае как са наричали тази крепост по-рано, но през 1103 г. Челек, отмъщавайки си за Ташилското клане, я разорява и оттогава нашите я наричат „Тунай“ (Мъртвото гнездо).

Войниците на Бунек, пратени за плячка, се връщат в Колинджар с хиляди каруци, стада и пленници. Никой и никога не е вземал толкова много – не можели да пресметнат стойността на заграбеното. Бунек благополучно го откарал в Карга-Балишката си суба, без да загуби нито един човек. Кара-Айюбай на средата на пътя от Колинджар към Тунай се натъква на засада и едва се измъква, като губи половината си хора и всичко награбено. Бунек не взема Салбат със себе си, за да не го освободят по пътя, а отсекъл главата му близо до градската стена. После изпратил главата...

Като се завръща в столицата си Карга-Балтавар (Балта, Одеска област на Украйна) на река Кодим, Бунек пада ничком на главния площад и пред очите на хората благодари на Аллах за подарената победа. Този ден в исляма влизат 50 000 негови войници. С тази война Бунек, емир на Волжка България, завинаги подрязва крилете на искелските юдеи и оказва неоценима услуга на православната църква там. Благодарение на победата му митрополит Никифор засилва влиянието си и без негово разрешение нито Мономах, нито Святополк не могат да предприемат нищо.

Затова Никифор пише две еднакви грамоти: едната окачва в резиденцията си, другата хората му я предават на Бунек. Там пише: „С властта и силата, дадени ми от Бог, аз, митрополитът на Урус Никифор, заповядвам за всички времена, докато има православна църква, че великият герой Бунек, който ни оказа неоценима услуга, ако дойде в Русь, да бъде освободен от всички задължения; църквата да го почита като знаменен господар и владетел и да го храни, пои и облича за своя сметка; ако пък той се обърне към християнската вяра, да опрости всичките му грехове...“ Бунек се стеснява да показва тази грамота и недоумява защо му е дадена, но вижда превратностите на съдбата и я пази за всеки случай.

(Записка в полето от Даиш ал-Караджай: „През 1148 г. емир Бунек е заловен за нападение над друг български емир – Ръштаули – и предаден на него по личен указ на цар Анбал Хисами (1120–1164 г.). Ръштаули не искал да наказва прочутия Буняк, но не можел и да го пусне на свобода (явно според царския указ на Анбал) и го предава на княза Джурги (Юрий Долгоруки). Джурги предава Бунек на църквата, а на църквата Бунек показва грамотата от Никифор и заживява на свобода в скита Шамс (баща на българския деец от IX век Михаил Бащу) на издръжка на действащия там православен манастир (Киево-Печорска лавра). Монасите му строяват хубава къща, където той се нанася със семейството си. Никой не притеснява свободата му. Като няма възможност да се върне в имотите си заради забраната на Анбал, той ги управлява чрез синовете си Сабан, Кашан и другите. Двамата с Юрий Долгоруки (Джурги Булгарук) стават приятели и Юрий често го взема на лов. Князът на Бащу (Киев) често казва на Бунек, когото нарича „свой отец“: „Скъпи татко! Щастлив съм, че ти – най-знаменитият управник на българите след Карт-Иляс (Атила, „Старият Иля“) – ми оказваш честта да прекараш времето си с мен!“ Юрий Долгоруки е фанатичен българин и постоянно дружи с Волжка България. През 1120 г. Юрий и Бунек по молба на емир Колин (баща на цар Анбал) му помагат да издигне сина си Анбал на власт. Гордият Бунек обаче не искал да угодничи пред Анбал и Хисам Анбал го намразил. През 1149 г. Кабир Улуш навестява Бунек, с чието име – Иляс – кръщава сина си. Бунек си остава добросъвестен мюсюлманин и никой не го карал насила да приема православието. Казват, че скоро след това той умира и е погребан с почести в една от пещерите на скита Шамс. Както мюсюлманите, така и искелските християни го смятат за светец...“)

* * *

Виждаме как Мономах отвръща с черна неблагодарност на Билджан за добротата на самарските барини през 1111 г.

Като размених Святослав срещу вождовете на Волжка България, позволявам на войската на Мономах да си тръгне спокойно към Искел. При всичките си недостатъци Мономах има едно ценно за държавата ни качество: той панически се страхува от Волжка България и забранява на подвластните му князе дори да мислят за голяма война с нас, макар да се решава на известни сблъсъци с българите заради свои вътрешни цели. Така Мономах е полезен повече, отколкото вреден за нас, и затова го пощадих през 1111 г., макар да можех да причиня на уморените му войски огромни загуби.

През същата година използвам зависимостта на Среден Джеремел от Саксин и с властта си назначавам за нов господар на областта изцяло предания на Волжка България вожд на донските узи – Курлу, син на Сар-Айяр. Част от земите на Среден Джеремел, а именно Алабуга (Тор), давам на Бунек при условието да помага на Курлу по всякакъв начин. Оставям там и бага Анбал с децата му по негова молба.

Кура първо пращам във Вътрешна България (Ечке Булгар – централната средно-волжка част, където се намират двете столици: Велики Болгар и Буляр, или Великият град), където го осъждат и пъхат в подземията. След три дни, прекарани там, където дори не можел да се изправи, Кура приема исляма и започва да пише поема за величието на царя Адам (1076–1118 г.). Като изслушва полуграмотните куплети на Кура, Адам, който никога не се усмихвал, се захилил и не можел да спре. След като се поуспокоил, той казал: „Затворът накара Кура да се разкае и го направи правоверен, дори поет. Възхитени сме от чудото на Всевишния и сме длъжни да простим на раба божи Кура“ (Кура взел мюсюлманското име Хабдулла, означаващо „Раб Божий“).

Кура получава земя край Буляр и нарича лагера си на царя Адам. Той се оказва прекрасен стопанин и бързо става основен доставчик на месо, кожи, вълна и ездитни коне за Двореца. Самият цар често се отбивал при него да пийне кумис, а когато бил в добро настроение, молел Кура да декламира знаменита си поема.

Баг-Барис и част от хората му преселил в земите на Бунек. Той се оженва за овдовялата Бунекова дъщеря и когато му се ражда син, го нарича Бунек – на дядо му. Хората го знаят като Бунек Младши.

През 1114 г. се намесвам във войната на Мономах с Полтавския бейлик на основанието, че Байда през 1111 г. се признал за зависим от Волжка България управник (ак-андаш) и попаднал под моя опека. Появата на саксинските ми войски е пълна изненада за Мономах; империята много рядко помагала на зависимите управници, които не била длъжна да защитава. С него имаме крайно тежък разговор, но нито той, нито аз не излизаме извън рамките на взаимното уважение и не раздухваме конфликта.

Като се съглася да приема искането му да изселя Кавил и хората му като убийци на сина му извън Арджан, Мономах се съгласява да включа Меллийския югурлък (наместничество) в състава на Полтавския бейлик. Разбирам, че Мономах е назначил сина си Себер (Ярополк от руските летописи) за нов управител на Переяславл, и поискам да поговоря с него. Видя учудването на Карак и усетил, че му става приятно от такова внимание към сина му. Себер (Ярополк) влиза в шатрата и ми прави по стар български обичай поклон до земята. Така се покланят синовете пред бащите си и зависимите владетели пред императорите. Неочаквано за тях аз отвръщам на Ярополк със същия поклон и казвам, че щом е оглавил един от най-старите български бейлици, то е станал равен на Саксинския губернатор (тоест на Джанги, водещия повествованието). Бузите на Себер порозовяват от смущение, но направеното и казаното му харесват и ние се сближаваме като добри приятели.

През 1116 г. Кара-Айюбай (Аепа от руските летописи), последният силен враг на Волжка България в Кър-Саклан (степта от Дунав до Дон), се възползва от отсъствието на Бунек (Боняк, Вонящият) и неочаквано завладява Среден Джеремел. Себер (Ярополк) сам ми предлага помощта си при потушаването на метежа на Кара-Айюбай. Той се заема да прогони нахалника, а аз одобрявам решението му. Наредвам от своя страна на Челек и Читаите да заемат субата Кара-Куюк между Южен Буг и Ингул, а на Бунек – другите владения на Кара-Айюбай в Калга-Катраг (югът на Запорожието и североизточната Херсонска област).

Всичко това става през 1116 г. Себер заема основно с барините си Среден Джеремел и го предава на Курлу, след което оглежда пленниците, освободени от Кара-Айюбай. Всички синове на Анбал той пуска без условия и задържа само един, който отказва да покаже лицето си. „Дай да видим кой си, какво се притесняваш, нали не си момиче!“ – казва му Ярополк (Себер). Пленникът разкрива лицето си и Ярополк загубва дар слово: пред него е Гюлджихан, дъщерята на Анбал. При нападението на Кара-Айюбай тя съсякла четирима каймани, докато помагала на баща си да бяга от преследвачите. Можела да загине, но Кара-Айюбай я познал и наредил да я пощадят. Искал да я направи наложница си, но не успял. Ярополк и Гюлджихан се влюбват един в друг и вдигат сватба, на която се веселя и аз.

Независимо от поражението, Кара-Айюбай все пак напредва към Саркел (Хин-Керман). За два дни той отблъсква от града моите войски и изравнява със земята всичко освен крепостта, която геройски защитават тамянските (приазовски) уруси на Бурибай. На третия ден сутринта към Хин-Керман се появява изпадналият в немилост Шарафкан (цар Адам го наказал заради загубата на Среден Джеремел), който силно иска да отмъсти на Кара-Айюбай. Той побързва да се предаде заедно с ордата си. Разрешавам на 100 000 печенеги и узи от владенията на Кара-Айюбай да заминат за Искел по тяхно желание, а останалите му хора преселвам в кантона Кър-Джилан (Полска Змия) на брега на Агач-Узен (Мали Узен) и Арслан (Еруслан в Саратовска и Волгоградска област).

Кара-Айюбай самоволно заминава за Хорезм (Караджим) и ограбва няколко наши кервани. Получавам заповед от Адам да го доведа в Биляр, където да получи ново място за заселване на ордата си. Отивам в Байлар (Мангишлак) и го хващам при опита му да разграби тази саксинска област. Заплашвам го с убийство в случай на неподчинение и го поведох към Буляр – без хората на малкия му син Манук, който тайно ми помага. Там го канят на сватба, която той не може да откаже... и го отравят.

Впоследствие емир Колин (де факто властващият във Волжка България човек от 1120 до 1153 г.) ми казва, че имало документ за тайното членство на Кара-Айюбай при талмудистите, открит при задържането на един от емисарите (супер-агентите) на Дома Натанови (главната щаб-квартира на всички талмудисти по света; през XVIII–XIX в. същите тези агенти – кара-устаи – на Натанови са наречени масони, а самите Натанови получават името на „тайното ционистко световно правителство“). Той унищожил документа, за да не ми навреди. Така благородният емир спасява живота ми; читателят може да си представи какво би ми се случило, ако ме обвиняха в тайно съдействие на юдея Кара-Айюбай. „Съдействие“ би могло да се тълкува и като прехвърлянето на хората му от Джеремел в Кър-Джилан, макар именно заради това Кара-Айюбай да загуби влиянието си и да стане уязвим.

За оказаната помощ при разгрома на Кара-Айюбай при Саркел Атрак, синът на Шарафкан, получава разрешение от Адам да отиде на служба в Гурджа (Грузия) – тогавашно наше автономно владение, тъй като изхранването на хората му в Ечкебаш е много трудно. След извеждането на Кара-Айюбай от Джеремел в земите ни се установява невиждано спокойствие.

Събрал: Лалю Метев, 11 февруари 2026 г.

Лалю Василев Метев е български юрист, мислител и изследовател на културата, известен със своите трудове в областта на философията на паметта, генеалогията и духовната история на България. Роден на 20 октомври 1968 г. в София, той завършва право и развива дългогодишна академична и обществена дейност, насочена към етичните измерения на идентичността, историческото самосъзнание и културната приемственост. В своите изследвания и есета Лалю Метев съчетава аналитичната строгост на правника с чувствителността на хуманитариста. Неговият почерк е белязан от стремежа да изведе моралната перспектива на човешкото действие отвъд чисто нормативните категории — към сферата на духовната отговорност и живата традиция. Сред постоянните му теми са времето и достойнството, религията и гражданството, наследството на свободата и културата на паметта. Член е на Клуба на потомците на офицерския корпус на Царство България „Един завет“, на Съюз „Истина“, на Българската генеалогична федерация и на Общия съюз на българската индустрия — общности, в които продължава линията на историческа приемственост между баланса на морала на честта и съвременната духовна отговорност. В творчеството му се откроява стремежът да се примирят рационалното и духовното начало, традицията и модерността, личната съвест и общественият идеал. Неговият стил — едновременно прецизен и съзерцателен — отразява убеждението, че мисленето е не просто интелектуален акт, а морално дело. Творчеството му се вписва органично в тази негова философска и етична линия: то е духовен синтез и лична изповед, завещание на човек, който мисли равновесието не като компромис, а като добродетел; не като отслабване на страстта, а като нейно преобразяване в мъдрост. В този контекст Лалю Метев формулира един от най-съкровените си възгледи — че истинската свобода е плод на вътрешна дисциплина, а справедливостта се ражда в пространството „между“ — между пламъка и камъка, между вярата и разума, между човека и идеала.