Калоферските екзархисти: локален корен на един надрегионален елит

Калофер дава на Българската екзархия и на църковно‑националното движение цяла поредица духовници, учители и общественици, които могат да бъдат мислени като локална конфигурация на „екзархийния елит“. Биографиите им очертават траектория от възрожденското занаятчийско‑просветно общество към модерната църковна администрация на Екзархията и по‑нататък – към следосвобожденската държавност.

Виктор Нишки: между Хилендар, Ниш и Белград

Виктор Нишки (в света Вълко Чолаков, ок. 1783, Калофер – 31 май 1888, Белград) е архимандрит и митрополит на Нишката епархия, чиято биография показва ранното преплитане на българския и сръбския църковен и национален въпрос. Произхожда от калоферския род Чолакови; сестрите му Гена (омъжена за каменоделеца Колю Загореца) и Лала (омъжена в Карлово) го вплитат в по‑широка регионална мрежа от възрожденски занаятчийски и духовни фамилии.​

Монашеският му път започва в Калоферския манастир „Рождество Богородично“, продължава в Хилендар като изповедник и архимандрит, а от 1830‑те години той е таксидиот в Ниш, където остава почти до смъртта си и се прочува с това, че не напуска паството си при холерните епидемии – пример за класическа „пастирска“ етика. Като представител на Нишката епархия в Първия църковно‑народен събор (1871) в Цариград и като български екзархийски митрополит на Ниш от 1872 г. Виктор проявява силна тактическа отстъпчивост към сръбската и гръцката страна, което съвременници като Христо Стамболски, Теодор Икономов, Иван Снегаров и Анастас Иширков тълкуват като некадърност, алчност и де факто подпомагане на сръбската пропаганда в Поморавието.​

След присъединяването на Ниш към Сърбия (1878) той прогласява съединение на епархията със Сръбската православна църква, става нишки епископ към Белградската митрополия и остава в сръбския църковен корпус до пенсионирането си, погребан в белградската „Св. Марко“. Така калоферският му произход се „разтваря“ в един чужд национален проект, което добре илюстрира амбивалентната роля на част от духовенството в граничните региони.

Димитър Стоилов Малинков: свещеникът‑патриарх на една интелектуална фамилия

Свещеникът Димитър Стоилов Малинков (1816–1878) олицетворява връзката между възрожденските енорийски свещеници и следосвобожденския интелектуален елит. Той е баща на д‑р Киро Попов (1845–1877) и на бъдещия митрополит Константин Врачански (1847–1912) – едно духовно‑интелектуално потомство, което показва как свещеническите фамилии на XIX век се превръщат в носители на модерна медицина, богословие и обществено лидерство.​

Никола Бацаров (архимандрит Йосиф): учителят като църковно‑обществен стратег

Никола Иванов Бацаров (9 март 1818, Калофер – 13 декември 1892, Нови пазар) започва като възрожденски учител, публицист и обществен деец, а по‑късно става кмет, мирови съдия и архимандрит Йосиф. Образован в Калофер, Цариград и Габрово при Неофит Рилски и Неофит Бозвели, той работи от 1849 г. в Мачин (Северна Добруджа), където налага българския език в училището и богослужението и подпомага руските войски в Кримската война.​

Между 1858 и 1866 г. учителства в Шумен, оглавява като главен секретар Шуменската църковно‑гражданска община и активно участва в борбата срещу гръцката църковна власт, както и във възрожденската публицистика („Цариградски вестник“, „Български книжици“, „Дунавски лебед“, „Слово“), поддържайки връзка с Георги Раковски. По‑късно развива църковно‑обществена дейност във Варна, Русе, Провадия и Дивдядово, участва в организирането на Варненската епархия, а след Освобождението е кмет и мирови съдия в Нови пазар. Баща е на генерал‑майор Иван Бацаров, а личният му архив в НБ „Св. св. Кирил и Методий“ (кореспонденция и автобиография) е ценен извор за църковно‑националните борби и обществения живот в Североизточна България и Мачин.​

Екзарх Йосиф I: калоферецът като национален дипломат

Екзарх Йосиф I (Лазар Йовчев, 5 май 1840, Калофер – 20 юни 1915, София) е най‑видният представител на калоферската линия в Българската екзархия. Образован в Цариград и в Сорбоната (право, степени „бакалавър“ и „лисансие“), владеещ френски, руски, турски и гръцки, той съчетава монашески статут с модерна юридическа и политическа култура.​

Като протосингел на Екзархията, Ловчански митрополит, а от 1877 г. екзарх, Йосиф изгражда мрежа от епархии и екзархийски наместничества в Македония и Одринска Тракия и систематично се противопоставя на гръцката и сръбската църковно‑национална пропаганда. Негово дело са Цариградската духовна семинария, укрепването на Желязната църква „Св. Стефан“ и широка училищна система с над 1300 училища и близо 80 000 ученици в диоцеза на Екзархията до 1912–1913 г.​

След разгрома на българските позиции с Букурещкия договор (1913) е принуден да напусне Цариград, установява се в София и остава начело на Българската църква до смъртта си. Завещава личното си имущество за създаване на три фонда (към Светия Синод, БАН и мъжката гимназия в Разград), с което утвърждава образа си на духовен водач, просветител и дарител.​

Софроний Първов: „поколението на прехода“

Софроний Първов (Първан/Първо Стоев Първов, р. 1843, Калофер – 1913, Пловдив) е представителен за „поколението на прехода“ – духовници, минали през учителство, общинско управление и екзархийска администрация. През 1870 г. въвежда звучния метод в калоферското училище, което го нарежда сред ранните местни просветни реформатори.

По‑късно приема свещенство и служи в Пловдив и Свищов; по време на Руско‑турската война е в Горна Студена – близо до щаба на руската армия – и след това в Търново и Карлово, където през 1877 г. оглавява Карловската българска община. След Освобождението в Източна Румелия става член‑секретар на Окръжната постоянна комисия (1881), а от 1886 г. е архимандрит; между 1890–1903 г. управлява Одринската епархия на Българската екзархия – един от най‑сложните погранични и многонационални църковни райони. Умира в Пловдив през декември 1913 г., преминал през Османската империя, автономната Източна Румелия и Царство България; следата му е едновременно просветна и църковно‑административна.​

Константин Врачански: митрополитът‑дарител

Константин Врачански (Костадин Попдимитров Малинков, 1843/1847, Калофер – 4 декември 1912, Враца) е митрополит на Врачанската епархия (1884–1912), духовен водач и дарител. Образован при Ботьо Петков в Калофер, в гръцко училище в Цариград и в католическия колеж „Свети Атанасий“ в Рим (1863–1869), без да преминава към униатство, той е постриган в Русе от митрополит Григорий, издигнат до архимандрит и архиерейски наместник в Силистра, а от 1873 г. управлява Врачанската епархия.​

Ръкоположен за врачански митрополит от екзарх Йосиф I през 1884 г., Константин е дългогодишен член (1886–1908) и председателстващ (1905–1908) на Светия синод; поддържа връзки с Васил Левски (чието обесване съобщава на майка му и тайно опява косите му), с митрополит Климент (Васил Друмев), с княз Фердинанд и водещи министър‑председатели. Като архипастир подпомага строежа на църкви („Св. Троица“ в Плевен, „Успение Богородично“ в Тръстеник), публично се бори със суеверията и работи за нравственото възпитание на паството. Завещанието му учредява фондове за училища и благотворителност във Враца, Калофер, Плевен и Оряхово и стипендии за семинаристи – образцов жест на духовник‑дарител.

Стефан Хр. Кънев (1848 – след 1927) – свещеник, баща на Христо Ст. Кънев (1883 – 1936).

Евгений Рилски: „екзархийният“ монах‑учител

Евгений Рилски (Иван Кланков, 13 март 1856–1932) е типична фигура на екзархийното духовенство – монах, учител и общински лидер в Македония. На 14 години постъпва в Рилския манастир и слуша уроците на Неофит Рилски; после учи в Самоковската семинария и Пловдивската гимназия.​

Като дякон на Екзархията преподава история и география в Солунската българска мъжка гимназия, компенсирайки липсата на учебници и карти с устно преподаване – своеобразен „просветен аскетизъм“. По‑късно оглавява българските общини в Демир Хисар, Драма и Сяр, подписва адреси до екзарх Йосиф I с искане за българска владика и заради това е арестуван и интерниран от османските власти по инициатива на гръцката страна. След Балканските войни става игумен на Рилския манастир (1914–1917), затваряйки символично „цикъла“ от рилски послушник до рилски архимандрит.

Протоерей Петър Бенчов Павунов (1861 – 1928) – свещенник в църквата Св. Арахангел.

Михаил Доростолски и Червенски: високообразованият архиерей на ХХ век

Михаил Доростолски и Червенски (Димитър Тодоров Чавдаров, 6 април 1884, Калофер – 8 май 1961, София) е един от най‑образованите и обществено активни йерарси на БПЦ през първата половина на ХХ в. Произхожда от калоферския род Чавдарови–Аврамови, завършва Самоковското духовно училище и Киевската духовна академия.

След служба като учител в Софийската семинария, протосингел и първи викариен епископ на Варненско‑Преславската митрополия, е постриган за монах Михаил, става архимандрит, ректор на Семинарията (1923–1926), през 1924 г. – епископ Велички, а през 1927 г. – митрополит доростолски и червенски. Като епархийски архиерей развива широка благотворителна, културно‑просветна и обществена дейност, дълги години е начело на Българския червен кръст в Русе, участва във Втория църковно‑народен събор и временно е наместник‑председател на Светия синод (1948–1949). Остава под наблюдение на комунистическата власт, но не е отстранен. Автор е на множество книги, брошури и статии и умира през 1961 г., погребан в притвора на катедралната „Св. Троица“ в Русе.​

Тази мрежа представлява „другият“ български елит – духовно‑просветен, а не индустриално‑финансов, който не е обект на национализацията от 1947 г., но понася последиците на последвалото държавно завладяване. Сравнението с подменения икономически елит след 9 септември и с посткомунистическите олигархични мрежи позволява да се види как една локална културно‑духовна матрица (Калофер) произвежда алтернативен, „екзархийно‑църковен“ капитал – различен по природа от капитала на буржоазията преди 1944 г. и от капитала на номенклатурата след 1947 г.

Архимандрит Дамян: тихият мост към емиграцията

Архимандрит Дамян (Димитър Маринов) е представител на „тихото“ монашеско поколение след 1950‑те. Калоферец, избрал монашеството в строгия Преображенски манастир като форма на вътрешно несъгласие с безбожния режим, той по‑късно служи в емигрантските общини в САЩ – при митрополит Андрей, в Стилтън, Чикаго и най‑вече Лос Анджелис. Споменаван като човек, който умее да държи заедно конфликтни общности и да превежда доверие към Църквата през океана, той завършва живота си между България и Америка; смъртта му през юли 2010 г. се преживява като връщане при „Онзи, Когото обикна като дете“.

Лалю Метев, 23 февруари 2026 г.

Лалю Василев Метев е български юрист, мислител и изследовател на културата, известен със своите трудове в областта на философията на паметта, генеалогията и духовната история на България. Роден на 20 октомври 1968 г. в София, той завършва право и развива дългогодишна академична и обществена дейност, насочена към етичните измерения на идентичността, историческото самосъзнание и културната приемственост. В своите изследвания и есета Лалю Метев съчетава аналитичната строгост на правника с чувствителността на хуманитариста. Неговият почерк е белязан от стремежа да изведе моралната перспектива на човешкото действие отвъд чисто нормативните категории — към сферата на духовната отговорност и живата традиция. Сред постоянните му теми са времето и достойнството, религията и гражданството, наследството на свободата и културата на паметта. Член е на Клуба на потомците на офицерския корпус на Царство България „Един завет“, на Съюз „Истина“, на Българската генеалогична федерация и на Общия съюз на българската индустрия — общности, в които продължава линията на историческа приемственост между баланса на морала на честта и съвременната духовна отговорност. В творчеството му се откроява стремежът да се примирят рационалното и духовното начало, традицията и модерността, личната съвест и общественият идеал. Неговият стил — едновременно прецизен и съзерцателен — отразява убеждението, че мисленето е не просто интелектуален акт, а морално дело. Творчеството му се вписва органично в тази негова философска и етична линия: то е духовен синтез и лична изповед, завещание на човек, който мисли равновесието не като компромис, а като добродетел; не като отслабване на страстта, а като нейно преобразяване в мъдрост. В този контекст Лалю Метев формулира един от най-съкровените си възгледи — че истинската свобода е плод на вътрешна дисциплина, а справедливостта се ражда в пространството „между“ — между пламъка и камъка, между вярата и разума, между човека и идеала.