Лагерът край Ловеч, фигуриращ в документацията на МВР и Държавна сигурност под обозначението „Трудова група – Ловеч“ и известен в общественото пространство като лагер „Слънчев бряг“, функционира в периода 1959–1962 г. Той е последният от лагерите за административно въдворяване, създадени от комунистическия режим в България след 9 септември 1944 г. По наличните данни през него преминават над 1500 лица, а по материалите по т.нар. дело № 4 за лагерите в Ловеч и Скравена са установени най-малко 151 случая на смърт вследствие на насилие, изтезания или тежки условия на труд и престой.

Създаването на лагера е резултат от политическо решение на висшето партийно ръководство. След формалното закриване на Трудово-възпитателното общежитие (ТВО) на остров Персин (Белене) през 1959 г., по устно разпореждане на първия секретар на ЦК на БКП Тодор Живков и Политбюро, се пристъпва към формирането на нова „трудова група“ в района на Ловеч. Липсата на писмено решение на Министерския съвет или на нормативен акт, регламентиращ режима, е констатирана и от създадената през 1962 г. вътрешнопартийна комисия към ЦК. През септември 1959 г. първата група от 166 въдворени лица от закритото ТВО Белене е прехвърлена в няколко изоставени бараки край Ловеч, които служат за материална база на новия лагер.

Политическото и оперативното ръководство на лагера се осъществява под прякото наблюдение на зам.-министъра на вътрешните работи Мирчо Спасов – дългогодишен доверен кадър на партийното ръководство и особено на Тодор Живков в сферата на репресивния апарат. В съответните доклади и свидетелства той е посочен като основен инициатор и контролиращ лица на място, като се подчертава, че режимът, дисциплинарните практики и употребата на насилие се основават на негови устни указания, а не на писмени заповеди или инструкции. Началник на лагера е Петър Гогов, негов заместник – Цвятко Горанов, а сред оперативния състав се открояват служителят на Държавна сигурност Николай Газдов и надзирателката Юлияна Ръжгева, посочвани в свидетелства като активно участващи в издевателства и побои, довели до смърт.

Ежедневието в лагера се характеризира с крайно тежък режим на труд, систематични физически и психически издевателства, унизително третиране и многобройни случаи на причиняване на смърт без съд и присъда. Сравненията в мемоарната и публицистичната литература между лагер „Слънчев бряг“ и съветската система на трудови лагери (ГУЛАГ) се основават именно на комбинацията от административно въдворяване без съдебно решение, изтощителен принудителен труд и произволно насилие, упражнявано от страна на охранителния и ръководния персонал.

През пролетта на 1962 г., след постъпване на сигнали и вътрешна информация за злоупотреби и смъртни случаи, ЦК на БКП създава комисия, която извършва проверка на лагера в Ловеч и на свързания с него лагер край с. Скравена. На 24 март 1962 г. комисията изготвя доклад, в който се потвърждават фактите за убийства, тежки издевателства и произвол. На 5 април 1962 г. Политбюро на ЦК на БКП провежда закрито заседание, на което се взема решение за незабавно закриване на лагерите в Ловеч и Скравена. Закриването е осъществено без публично оповестяване, без поемане на политическа отговорност и без излагане пред обществото на реалните мащаби на насилието.

В следващите десетилетия информацията за лагера остава ограничена в рамките на вътрешнопартийни документи и фрагментарни свидетелства. В условията на политическия преход след 1989 г., на 22 март 1990 г. е образувано наказателно дело № 4 за престъпленията, извършени в лагерите край Ловеч и Скравена. В хода на разследването са установени редица факти за убийства и причиняване на тежки телесни повреди. Въпреки това през 2002 г. прокуратурата прекратява делото на основание изтекла давност по приложимите към онзи момент наказателноправни разпоредби. Така никой от висшите партийни ръководители не носи наказателна отговорност за създаването и функционирането на лагерите, а ограничен кръг от непосредствени изпълнители или не са изправени пред съд, или не получават ефективни присъди.

До днес наследникът на БКП – Българската социалистическа партия – не е извършила еднозначен официален акт на политическо и морално покаяние за съществуването на лагерната система и конкретно за лагерите в Ловеч и Скравена. Въпреки че в научната литература и обществената памет лагерът „Слънчев бряг“ се възприема като концентриран израз на репресивния характер на комунистическия режим, институционалното признаване и наказателноправното осмисляне на тези престъпления остават частични и непълни.

Лалю Метев, 12 февруари 2026 г.

 

Лалю Василев Метев е български юрист, мислител и изследовател на културата, известен със своите трудове в областта на философията на паметта, генеалогията и духовната история на България. Роден на 20 октомври 1968 г. в София, той завършва право и развива дългогодишна академична и обществена дейност, насочена към етичните измерения на идентичността, историческото самосъзнание и културната приемственост. В своите изследвания и есета Лалю Метев съчетава аналитичната строгост на правника с чувствителността на хуманитариста. Неговият почерк е белязан от стремежа да изведе моралната перспектива на човешкото действие отвъд чисто нормативните категории — към сферата на духовната отговорност и живата традиция. Сред постоянните му теми са времето и достойнството, религията и гражданството, наследството на свободата и културата на паметта. Член е на Клуба на потомците на офицерския корпус на Царство България „Един завет“, на Съюз „Истина“, на Българската генеалогична федерация и на Общия съюз на българската индустрия — общности, в които продължава линията на историческа приемственост между баланса на морала на честта и съвременната духовна отговорност. В творчеството му се откроява стремежът да се примирят рационалното и духовното начало, традицията и модерността, личната съвест и общественият идеал. Неговият стил — едновременно прецизен и съзерцателен — отразява убеждението, че мисленето е не просто интелектуален акт, а морално дело. Творчеството му се вписва органично в тази негова философска и етична линия: то е духовен синтез и лична изповед, завещание на човек, който мисли равновесието не като компромис, а като добродетел; не като отслабване на страстта, а като нейно преобразяване в мъдрост. В този контекст Лалю Метев формулира един от най-съкровените си възгледи — че истинската свобода е плод на вътрешна дисциплина, а справедливостта се ражда в пространството „между“ — между пламъка и камъка, между вярата и разума, между човека и идеала.