* * *

Докато добрият стар Илек пееше, няколко момченца в огромни папахи с танца си изобразяваха всички събития, описани в песента. Смяхме се от сърце и умората от пътя изведнъж премина.

Както се оказа, Илек не се шегуваше за силната охрана – по негов призив се събраха 50 000 души, които станаха като стена от двете страни на кервана ни и ни съпроводиха чак до искелската граница. В края на шахската част на Кара-джюла към нас се приближи Бунек – мощен, с гигантски ръст и облечен в скъп халат. Наложи ми се да разговарям с него като с волжко-български емир, предадох му поздравите на цар Адам и му дадох подаръци, но от поканата да му погостувам се отказах твърдо, като се направих на зает с отговорно поръчение държавен мъж. Бунек изпрати кервана ни с тъжния поглед на вълк, чиято плячка се е изплъзнала от лапите му – така ми се стори тогава.

По-надолу от устието на Кодим прекосихме Кубинеш и освободихме изпращачите си. При сливането на реките Куска (Синюха) и Каргасу (Гарвановата река) пътя ни прегради стохилядната шайка на Айюбай. За разлика от Бунек, който просто вземаше от търговците до една пета от всичко и никого не убиваше, Кара-Айюбай обикновено вземаше всичко и избиваше всички. До последно Кара-Айюбай успяваше да прехвърля вината за злодействата си ту на брат си Кара-Куюк, ту на Бунековия брат Челек, когото в Ак-Булгар не познаваха. Нашите отряди не успяваха да стигнат до владенията на Челек: печенегите на Бунек не ги посрещаха ласкаво. Не си спестявах труда и показвах, че само в Бирман Кара-Айюбай за двадесет години е убил към 3000 саксински и беллакски български търговци и хората им. Такива загуби българската търговска гилдия никога и никъде не е имала в мирно време. Очевидно сега злодеят се канеше да удвои броя на убитите от него търговци.

Заповядах на Раджи и Саръ-Юсуф да направят лагер от талигите и да изчакат там половин ден, за което време смятах да отведа качените на конете търговци на безопасно разстояние. Байлар, комуто поверих тяхната охрана, се чувстваше унижен и пренебрегнат, макар да го уверих, че тази работа е достатъчна за него, а Раджи и Саръ-Юсуф, обречени на смърт, грееха от щастие. Не можех да гледам оставащите, очите ми се наляха със сълзи. Знаех, че враговете веднага ще се нахвърлят върху лагера, знаех, че никой от отбраняващите го егети няма да трепне и да се уплаши и че в последния момент те ще запалят и изгорят всички стоки; знаех, че нямам друг избор, но въпреки това плачех за прекрасните им животи.

Войската на Кара-Айюбай бавно се приближаваше като черен облак и вече се канех да отведа търговците, но изведнъж облакът спря. Оказа се, че кайманите са смутени от една бог знае откъде появила се армия. От нея се отдели пратеник, който каза, че Челек поема под защитата си нашия керван. Когато се върнах в лагера, двеста от моите егети без заповед препуснаха право към стохилядната орда, която изведнъж се престрои и започна да се прибира отвъд Куска.

Скоро оклеветеният от Кара-Айюбай Челек сам дойде в лагера и каза, че смелостта на моите егети му е доставила голямо удоволствие. Необидилият никого в живота си Челек бил изгонен от субата на Карга-Балиш от Бунек и отишъл при байрашите. Прекарал там кратко време и предложил на тамошния вожд Бакар, син на Байдар: „Вие страдате от набезите на озлобените искелци, които идват да мъстят за набезите на Бунек и Кара-Айюбай, а навлизат във вашите владения. Ако ми отделиш земя по левия бряг на Кубинеш, аз ще направя там суба и ще ви прикривам!“ В крайна сметка и Бакар, и вождът от Бурашеви – Джурук, син на Артук – преценили, че предложението на Челек си струва, и му отделили земи, където пожелал, а той създал там силно владение.

Щедро обдарих Челек, а той вдигна пир в наша чест и обеща да охранява този най-опасен участък на Кара-джюла. Сега вече бяхме във владенията на Челек и на петия ден се срещнахме с патрула на барините (берендеи, българи от Киевска област) от Балчек (Виница). От Балчек за два прехода (два дни път) стигнахме столицата на Баринската суба – или просто Баринджар Гюр-Куман, Барман или Арджа-Куман, както я наричат (Берендей, днешен Бердичев в Украйна). Пътят от Сармала или Малкичу до Шах ни отне дванадесет дни, а от Шах до Барман или Гюр-Куман – девет дни. Всички тези имена означават едно и също – „Славен българин“ или „Мъж, Рицар“; думите ман и куман означават мъж, българин.

Барините ни посрещнаха най-топло от всички – те смятат, че именно барини са основали Волжка България. Родословието на баринските бекове (князе) от рода Тухчиеви е следното: син на Алабуга Тухчи е Гюр-Куман, чието име са дали на столицата; негови синове са Адам Татра и Бахта. Адам Татра бил принуден да замине в Кара-Булгар или Караджар (Чернигов), където основал черниговския клон на Тухчиеви – Татраните, а всички останали багове на барините са потомци на Бахта. Син на Бахта е Сансар, негови синове са Ахмад и Баксар.

Между Горен Бирак (Рось) и Горен Тертер (река Тетерев), които съответно са южните и северните граници на Баринджар, има към тридесет града, там е и столицата на барините или кара-арджаните, както още ги наричат (черни или западни чисти българи; „чисти“ – арджани е едно от старите самоназвания на всички българи). По река Тертер (Тетерев) барините граничат с кантона на салаучите или салаучките българи – Салауч (Болоховската земя). Салаучите са потомци на българите на Шамбат (братът на Кубрат) и до днес ги управляват негови потомци. Някои твърдят, че предци на салаучките българи са източните улчии или старите улчии (славяните), преминали на страната на хуните (IV век) и нарекли се дулоби, тоест „народът Дуло“ (Дуло е царският род на хуните и кашанските българи). Възможно е отчасти това да е вярно.

Ето какво научих за самите салаучки българи. Те смятат, че не са просто българи, а истинските българи и не желаят да слушат за славянските си предци. Говорят и на български тюрки, и на ахилски езици, като и двата езика отдавна са известни като български. Сега западните дулоби ги наричат балинци (волинци), но и те, макар вече да говорят само на „славянски“ (ахилски, балкански) език, с фанатично упорство се наричат българи и казват, че улчиите са друг, различен народ. На вид всички дулоба – и салаучките, и балинските – приличат на волжките българи дори повече от барините, чийто истински български произход е несъмнен.

И салаучките, и балинските дулоба ми разказаха една и съща история. При хакан Йолъг (II век пр.н.е.) в Бирбат (Припят – Беларус и Украйна без Причерноморието) се преселила група от българи-сали от Мангишлак и от тях тръгнали всички българи-дулоба. Реката, която течала по западната граница на първоначалната област на салите, била наричана от тях Салауч (Случ), което значи „Граница, Край на салските земи“. Когато българите-авари объркали дулобите с улчиите и нападнали дулоба, част от тях се преместила в по-безопасно място на запад от река Салауч и там ги нарекли балинци (волинци). Днешният им управител (Володар Ростиславич) и брат му Васил (Василко) са ревностни българи и мечтаят да възстановят Велика България с включването в състава ѝ на целия Искел (Киевска Рус) и Кара-Бурджан (Дунавска България). Билтир (Володар) изисква от поданиците си да го титулуват Балтавар (титул на древнобългарските царе, означава „Свято-Славен“, „Вожд“).

Васил дори се поскарал с полския (байлакски) баг и отворил война с него, задето онзи отказал да бъде български управник и се назовал „улчия“ („славянин“). Макар да има известно съперничество между барините и салаучите, те никога не воюват помежду си. В граничните им области на изток се вклинява улчийският окръг Миджан, където и барините, и салаучите често си избират жени – миджанките се славят като красиви, умни и деловити. Заради смесването с улчиите много от северните барини освен тюрко-български знаят и ахилски („славянски“) език, а южните барини говорят само тюрко-български.

Поинтересувах се при бага на барините Хумар, син на Ахмад, защо понякога хората му се наричат „гюр-кумани“ почти като кимакските българи – куманите. Оказва се, че барините са се преселили тук по време на Кубаровия смут (813–820 г.) от окръг Гюр (източната част на Северното Приазовие) и от бреговете на река Куман (Кубан). Помислих си, че хунските предци също са дошли в Акбаш (Азия) или Ак-йорт (Изток, Азия) от бреговете на тази река.

Разположението на главните градове в Баринджар е следното. Ако пътуваш от Гюр-Куман на запад, минаваш последователно през Кара-Кургаш, Кара-Телке и Кара-Самор; ако вървиш на север – достигаш Самор и Телке; на изток са Бащар и Кър-Балим, а на юг са Кургаш, Раджи и Бер. От Раджи по река Рось на изток се редуват градовете Мен, Курен, Тутемгас и Сюрен.

Ако човек поеме от Гюр-Куман направо към Тутемгас по Тазик-джюла (Търговския път), ще пресече градовете Алемас, Икемас и Учемас. Тези градове са на половин или един ден път в зависимост от сезона. Доста барини се занимават с търговия. Особено много стоки се натрупват в градовете Гюр-Куман, Самор, Кургаш, Кара-Кургаш, Раджи, Кър-Балим и Кара-Телке. В тях работят добри майстори по занаятите и правят прекрасни неща от желязо, злато, сребро, олово, калай, кожа и други. Хубавите кожи барините купуват в столицата на Салауч, която носи същото име или Наби-Салауч по името на управителя. Тя се намира на стръмен връх край брега на Салауч (Случ) на четири дни път от Гюр-Куман.

Сред барините, както вече споменах, има и мюсюлмани, и християни, и джимъяри (тенгристи). Днешният улугбей (велик княз) на Искел Бат-Булюк (Святополк) предпочита християните и постигнал това, че братовчедът на Хумар – Баксаровият син Билджан – започнал да се подчинява на него, а не на Хумар. В подчинение на Билджан се намира цялата северна част на Баринджар с градовете Кара-Самор, Кара-Телке, Самор и най-източната част на княжеството с градовете Кър-Балин, Урус-Сюрен и Кър-Сюрен. Кър-Сюрен, както и Бер, се намират на юг от река Бирак (Рось) и от тях зависят няколко степни града, чието местоположение понякога се мени според военната необходимост.

Така няколко пъти сменяли мястото на баринската крепост Куман, носеща нещастие на гюр-куманите: при нейната защита те понасяли най-големи загуби. Разположена на левия бряг на горна Кукса (Синюха) и откъсната от основните барински крепости по Рось, тя имала за съседи само улчийски и узийски укрепления. Тези съседи никога не помагали на куманците в труден час и баринските гарнизони неведнъж загивали. Така преди три години (1106 г., по руските летописи – 1105 г.) Бунек с калената си в боя армия под призива „Да отмъстим на искелците (киевските руси) за Ташилското клане!“ (от 1103 г.) нахлул в Урус-Бирак (Поросието) и пробил към Торган (Заруб). Обсадата на намиращите се по пътя крепости, включително на Куман, Бунек поверил на намиращите се при него анти и Кара-Айюбай. Кър-чиркесите, които са майстори в превземането на крепости, запалили Куман и на баринския гарнизон в нея се наложило да излезе в зимното поле за последния си бой в снега. Тогава загинала половината войска, останалите се спасили под прикритието на нощта. „Провървя ни тогава – разказваха ми участниците в боя. – Обикновено е още по-зле.“ Тази крепост искат да възстановят отново, и пак на друго място.

Ето какво се случило в Торган. Този немалък улчийски град, защитен от уруски гарнизон, бил център на кантона и процъфтявал. Намира се почти срещу устието на река Трьокбиж (Трубеж), на която е Бер-Сала (Переяславл), и край него берсалците прекосяват Днепър. Когато Бунек обсадил Торган (Заруб), жителите на града разбрали, че при сблъсък или ще изгорят с града, или ще умрат от студ в полето. Затова предложили на Бунек откуп за града. Той също се досещал, че урусите по-скоро ще изпепелят целия Торган и за него нищо няма да остане, затова се съгласил на откупа. Когато огромен обоз с вещи и скъпоценности излязъл от града и се насочил към неговия лагер, Бунек не повярвал на очите си; никога дотогава не бил вземал такава плячка. Той се зарадвал толкова, че пощадил Торган и заминал в субата си в най-добро настроение.

Това станало през пролетта на 1106 г., а през лятото в Карасу (Задречието) навлязъл Бунек, за да отмъсти на Салбат за убийството на роднините си в Ташилското клане (1103 г.). В тази война Салбат не взел в плен нито един вожд, но ръководел охраната на пленените от други искелски князе главатари. Князете му предали за надзор Куртек – четвърти братовчед на Бунек, водач на балишите (печенежко племе) от кантона Каратаяк (Каратай); Джангър-абай – побратим на Бунек и главатар на кара-кипчаците в Каратай, който изпял на света дастана за Кобландъ-Батир (едноименен казахски епос); Саръ-Айяр – вожд на донските узи (торки, огузи) и баща на любимата жена на Бунек – Файруза; Кулюг – вожд на горнодонските енегури; Бурджан – водач на ташилските терпеи; Санаг – главатар на осколските киргизи; Аблай – вожд на ашнякските абдали (Ашняк е източната част на Северното Приазовие); Сагай – предводител на айдарските буряти; Бурай – водач на баюрските ара-китаи (Баюр е част от десния бряг на долен Дон); Турай – вожд на калитвенските бояндури; Караш – главатар на ечкебашките кулаши (Ечкебаш е областта, където Дон завива към Азовско море); Алхай – главатар на елбирските абаканци (Елбир е река Чир, десен приток на долен Дон); Тудъргай – водещ бардасуйските каракалпаци (Бардасу е река Барда); Кичектай – вожд на леубитските карлуци (Леубит е река Обиточна, влива се в Азовско море).

С тайно разрешение от Мономах Салбат завел вождовете в близката гора и убил всички до един. В убийствата му помагали улчийският вожд и талмудист Захар, тайният юдей Ян, син на Кичи-Загар (Иванко Захарич), и Святослав, син на Мономах. Святослав, най-младият сред убийците, с удари с нож в гърба и копие убил Джангър-абай и гиганта Кулюг, чийто крак бил счупен от падането на убития му кон. Само един от искелците не се изцапал с кръвта на пленниците: синът на Ян (Иванко Захарич) – Салим. Когато баща му заедно с другите убийци се заели да колят вързаните и безпомощни пленници, той се вцепенил и не могъл дори да извади меча си от ножницата. Салим дружал с Халджи-Гали, третия си братовчед, и ще видим как това му било от полза. Баща му зверски го пребил с камшик за нежеланието му да убива пленници, след което Салим в удобен момент избягал от бащиния дом при Бунек и му разказал как били убити великите български вождове.

* * *

• Кър-чиркесите и Искел (записки в полетата)

   

Струваше си дори само за да видя разликите между бурджанските (предкавказки) чиркеси и кър-чиркесите (казашките предци) в Бирман (Западното Причерноморие) и Калга или Катраг (Източното Причерноморие след Днепър), да пропътувам от Тамя (Западното Предкавказие) до Кър-Балин (Дивото поле, цялото Северно Причерноморие) или Кър-Булгар (Степна България). Владенията на бирманските кър-чиркеси започват от река Тун-Бури (Днепър) и продължават до Улаг (Влахия) или Вилъях, където са и главните им центрове. Макар владенията им да са буквално островчета сред земите на кайманите, узите (торки), печенегите и хинасите (потомци на кимакските българи), кър-чиркесите свободно отиват от едно свое владение – тугай или алан (тук „остров“) – в друго, защото кър-балинците – така кър-чиркесите наричат съседните си племена – са свързани с тях чрез договори за приятелство. Тези, които нарушават договорите без основателна причина и без предупреждение, биват преследвани и издавани и от едните, и от другите.

Ядрото на кър-чиркесите е съставено от антите – особено българско подразделение, създадено по хунско време. Повечето анти били отведени от Аспарух в Дунавска България, но сто хиляди от тях той оставил за охрана на своите бирмански и Балин-именски (Волин, Западна Украйна) владения. От тях шестдесет хиляди се намирали в Балин-Имен, а четиридесет хиляди – в Бирман (Западното Причерноморие). Антските вождове и до днес са най-влиятелните бояри в Балин-Имен (Галиция, Волин). В Бирман антите подчинили и урус-българите, заминали с Аспарух от Тамя и Крим (Ялта).

Излиза, че вождовете на бирманските чиркеси – уруси, абаи (старейшини) – са антски българи или просто анти, а халджийците (обикновените казаци) са избягали улчии (славяни), кара-балинци (украинци) и власи. Те имат думата „угра“, която при тях означава както ант, така и степен урус-българин (тоест полянски чиркес). Волжките българи ги наричат „бели угри“, тоест бели българи. Независимо от това, че урусите са подчинили антите, те ги уважават и се смятат за част от тях. Всички без изключение кър-чиркески вождове започват своите речи на съвещанията по следния начин: „Ние, българите от антското (или уграйското) племе…“. При тях е прието да се наричат „укра-булгар“ (полски, номадски българин). Волжките българи най-често назовават чиркесите с името „анти“, а подчинените на Волжка България кър-балинци – хинаси или полянски българи. Когато им трябват съюзници и опитни военачалници, кър-чиркесите наемат най-често някой от по-западналите искелски багове (князе) на служба при себе си като югурбаи (наемни предводители).

Облеклото на кър-чиркесите с нищо не се отличава от това на другите българи, а говорят и на тюрко-български, и на балкански език (праславянски). Кър-чиркесите от Влахия знаят и влашкото (румънско) наречие. У тях е прието да носят богато облекло, наметнато на гърба, като свидетелство за успеха им. Те имат свои закони за мирно и военно време и за нарушаването им виновните се наказват жестоко. Ако в кражба бъде хванат обикновен чиркес, го топят във вода, ако е ант – го привързват към стълб или дърво и всички желаещи могат да го бият с тояга или камшик дори до смърт (позорен стълб). Такова наказание няма само за урусите – сред тях няма и никога не е имало крадци. Ант, извършил велик подвиг, може да бъде приет в съсловието на урусите (върхушката). По същия начин отличилият се халджи (халдеец) може да бъде приет в съсловието на антите (средната прослойка на кър-чиркесите). Той не може да бъде приет веднага при урусите: само ант от бившите чиркеси може за велики дела да попадне сред урусите и то чак тогава, когато се забрави халдейското му минало.

В мирно време отговорникът на кър-чиркеския център, който те наричат „бат-урен“ или „бат-авил“ (главно селище), може само да усмирява разшавалите се кър-чиркеси и да търпи известно неуважение дори от страна на халджийците. По време на война обаче всеки кър-чиркес, който не изпълни заповед на изборния сардар (воевода, атаман), бива убит на място. Всеки кър-чиркес, имащ семейство, дава дъщеря си само на някой, който се е отличил във война. Ако човек не е воювал никога в живота си, той за чиркесите е нищо. Те дори предоставят на страхливците възможност да измият от себе си в битка позора на страха. Ако страхливецът и тогава се уплаши, те го прогонват от себе си, омазан в тор.

Кър-чиркесите по Сула (Дунав) до днес са наричани угили (вокили?), а кър-чиркесите по Инеш-Дар (Днестър) – дебери (тивери), защото именно угилите и деберите господстват сред тамошните анти. Това станало, след като Аспарух включил цели техни племена в състава на антите. При това угилите и деберите много бързо признали властта на урус-българските кър-чиркеси и затова бирманските уруси предпочели да направят своя столица един от старите деберски градове – Бърлас (Бърлад).

По въпросите на вярата мнозинството кър-чиркеси се отнасят равнодушно, макар сред тях да има и мюсюлмани, и християни, и джимъяри (тенгрианци). В Кубинеш (междуречието на Южен Буг и Днепър) и в Бъргас (Бирман, понякога Причерноморската част между Дунав и Южен Буг) кър-чиркесите държат няколко града, но в случай на опасност те ги изоставят без съжаление. Кър-чиркесите, които волжките българи често наричат кър-уруси (степни уруси) или анти, имат доста на брой исторически предания, приблизително съвпадащи с тези на гърците. Според тях отначало берберите (мермери) създали на Балканите народа на траките, а после обединението на части от тракийските племена с тузите или тузгарите (азиатски племена) на алп Локир довело до образуването на българския народ.

От всички български общности само волжките българи имат обичая да се наричат трьок-българи или тракийски българи. Гърците твърдят, че най-древното име на земите на Кара-Саклан (Украйна) е Бал или Булхар. Това име се състояло от две думи: Бал или Бул, както наричали десния бряг на Буричай (Днепър), и Хар – името на левия бряг на тази река. По-късно названието се превърнало в „Булгар“. Персите твърдят, че те са дали на Кара-Саклан името „Булхар“ и то означава „Крайната земя“. В това има известна доза истина. Когато алпът Локир и хората му – локири – пристигнали там, той нарекъл Булгар по локирски Ангил, което също означава „Крайната земя“. Страната Бал локирите нарекли Балин (поляни), а Хар – Себер.

От Булгар Локир (алп Локир или Локбир е син на алп Субан или Сабан; алпите са разумни същества, направени от Всевишния преди човека, почти всички алпи имали облика на великани или чудовища, но някои можели да приемат човешки облик; много алпи служели на Всевишния като господари на природните явления – буря, вятър, вода и т.н. – и получавали от него безсмъртие, а някои алпи станали вождове и царе като Локир) направил поход към Балканите и довел оттам в Хар много пленени траки. Походът на Локир се датира към 33 000 години пр.н.е. Тези траки от скръб по изгубената родина започнали да носят шапки и наметала от кожите на черни овни. Черният овен и наметалото от неговата кожа на тракийски се наричали булхар и така себерските траки също получили името булхар или булгар. Това им прозвище случайно съвпада с персийското име на страната и им дало повод да смятат, че предците им някога са били господари на Кара-Саклан и са я нарекли Булгар – затова те с удоволствие приемат това си наименование.

Пленените траки били младежи от две тракийски племена – биджаните (пеони по Херодот) и сабай (сапеи по Херодот) – и трябвало да вземат за жени момичетата на локирите. Те се разселили по целия Булгар и обкръжавали земята на трако-българите. Предишните обитатели на Булгар – улчиите (тук лато-литовците) – под натиска на локирите отстъпили далеч в Бистя (Прибалтика) и другаруващите с тях траки известно време не знаели къде са отишли приятелите им. Под влияние на локирските наречия езикът на част от трако-българите силно се променил и накрая се получил особен смесен език, наречен трьокски или локирски (тюрко-български език).

За тюрко-българите, които обичали чистотата, било много трудно да живеят с локирките, понеже за тях хигиената не била на почит и те не се миели. Тогава трьок-българите взели от локирите за синовете си локирски момичета, които отделили от племето и ги приучили към чистота. След няколко години момичетата пораснали и станали девойки, обичащи чистотата; сега вече можели да се омъжат за трьок-българите. На много от тях разделният от мъжете живот допаднал дотолкова, че те не искали да се омъжват и с помощта на госпожа Умай (богиня, прамайка на много алпи и на хората, закрилница на жените и девствениците, позната с десетки имена, сред които Турун-Аби, Ашина, Артимас, Бадж-Умай и др.) избягали от селището си в Балин. Там те си отвоювали земя и започнали да служат на богиня Умай. Затова ги нарекли умай-джан (амазонки) и балин-къз (полянници). Все пак се налагало, за да запазят племето си, да се срещат с младежи от трьок-българите, за които нямало вече годеници.

По взаимна договорка тези срещи се провеждали веднъж годишно около Науруз (българската пролетна Нова година) край една река в Себер и били наречени Сабантуй (Празник на любовта). Тази река назовали Сабан или Субан. На брега ѝ младежите и девойките се състезавали помежду си в борба и езда; ако момъкът спечелел, взимал победената за невеста, ако балин-къз победяла – тя взимала младежа за две години в робство. По-късно трьок-българите научили къде отишли улчиите и започнали да отиват при тях за булки на цели дружини – обичаите на траките и улчиите били сходни и улчийките се славели с чистоплътност.

Тези тюрко-българи, които възприели трьокския или локирския език, били наречени и янтраки (андрофагите на Херодот) или набии (напиите на Диодор). По-късно, когато вместо думата „трьок“, която означава „дракон“, започнали да използват думата „берен“, янтраките се нарекли и „янберени“. Трьоките наименували пеоните и сапеите „кряши“ – гърци, защото те се кланяли на алп Чулман (дух на подземните и наземни води), който имал вида на дракон (барадж). След като пеоните и сапеите приели името „булгар“, думата „трьок“ (трак) започнала да означава и до днес означава български народ, по-точно „българско простолюдие“.

Потомъкът на Туки Атила – Трьок – оглавил част от кайманите (монголско племе, частично отюречено) и им предал името си. След гибелта на кайманските трьоки (тюркути) тяхното име взели групи от себерите (номади в Сибир) и узите, които служели при кайманските трьоки. С името Наби нарекли и областта на андрофагите, както и река Коломак, вливаща се в Барис-Идел (Ворскла) край град Балтавар (Полтава).

Макар и да нямат единен ръководител, кър-чиркесите често се съюзяват за нападение срещу някого или за отбрана срещу някого. Най-голямата им война било участието им в Кара-Бурджанската война, продължила 43 години. Идеята за тази война била на федерата на Волжка България (кара-андаш) Алип-Тетеш, вожд на печенежкото племе сабани, които узите нарекли „италмас“, или „и кучето не ги иска“. Родът на Алип-Тетеш е коренният род на узийските българи и затова нашите често назовават сабаните с узийското прозвище „джалмати“. Хурхут имал син Газан, той имал син Бузан, от него е Иляс, негови синове са Бакджар и Алат. Бакджар имал син Алат, негов син е Барак, негов син е Багиш, а негов син е Алип-Тетеш. Няколко потомци на Алип-Тетеш са: синът му Таниш, негов син – Саниш, негов син – Алиш.

След подялбата на Хазария през 1013 г. величието на сабаните приключило изведнъж и подвластните им племена набързо обявили независимост. Тогавашният вожд на сабаните – Барак, господар на бреговете на Джалта или Алат (Олт в Румъния) – не унивал дълго, а признал областта си за федерална към Волжка България, като на потомците си завещал на всяка цена да останат в българския състав на държавата, която той наричал „Нашата Българска Майка“. Много мои предци, включително баща ми, викаха сабаните на служба, но те останаха верни на Ак-Булгар.

Когато до Алип-Тетеш стигнала новината, че при разселване на хунските (кимакски, половецки) племена в Джеремел част от тях спряла да се подчинява на Волжка България и се насочила към Бирман, той се разтревожил сериозно: печенегите от Влахия и Бирман били разединени и метежниците-кипчаци (така печенегите наричали всички хуни-кимаки) можели да подчинят влашките и бирманските печенеги. Алип-Тетеш решил да започне война с Урум (Византия) и да върне Дунавска България под властта на Волжка България. Царят Ашраф горещо одобрил плана на Алип-Тетеш и му обещал всякаква помощ. Чрез новия данък от субашите и чирмишите (разряди на свободни селяни) в Мартюба (Казанския край) била събрана известна сума и царят наредил на саксинския губернатор Дархул Ак-Балавъз, син на Аидар Урусбаг, да наеме с нея кър-чиркеси на помощ на Алип-Тетеш. Дархул предал парите на бърлаския атаман на кър-чиркесите Угер, син на Сабир, и се договорили за съвместни действия.

Междувременно Алип-Тетеш събрал войски от десет печенежки племена и през 1048 г. нахлул с тях и с 80 000 чиркеси в Дунавска България. Докато урусите обсаждали и превземали ромейските крепости, хората на Алип-Тетеш завладяли голяма част от Дунавска България и той я обявил за саксински кара-андашлък (федерално владение) на Влашка България под управлението на бага (княз) Асли, правнук на цар Самуил. За нещастие сред византийците по това време върлувала страшна „болест на кихането“ (грип), от която умрели половината войници на Алип-Тетеш. Останалите все пак били достатъчни за успешна война с ромеите. Като видял, че нещата отиват на зле, византийският император подкупил вождовете на шест печенежки племена, приел ги на служба и заселил племената им край Истанбул (Цариград, Константинопол). Отначало опитал да ги използва срещу Алип-Тетеш, но много от тях преминали на страната на волжките българи и той изпратил по-голямата част от печенегите в Армения.

След десет години война ромеите успели да съберат голяма армия и тя изтикала Алип-Тетеш в Деберджа (Добруджа). Скоро след това новият волжко-български цар Ахад (1061–1076 г.) взел толкова голям данък от Хорезм (Караджим), че успял да прати на помощ на Алип-Тетеш и Асли нова узийска (торкска) войска начело с вожда на българите-чавдари Ходдан (Хунска Слава), баща на бъдещия саксински губернатор Дугар (Тугоркан в руските летописи). Хората на Ходдан – това са шест суби (орди) с численост 240 000 души и 60 000 кър-чиркеси – преминали Сула (Дунав) в Добруджа и отново превзели Дунавска България.

През 1078 г. цар Адам (1076–1118 г.) назначил за командващ на волжко-българските войски в Дунавска България сина на емир Куман – Гали-Тетеш Вахид. Започнала и тежка война на Волжка България с Кимак и Адам задължил саксинския губернатор Дугар със собствени средства да организира защитата на Саксин от хуно-българите (кимаки), както и да издържа шестстотинхилядна армия в Дунавска България. Тези войни започнали да разоряват Саксин и Дугар решил на всяка цена да прекрати най-скъпо струващата от тях – тази в Дунавска България (Кара-Бурджанската война, 1048–1091 г.). От свои хора научил, че тюрко-узийският емир (селджукски) казал: „Волжка България не ни помага с нищо“, и предал тези негови думи на цар Адам. Адам се обидил на узите и наредил да прекратят войната отвъд Дунава, която имала за цел да облекчи положението на Селджукската държава.

В деня, в който емир Гали-Тетеш възнамерявал да нападне Истанбул (Константинопол) и да завърши войната с победа, при него се явил емир Дугар и му предал заповедта на Адам за извеждане на волжко-българските войски от Дунавска България. Разразил се страшен скандал. Дугар почти насила извел победоносните войски на Алип-Тетеш и Гали-Тетеш от Дунавска България под плача и риданията на двамата сардари и много дунавски българи, които помагали на волжките българи от омраза към ромеите. Утехата на стареца Алип-Тетеш била, че за деветдесетгодишнината му Адам го наградил с видната титла „емир“ (вожд, предводител) – висшата феодална титла на Волжка България.

Неочаквано две печенежки орди и една кайманска (кайманите са монголски хуни, част от населението на Кимак), с обща численост 100 000 души, решили да останат в Дунавска България и да преминат на служба към Византия, като за целта се отделили от останалите волжки българи. Дугар не смятал да подсили ромеите с такава човешка маса и атакувал изменниците със своите наемни печенези от ордата на Буняк. След като им се наложило да си организират укрепен лагер, метежниците били обявени за изменници от Дугар и той предложил на ромеите заедно да се разправят с тях. Метежниците пратили писмо до ромеите, в което обяснявали мотивите за постъпката си, но Дугар убил пратениците им. Като не знаел за желанието на метежниците да преминат на служба при него, императорът на Византия побързал да приеме предложението на Дугар и заедно с боняковите печенези и саси-тамянските (кримски) уруси разгромил и избил смутителите.

Атаманът на кримските уруси Дарим, син на Ерим, ми разказа след време, че тогава взели невиждана плячка, но бирманските уруси взели десет пъти по-голяма. Дарим беше от рода на прочутия Раджи. Синът му Илим беше с нас по време на пътешествието и на връщане узна, че му се е родил син. Той му даде мюсюлманското име на моя баща – Салим, с което истински ме зарадва. (Бележка в полето от Даиш Карачай: „Син на Салим е Килим, негов син е Айдат Мохамед по прякор Бай Казък (Големият Кол)… Бирманските кър-чиркеси по думите на атамана им Угер, син на Барий, взели тогава седемдесет ромейски града и прибрали великолепни бойни доспехи за 120 000 души… Дугар веднага превел в освободилите се владения на метежниците хунската орда на Читаите, отлично верни на Волжка България. Ордите на Тетеш и Читаите сковали голяма част от мощните каймански орди на Куюкови и Бучекови, враждебни нам…“).

Накрая пристигнахме в Улуш (Ольеше от руските летописи), ак-български град при устието на Тун-Буричай (Днепър), откъдето започваха чиркеските владения. В Улуш няма нищо особено забележително. Крайречната част на града – Катай – се отделя от предградията само с вал и ограда от колове, направени така, че да са високи отвън, а ниски от вътрешната страна, за да могат защитниците лесно да поразяват врага. Земята зад вала е насипана в нещо като кошници, изплетени от дървени пръти. При голяма опасност улушците, защитаващи Катай, се качват на лодки и отплуват далеч по реката, а после се връщат и вдигат наново простичките си жилища. Това се случва много рядко – между всички племена и групировки в Бирман (Западното Причерноморие) има договор за ненападение на най-важните бродове, защото те са нужни на всички.

Формално Улуш е под управлението на Урус-Тамянската администрация (на град Урус), но фактически картаманът на Улуш е независим в решенията си почти през цялото време и само два пъти в годината превозва митническите сборове в Урус-Тамя (град Урус). Почти всички тукашни българи са кримски алани и уруси, имащи роднини в Българска Ялта (Крим) или Алтън Булгар, затова винаги ни служат вярно.

С кър-чиркесите от съседния град Сармал или Малкичу (Брод за добитъка) улушците са най-добри приятели и през цялото познато ни време те не само не воюваха, но и си помагаха един на друг. Докато гостувахме на картамана (атаман) Улуш Арслан, син на Караш от уруския род Буляр, той извести за пристигането ни атамана на съседния град Малкичу. Посъветва ни да бъдем много предпазливи в Бирман и Искел. „Сега назрява нова война между Искел (Киевска Рус) и волжко-българския Среден Джеремел и не се знае кой как ще се държи в тези краища“ – каза той. Реших да стигна до Хинкула (Реката на Хините, или Източните българи, Ингул), която кър-чиркесите наричат най-често „Сармал“.

Едва прекосихме Варзай (Днепър) и се насочихме към Хинкала (град на Ингул) и видяхме препускащ към нас отряд кър-чиркеси от Малкичу. Приготвих се за най-лошото, но напразно. Оказа се, че атаманът на Малкичу Айбат, син на Угер Бари, е решил лично да ни засвидетелства уважението си. По-късно такова искрено показване от хората на различни народи на уважение и любов към Волжка България и нейните дейци срещах безброй пъти и усетих цялото величие на Волжко-българската държава.

Не устоях пред настойчивите молби на Айбат да посетя техния град и наредих на кервана да свърне към Малкичу. Този град бе по-беден и от Улуш, част от жителите живееше в землянки. Такъв изпълнен с лишения живот е нещо обикновено за чиркесите и по лицата им нямаше униние. Антите бяха много радостни от нашето пристигане и ни устроиха угощение под открито небе. С удоволствие хапвахме месото на овни и крави, които наскоро чиркесите бяха отнели от бучекските каймани, и слушахме разказа на Айбат за стълкновението. Реакцията на слушателите беше една – кайманите, наричани от другите нугай-мани и даже нугаи („кучета“), не бяха любимци на никого.

Сред тези кимакски българи, които решиха да заминат в Бирман и там да бъдат самостоятелни, бяха и хуните-улянгази (или тюрянхази, допълва преводачът), предвождани от Урус-аба, син на Майкъ-бей (аба – старейшина, предводител; тук – вожд). Те лесно преодоляха слабата и раздробена съпротива на печенегите и се заселиха на десния бряг на Днепър в областите Кара-Катраг (дяснобрежната част на Запорожието и изтока на Кривой Рог), Тал (горното и средното междуречие на Ингул и Ингулец) и Тай-Алан (между Ингулец, Светловодск и Днепродзержинск). Всички тези области понякога биват наричани с общото име Ташил.

Урус беше приятел с баща ми. Случило се да завладее саксински керван и намерил в него красива арменска девойка. Това била майка ми, а кервана водел нейният баща. Урус знаел, че баща ми чезне от мъка по първата си жена Гюл-Зухра и нарочно отишъл с пленницата в неговия полеви лагер. Когато с напълно сериозно лице заявил, че е прехванал саксински керван и в него нямало нищо, което да си струва труда, освен една девойка, баща ми се поддал на любопитството и излязъл от юртата си да я види. Видял я и се влюбил безумно, тъгата му отминала завинаги. Урус се зарадвал, връчил му девойката и баща ми се оженил за нея. По български обичай Урус се побратимил с баща ми и потомците им следвало да тачат това родство. Аз се обръщах към Урус-аба с „ага-деде“ (оттук руското „дядя“), както хуните наричат родните си чичовци. В радостта си след сватбата баща ми освободил всички пленници, в това число и дядо ми по майчина линия Манук, като им дал щедри дарове.

По-късно в земята на Урус, заемаща голяма част от Ташиле (Каменния или Хълмист край, деснобрежието на Днепър на юг от Киевска област северно от линията Никопол – Нови Нуг), нахлуха кайманите на Бучек. Той настоявал улянгазите да напуснат собствените си земи, а когато му отказали, започнал да воюва с тях и загинал в една от схватките. Бучековият син Билдус, както и брат му Баил, не приличали на останалите каймани – майка им била волжката българка Диляфруз, сестра на Кур-Батир (волжко-български княз). Тя успяла да ги възпита в българство, а заедно с това да бъдат мъже и да държат на думата си. Билдус и Баил от деца не обичали доведения си брат – истинския кайман Чаян, който заедно с Бучек предал волжко-българския независим съюзник Азан (Асен, Осен от руските летописи) при боя с искелците през 1068 г. Когато се срещали с Чаян, двамата често го подкачали: „Разкажи ни, брате, как ти и баща ти предадохте волжките българи в боя при Чернигов…“. Обикновено следвало сбиване, макар и Чаян да бил най-силният мъж в цялата степ.

Когато отишъл в лагера на Урус край река Саръсу (Жълти Води) за тялото на баща си, Билдус се извинил пред Урус и му обещал, че ако отдели на Бучекови част от земите си, те ще му бъдат добри съседи. Урус познавал Билдус като честен и прям в отношенията между хунските вождове, затова дал на кайманите Среден Тал (средната част на междуречието на Ингул и Ингулец). Това станало през 1069 г. С времето под властта на Урус се оказали три печенежки орди, а подвластни на Билдус били две печенежки и пет узийски (тюркски) орди, така силите на кайманите трикратно превишавали тези на Урус – но Билдус останал верен на думата си и нито веднъж не нарушил мира с улянгазите.

Брат му – веселякът с лек характер Баил – се оженил за сестрата на Урус, която му родила синовете Алтън и Кочий, а скоро след това починала. Алтън и Кочий също пораснали като истински българи, станали смели и мъжествени красавци. Синът на Билдус от кайманката, злобният и коварен Кара-Сунгур (Черен или Могъщ Орел), бил наречен от мразещите го българи Кире Кунгур („Криво, Упорито Магаре“). Затова Кире Кунгур ненавиждал и баща си, и братовчедите си, и всички българи изобщо.

След като Бат-Булюк (Святополк) стана губернатор (1093 г.), по указание на юдеите и особено на Арон отказа да плаща данък на Волжка България и нагло оскърби нейния посланик Курнан: взел му оръжието и имуществото и наредил на трима дружинници да го изведат в полето пеш. Дружинниците започнали да се подиграват с емира и Курнан в яростта си забравил за дипломатическия етикет и с няколко удара на колана си ги съборил на земята. Тримата започнали да го молят за пощада, той им свалил дрехите и ги пуснал голи в Бащу, а с конете им минал през Полтава за Саксин. Оттам пратил известие на цар Адам и спешно събрал силен отряд от бурджански чиркеси (предци на карачай-балкарите), кримски и тамянски уруси и тръгнал с тях към Бащу (Киев). В Ташил към него се присъединили Урус и синът му Азман, който се родил в лагера на баща си на Саръсу и затова го нарекли Саръ-Азман (Жълти Небеса), дошли също Билдус, Чаян, Алтън-аба и Кочий.

Голите дружинници се прибрали в Киев и съобщили на Бат-Булюк заплахата на Курнан: „Няма да се върна в Ак-Булгар, докато не набия с колана си Святополк за нанесеното ми оскърбление!“. Уплашеният улугбей (Святополк) наредил да съберат войска, но в нея имало само улчии („славяни“), защото по-рано той се бил скарал с барините (българите от Киевска област) и узите – по нареждане на Арон. Дори изселил от крепостта Трьок (Торческ) или Тарчек всички узи (торки) и ги заменил с улчии. Курнан навлязъл в киевското землище и наредил на Кочий да обсади Трьок, а сам повел основните войски към Бащу (Киев).

Карак (Владимир Мономах), Бат-Булюк и братът на Карак – Ръшадаули (Ростислав) – чули за придвижването на петдесетхилядната армия на Курнан и решили да я разбият с тристахилядна улчийска войска край града Трьокбул или Беркала (Трепол). Една част от улчиите се укрепила в огромен лагер, обграден с насипен вал, а другата начело с князете тръгнала срещу волжките българи. Саръ-Азман в движение се врязал в улчийския авангард и го накарал да бяга. В опита си да поправи положението Бат-Булюк вкарал в боя кара-салите от ордата на Кичек, но Алтън-аба с Билдус за половин час я разбили напълно. Като видели, че работата става лоша, побягнали и останалите двеста хиляди улчии.

Водачите им се опитали да удържат лагера, но Чаян взел огромен щурмови щит и под негово прикритие заедно с повече от десет души наближил лагера. Чаян опрял щита на вала и със смелчаците се изкачил по гредите му върху вала, а защитниците на вала побягнали. Ужас обзел искелските багове. Особено изплашени били Святополк и Мономах. Те не се страхували да вършат гнусотии, но се бояли от разплатата. По нареждане на Арон Мономах заповядал на брат си Ростислав също да изсели от Бер-Сала (Переяславл) всички българи и да доведе там улчии и кара-сали, отказали се от родството с българите. Ростислав изгонил от Бер-Сала българите, без да му мигне окото, и не обръщал внимание на плача на жените и децата.

В един от кварталите (урамове) българките започнали да молят Ростислав да ги остави в града на предците, а той започнал да ги удря по главите с камшик. Един от дружинниците на княза не издържал, дръпнал камшика от ръцете му и казал: „Спри се, господарю; пред теб не са улчийски робини, а българки!“. Побеснелият Ростислав наредил да обесят дружинника и няколко от кара-салите изпълнили нареждането. Тогава настъпил разкол сред урусите в Искел: безбрадите уруси, от които бил обесеният, проклели Мономаховия род и заминали в Балтавар (Полтава), автономното княжество Переяславл, Чернигов (Караджар, Кара-Булгар), Байлак (Полша) и Шумбут (Литва), а брадатите уруси останали с Карак, Ръштаули и Бат-Булюк, които им плащали щедро.

Дружинниците от брадатите уруси и кара-салите отворили път на князете навън от лагера и те хукнали да бягат. Карак и Ръштаули стигнали до река Тунджа (Стугна от руските летописи; отбелязвам наличието на река с това име и у нас) и тръгнали да я прекосяват. Най-добрите ни стрелци от брега разстреляли всички прекосяващи реката техни дружинници. Конят на Ростислав бил убит и той потънал, а Мономах бил спасен от кара-салите.

Няколко души от дружината на искелските багове били заловени и присъединилите се към Курнан бивши дружинници на искелските багове от безбрадите уруси ги обесили без милост: толкова силна станала омразата им едни към други. Святополк избягал с около петдесет души към Беркала (Трепол), но силният Чаян го настигнал. Той разхвърлял набързо дружинниците му, които след него били доизбити от безбрадите уруси, хванал Святополк под мишница и като агне го донесъл при Курнан. Губернаторът на Искел започнал да моли емира за пощада, страховито изправен на коня си.

Курнан го попитал дали сам или по нечия подбуда го е оскърбил. Святополк признал, че го е подтикнал юдеят Арон. След това посочил Арон и още двеста юдеи (талмудисти) сред пленените. Те носели със себе си чували, за да приберат плячката, обещана им от техния длъжник Святополк. Курнан предал юдеите на безбрадите уруси, те вързали Арон за опашката на кон и го натирили в полето. След като душата на юдея напуснала тялото му, урусите отрязали главата на Арон и я хвърлили в краката на Святополк. Останалите юдеи натъпкали в чувалите им и ги хвърлили в реката.

„Сега е твой ред – казал Курнан на Бат-Булюк. – Обещах да ти отпоря гърба с колана си и ще го направя лично като милост към теб, въшливо псе!“. Безбрадите уруси – бивши дружинници на Святополк – смъкнали гащите на улугбея и емирът нанесъл няколко удара с колана по задника на искелския господар. След наказанието Святополк обещал да сключи мир с Волжка България и да изплати „джирския данък“ (ростовски, ростовщината), тогава Курнан решил да го пусне. Цялата войска на Волжка България се тресяла от смях, когато Бат-Булюк, държейки с две ръце гащите си, тичал към Трепол. Курнан не искал излишни кръвопролития и отвел войските си обратно.

От 150 000 пленени улчии или кара-саклани 40 000 отправили в Саксин, а 110 000 – във Волжка България. Пленниците приели истинската вяра и станали свободни. Адам се разпоредил да ги заселят в Буляр, Кашан и околностите. Ако вземем предвид, че първите строители и първите заселници на Буляр били основно старите халджийски саклани-бираки (траки, тракийци), към които после се присъединили 60 000-те взети от Курнан улчии или кара-саклани („славяни“), то Буляр може да бъде наречен спокойно саклански град. Вярно е, че всички улчии от Таш-Балин (Киевска област), заселени в Буляр и увеличили населението му трикратно (от 30 000 на 90 000), заедно с ахилския (балкански, тук – славянски) език знаели и тюрко-български език и това им позволило лесно да се установят там. За разлика от другите българи булярските жители са основно потомци на сакланите – високи на ръст и почти всички са синеоки и русокоси.

Святополк довел на мястото на загиналите и отведени в плен киевски улчии други – от дълбините на Припят (Белорусия и Украйна без Причерноморието), а тези знаели само „славянския“ език.

 

Чак след десет години, през 1013 г., Светополк се решава да отмъсти на ордите на Урусови и Бучекови. Тогава юдеите на новия му съветник Ирджи (Херцел? Хершел?) му предоставят пари, за да завладее пътя от Киев към Крим, минаващ през Ташил (дясното течение на Днепър, южно от Киевска област), и той успява да събере войска от 300 000 души. Този път киевските барини (българи) му помагат – първоначално неохотно, но след жестокия набег на подкупения от юдеите на Ирджи Кара-Сунгур те, гюр-куманите (второ име на барините, означаващо „храбри мъже, рицари“), се съгласяват да тръгнат срещу владенията на Бучекови.

След това коварният Бат-Булюк сключва тайен съюз с Кара-Сунгур, а за да отвлече вниманието, моли Урус и Билдус да пуснат искелските войски през земите си към река Кубинеш (Южен Буг), уж за нападение над владенията на Бунек (Боняк от руските летописи). Бунек неведнъж е нападал владенията на Урус и Бучекови, докато те воювали с Искел, затова ташилците не го харесвали и разрешават на искелците да минат през териториите им към ордата му. Всъщност искелските князе искат с този мним поход срещу Бунек да отвлекат вниманието на ташилците от север, докато оттам барините нанесат главния удар по земите на Бучекови.

Разбира се, Урус и Билдус не са глупаци и за всеки случай викат съюзнически сили, но това не предотвратява разгрома. Сред повиканите съюзници се намества и тайният приятел на Искел – Кара-Айюбай, водач на мощна кайманска (монголска) орда, който после предателски минава на страната на искелците. Владенията на Куюкови или на Айюбай, син на Азан, се намират между Хинкул и Южен Буг, а център им е Куюкой (днешният Вознесенск на Южен Буг).

Областта Карга-Балиш, където властва Бунек, син на Балта, се простира между Южен Буг и Днестър, а център й е Каркатау (Тираспол) край развалините на българския град на Аспарух – Кърканкатау. Самите карга-балъши обичат името „карбай“. Те са се отделили от печенежкото племе балъш (узите го наричат салари/салур), смесили са се с угърското племе кудим или карга и образували новото племе карга-балъш (карбай). Те се признават за членове на българската общност, за разлика от равнодушните към българството балъши или салари, но поставят над всичко собствените си интереси. За свой родоначалник смятат вожда Кудим; синът му е Балим, негов син – Наджим, негов – Иджим, негов – Илим, негов – Буляр, негов – Балтавар (или Балта). Балта има двама известни синове – Бунек/Боняк и Уелек.

Макар племето карга-балъш да няма знатен произход, то властва над знатни племена, включително над бурашите и байрашите. Бурашите (някои ги наричат кънък) и байрашите (предпочитат байлари, бояндари или бояндури) са най-знатните 51 узийски (огузки, торкски) племена. Сред узийските племена има поговорка: „Както и да я мислите, ще направим това, което решат бурашите и байрашите!“ Във Волжка България обаче тези знатни господа дотолкова се омързват, че през 1060 г. отказват да тръгнат на поход срещу мангишлакските байлари на господаря на Мангишлак/Байлар – Амин, син на Биш-Араб (волжко-български князе, вдигнали бунт срещу централната власт).

Тази война, предизвикана от упорството на българските власти да не променят статута на Мангишлак/Байлар от кара-андашлък (автономно владение, плащащо данък и услуги на централната власт) в ак-андашлък (автономно владение, оказващо само услуги), порожда недоволство. Заповедите обаче трябва да се изпълняват: метежниците – бурашите, байрашите и присъединилите се към тях ачаки (оттук идва името на град Очаков), берсути и байчути (наричани от някои байюти и бъркани с кайманското подразделение „баят“), както и други – първо избягват в Искел, а после по Среден Кубинеш (Южен Буг) и там създават голямото владение Узил (Страна на Узите).

В Искел (Киевска Рус) се опитват да им наложат още по-голямо подчинение, отколкото в Ак-Булгар; в Узил те създават своя рай. Бурашите, живеещи край аула Бураш на Кубинеш (Брацлав), и байрашите, край аула Байраш на Кубинеш (Ладижин), ловуват, гостуват си, карат се и помиряват, докато берсутите – най-непретенциозните и трудолюбивите узи – ги хранят и поят. Когато Балук Ашраф (цар на Волжка България, 1025, 1028–1061 г.) научил за сладкия им живот, заповядал на Балтавар, позастал край Саркел (Белая Вежа), „да направи живота на изменниците непоносим“. Балта не се бави: наближава Узил и предлага на бурашите и байрашите да му се подчинят. Това предложение те оценяват като огромно унижение и заплашват с „мощен отпор“.

Внезапно берсутите се присъединяват към ордата на Балта и положението на метежниците става нещастно. Балтавар обаче оценява района и решава да остане – за целта му трябва част от Узил. Преценявайки, че метежниците не искат да воюват много, той влиза в преговори и постига формалното им подчинение, получавайки и Южен Буг. По това време Балук вече не е жив, а новият цар Ахад Мосха (1061–1076 г.) предпочита да не се занимава с подробности и дава на Балтавар статута на ак-андаш (федерат) на Ак-Булгар.

По същия начин навремето Иляс, прадядо на Алип-Тетеш, не изпуска шанса си. След поражението, което баща му Бузан претърпява през 920 г. от Кара Тумен (хакан на Кимак, 891–920 г.), Иляс бяга в Ак-Булгар в жалък вид, мислейки, че животът му свършва. Само след няколко месеца хакан-бекът на Хазария – Маджар – предава на Алмъш (цар на Волжка България, 895–925 г.): „Нагледах се как закоравели престъпници като вождовете на печенежките санове кунарди и ердими – потомци на организаторите на юдейския Кубаров метеж (813–820 г.) и сподвижници на юдейския Кухилски метеж (893 г.) – си живеят щастливо във Влахия... Ако искаш да им вгорчиш живота, ще ми доставиш голяма радост!“ За техен лош късмет кунардийският вожд Кухил и приятелят му – ердимският вожд Байгу – се опетняват с нападение над волжко-българския корпус на Гали Тулуш Тухчи, докато той помага на дунавско-българския цар Симеон във войната му с Урум (Византия). Алмъш е доволен от възможността да се разплати с разбойниците: събира подразделение основно от печенегите-италмаси, дава го на Иляс и му заповядва да замине с Гали за Влахия и да разкара оттам тия „плевели на бунта и измяната“.

* * *

През 1106 г. заедно с Бунек в похода към Карасу (Заречие) тръгва и Салим. Бунек с учудване разбира, че Салим е приел истинската вяра. Той започва да го разпитва за исляма, буквално се надявал да намери в обясненията му поне нещо съмнително, но думите на Салим не оставят място за съмнение. „А можеш ли ти да ми покажеш доколко всемогъщ е Тангра (Богът)?“ – накрая пита Бунек. „Приеми исляма преди похода и ще видиш с очите си мощта на Всевишния!“ – съветва го Салим. Бунек се вълнува от изхода на важния за него поход на отмъщение, обявява, че приема исляма и мюсюлманското име Иляс. Това име избира, защото някога го носел Атила, наричан „Иляс“ от много българи.

Заедно с Бунек на поход тръгват антите или кър-чиркесите на Айбат, син на Угер, както и кайманите на Кара-Айюбай. Армията на Бунек помита зареченските заслони и стремително напредва към столицата на Карасу – град Колинджар (Красилов, Хмелницка област на Украйна). Част от нея обсажда столицата, а останалите разграбват цялата област до град Карасу (Зареченск на река Горьни, границата между Хмелницка и Ровенска области). Тази земя е в ръцете на талмудистите, които владеят всичко в нея: управлението, пивниците и гостилниците, производството и търговията с вино, събирането на данъци, пазарите и т.н.

Когато Бунек обкръжава Колинджар, местните улчии (славяни) повсеместно се заемат да избиват омразните им юдеи. Убити са не по-малко от 100 000 души, а още толкова оцелели избягват от Заречие към града на сина на Святополк – Владимир-Волински. Докато Бунек обмисля какво да прави с Колинджар и мощните му крепости, градските улчии въстават, избиват юдеите и му предават Салбат. Доволният Иляс обявява, че няма да атакува града, но остава да изчака хората си.

В Колинджар преди идването на волжките българи (Джанги нарича армията на Бунек волжко-българска, защото Бунек е емир и федерат на Волжка България) се намирал Джан, син на Абу-Садък (Ян Вишатич от руските летописи), приятел по чаша на Салбат и останалите талмудисти. С приближаването на Бунек към Колинджар този Карт-Джан (Старият Ян, прякор на Ян Вишатич) бяга от столицата в непристъпната зареченска крепост Тугар (Староконстантинов, Хмелницка област). Там са други негови сподвижници – брат му Бундат (Путяга), Джан, син на Кичи-Загар (Иванко Захарич), и вождът Хазар със стохилядна войска. Карт-Джан обаче е толкова уплашен, че заедно с брат си Бундат бяга чак в Киев. По време на бесния галоп той натъртва вътрешните си органи и пада от коня си, така че стига до Киев едва жив. След три дена умира в мъки. Преди смъртта си казва на поповете, че вижда убития от него на младини български кам (шаман), който му говори: „Казвах ти за бездната, а ти не ми повярва. Сега ще ти я покажа!“

Святополк изпраща на карасуйците още 100 000 войници, начело със Святослав, син на Мономах, които се придвижват към пътя от Колинджар към граничната крепост Тунай (Жмеринка, област Винница, Украйна), за да отрежат пътя на Бунек от Карасу към владенията му. Всевишният обаче помага на Бунек да разгадае вражеския замисъл и по съвет на антите той решава да излезе от Искел (Киевска Рус) по друг път – през владенията на тертерите. Тертерите никога не са нападали Искел и по границата няма струпване на военна сила. Айюбай мисли, че Бунек го мами в клопка, и решава да се върне по стария път през Тунай. Само Бог знае как са наричали тази крепост по-рано, но през 1103 г. Челек, отмъщавайки си за Ташилското клане, я разорява и оттогава нашите я наричат „Тунай“ (Мъртвото гнездо).

Войниците на Бунек, пратени за плячка, се връщат в Колинджар с хиляди каруци, стада и пленници. Никой и никога не е вземал толкова много – не можели да пресметнат стойността на заграбеното. Бунек благополучно го откарал в Карга-Балишката си суба, без да загуби нито един човек. Кара-Айюбай на средата на пътя от Колинджар към Тунай се натъква на засада и едва се измъква, като губи половината си хора и всичко награбено. Бунек не взема Салбат със себе си, за да не го освободят по пътя, а отсекъл главата му близо до градската стена. После изпратил главата...

Като се завръща в столицата си Карга-Балтавар (Балта, Одеска област на Украйна) на река Кодим, Бунек пада ничком на главния площад и пред очите на хората благодари на Аллах за подарената победа. Този ден в исляма влизат 50 000 негови войници. С тази война Бунек, емир на Волжка България, завинаги подрязва крилете на искелските юдеи и оказва неоценима услуга на православната църква там. Благодарение на победата му митрополит Никифор засилва влиянието си и без негово разрешение нито Мономах, нито Святополк не могат да предприемат нищо.

Затова Никифор пише две еднакви грамоти: едната окачва в резиденцията си, другата хората му я предават на Бунек. Там пише: „С властта и силата, дадени ми от Бог, аз, митрополитът на Урус Никифор, заповядвам за всички времена, докато има православна църква, че великият герой Бунек, който ни оказа неоценима услуга, ако дойде в Русь, да бъде освободен от всички задължения; църквата да го почита като знаменен господар и владетел и да го храни, пои и облича за своя сметка; ако пък той се обърне към християнската вяра, да опрости всичките му грехове...“ Бунек се стеснява да показва тази грамота и недоумява защо му е дадена, но вижда превратностите на съдбата и я пази за всеки случай.

(Записка в полето от Даиш ал-Караджай: „През 1148 г. емир Бунек е заловен за нападение над друг български емир – Ръштаули – и предаден на него по личен указ на цар Анбал Хисами (1120–1164 г.). Ръштаули не искал да наказва прочутия Буняк, но не можел и да го пусне на свобода (явно според царския указ на Анбал) и го предава на княза Джурги (Юрий Долгоруки). Джурги предава Бунек на църквата, а на църквата Бунек показва грамотата от Никифор и заживява на свобода в скита Шамс (баща на българския деец от IX век Михаил Бащу) на издръжка на действащия там православен манастир (Киево-Печорска лавра). Монасите му строяват хубава къща, където той се нанася със семейството си. Никой не притеснява свободата му. Като няма възможност да се върне в имотите си заради забраната на Анбал, той ги управлява чрез синовете си Сабан, Кашан и другите. Двамата с Юрий Долгоруки (Джурги Булгарук) стават приятели и Юрий често го взема на лов. Князът на Бащу (Киев) често казва на Бунек, когото нарича „свой отец“: „Скъпи татко! Щастлив съм, че ти – най-знаменитият управник на българите след Карт-Иляс (Атила, „Старият Иля“) – ми оказваш честта да прекараш времето си с мен!“ Юрий Долгоруки е фанатичен българин и постоянно дружи с Волжка България. През 1120 г. Юрий и Бунек по молба на емир Колин (баща на цар Анбал) му помагат да издигне сина си Анбал на власт. Гордият Бунек обаче не искал да угодничи пред Анбал и Хисам Анбал го намразил. През 1149 г. Кабир Улуш навестява Бунек, с чието име – Иляс – кръщава сина си. Бунек си остава добросъвестен мюсюлманин и никой не го карал насила да приема православието. Казват, че скоро след това той умира и е погребан с почести в една от пещерите на скита Шамс. Както мюсюлманите, така и искелските християни го смятат за светец...“)

* * *

Виждаме как Мономах отвръща с черна неблагодарност на Билджан за добротата на самарските барини през 1111 г.

Събрал: Лалю Метев, 11 февруари 2026 г.

Лалю Василев Метев е български юрист, мислител и изследовател на културата, известен със своите трудове в областта на философията на паметта, генеалогията и духовната история на България. Роден на 20 октомври 1968 г. в София, той завършва право и развива дългогодишна академична и обществена дейност, насочена към етичните измерения на идентичността, историческото самосъзнание и културната приемственост. В своите изследвания и есета Лалю Метев съчетава аналитичната строгост на правника с чувствителността на хуманитариста. Неговият почерк е белязан от стремежа да изведе моралната перспектива на човешкото действие отвъд чисто нормативните категории — към сферата на духовната отговорност и живата традиция. Сред постоянните му теми са времето и достойнството, религията и гражданството, наследството на свободата и културата на паметта. Член е на Клуба на потомците на офицерския корпус на Царство България „Един завет“, на Съюз „Истина“, на Българската генеалогична федерация и на Общия съюз на българската индустрия — общности, в които продължава линията на историческа приемственост между баланса на морала на честта и съвременната духовна отговорност. В творчеството му се откроява стремежът да се примирят рационалното и духовното начало, традицията и модерността, личната съвест и общественият идеал. Неговият стил — едновременно прецизен и съзерцателен — отразява убеждението, че мисленето е не просто интелектуален акт, а морално дело. Творчеството му се вписва органично в тази негова философска и етична линия: то е духовен синтез и лична изповед, завещание на човек, който мисли равновесието не като компромис, а като добродетел; не като отслабване на страстта, а като нейно преобразяване в мъдрост. В този контекст Лалю Метев формулира един от най-съкровените си възгледи — че истинската свобода е плод на вътрешна дисциплина, а справедливостта се ражда в пространството „между“ — между пламъка и камъка, между вярата и разума, между човека и идеала.