Генеалогия, генетика и изкуствен интелект: паметта за миналото между архивa и алгоритъма

Да узнаем нещо съществено за миналото – било то за народа, било за собствения ни род – днес е едновременно по‑лесно и по‑трудно от всякога. На върха на пръстите ни е „целият свят“, но плъзгаме пръст по екрана и пред очите ни се въртят едни и същи кратки клипове, едни и същи изречения. Истинското знание за миналото – това, което променя самопознанието ни – не се получава с плъзгане, а с усилие, с постоянство и с личен риск.

Информационен комфорт и забравено минало

Начинът, по който добиваме знание, се промени за миг в мащабите на историята. Масовото четене е достъпно от няколко века; унифицираните училищни програми – от век и нещо; Интернет – от няколко десетилетия; мобилният интернет в джоба – от две. А изкуственият интелект, който „търси вместо нас“, съществува в масова форма едва от няколко години.

На теория това би трябвало да означава, че се приближаваме към миналото си по‑плътно, по‑информирано, с повече източници. На практика виждаме друго: все повече хора живеят в информационен комфорт, но без памет; могат за секунди да намерят „нещо“, но не могат да свържат смислено своето родословие, историята на града си, на народа си.

Съвременната среда тренира съзнанието да приема предимно кратко, забавно, опростено съдържание. Вниманието е стока, а най‑рентабилният модел е този, който не допуска дълбоко вглъбяване. Такъв режим на внимание е практически несъвместим с архив, родословно дърво, стар нотариален акт, църковен регистър – с всичко онова, което изисква бавно, многократно връщане, сравняване, съмнение.

Тук започва нашият проблем с историята и родовата памет.

Печатната преса, вещиците и генеалогичните „магии“

Печатната преса на Гутенберг е била информационен пробив – и в същото време катализатор на суеверие. Наред с Библии и богословски трактати се раждат и книги като „Чук за вещиците“ – псевдонаучни пособия за откриване на виновници. Селяните са „научавали“ от книга кого да линчуват; писаното слово е легитимирало страха.

Днес имаме нова „преса“ – алгоритми, търсачки, езикови модели. В областта на генеалогията и генетиката това се проявява по свой начин. От една страна, разполагаме с мощни архивни цифрови ресурси и с генетични тестове, които разширяват хоризонта назад във времето – от писаните метрики и османските тефтери до митохондриални и Y‑хаплогрупи, които ни свързват с популации от преди хилядолетия.

От друга страна, същите инструменти пораждат нов вид „магическо мислене“. Няколко кликвания и човек „научава“, че е еди‑каква си хаплогрупа и веднага започва да извежда от това политически, етнически, дори метафизически заключения: че принадлежи към „по‑стари“, „по‑чисти“, „по‑избрани“ деди. Там, където преди суеверието е ползвало демони и вещици, сега ползва проценти и диаграми.

Генетичната генеалогия е мощно допълнение към класическите родословни изследвания – тя може да прецизира линиите на родството, да освети миграции, да подсети за наследствени рискове. Но тя не отменя нуждата от разказ, от осмисляне. Без класическата генеалогия – имената, датите, местата, историите – ДНК резултатът остава статистика, която лесно се превръща в нов тип идол.

Генеалогията като дисциплинирана памет

Класическата генеалогия е дисциплина на паметта и смирението. Тя ни принуждава да признаем, че сме потомци не на абстрактни „предци“, а на конкретни хора, живели в конкретни села, махали, квартали. Когато работим с метрики, тефтери, данъчни списъци, ние неизбежно попадаме на „неудобни“ факти: незаконни деца, промени на фамилии, бедствия, обедняване, изселване, участие в погроми и бунтове.

Генетиката добавя към това друг тип смирение: тя показва, че нашето „аз“ е кръстопът от хиляди неизвестни. Проектите за геномно наследство на българите показват сложен, многослоен генетичен профил – приноси на прабългари, славяни, тракийски субстрат, по‑късни балкански и по‑широки европейски влияния. Родословното дърво дава „нишката“, по която генетичният анализ тръгва назад; генетиката от своя страна разширява хронологичния хоризонт до „библейски времена“.

Това съчетание – документ и ДНК – ни учи да видим рода си едновременно като уникална история и като част от много по‑голям, почти безименен поток. То е противоотрова срещу две крайности: срещу националистическото самозаблуждение за „чистота“ и срещу постмодерното усещане за коренна безтегловност.

Памет, традиция и изкуственият интелект

Във философията на паметта често се говори за преход от „комуникативна памет“ – това, което живите поколения си разказват – към „културно фиксирана памет“, която се обективира в паметници, книги, архиви. Генеалогията работи точно на този граничен пункт: тя хваща разказа на живите и го закотвя в документи, а после от документите връща разказ към живите.

Изкуственият интелект, в сегашния си вид, стои по‑скоро от страната на масовата, унифицирана културна памет. Езиковите модели компресират огромни масиви текст в удобни, бързи, праволинейни отговори. Те са полезни за първоначална ориентация, за техническо обяснение, за проверка на отделни факти. Но по самия си замисъл те изглаждат конфликтите, омекотяват ръбовете, заличават малцинствените и „антисистемните“ гласове.​

В генеалогията това означава, че ако разчитаме само на „умни“ машини да ни кажат кои сме, ще получим средноаритметично родословие – безопасно, статистически вероятно, удобно за алгоритъма. Машината може да свърже данни, но не може да преживее шока от откритието, че прадядо ни е бил жертва или палач, че родът ни е минал през катастрофа, че сме част от травма.

Познанието за миналото съдържа неизбежен екзистенциален момент: аз трябва да отговоря какво правя с това знание – как живея с него. Тук машината не може да застане вместо нас.

Богословски хоризонт: род, история, съд

В библейската перспектива родословието не е просто социална статистика, а част от драмата на спасението. Евангелските родословия свързват конкретни имена и поколения в дълга верига, в която се вписва и самият Христос. Това не е „генетична гордост“, а свидетелство, че Бог влиза в историята през конкретен род.

Когато правим генеалогия днес, ние не съставяме „списък за гордост“, а по‑скоро „списък за съд“: пред нас застават поколения, които не можем да изберем, но за които носим своеобразна отговорност – да ги помним, да ги разбираме, да не повтаряме деформациите им. Генетиката добавя към това усещане, че носим в себе си не само биографията, но и ранимостите на тези хора – в здравето, в психиката, в предразположенията.

В богословски план това е призив към аскетика на паметта. Както монашеската аскеза дисциплинира тялото и мисълта, така родовата аскеза дисциплинира отношението ни към миналото: да не го фалшифицираме, да не го митологизираме, да не го употребяваме за удобни идентичности.

Как да използваме ИИ в генеалогията – без да му предадем паметта си

Изкуственият интелект може да бъде полезен инструмент в родовите изследвания: 

• за предварителна ориентация – как се чете даден тип документ, какво означава даден стар административен термин;
• за превод и транслитерация на текстове;
• за структуриране на вече намерена информация (таблици, родословни схеми);
• за намиране на научни статии по антропология, генетика, история на населението.

Но той не може да поеме нашата отговорност:

• да отидем в архива, да поискаме досието, да прочетем докрай един съдебен протокол;
• да съберем устни свидетелства от възрастни роднини, да чуем и неизказаното;
• да съпоставим документ и ДНК резултат;
• да понесем моралното и екзистенциално следствие от това, което научаваме.

Затова, ако искаме да предадем на следващите поколение не само данни, а памет, трябва да ги учим на три неща:

• да използват ИИ критично – като помощник, не като оракул;
• да четат – книги, сборници, архивни публикации, да могат да стоят часове над текст;
• да виждат в генеалогията не хоби за суета, а път към по‑дълбоко разбиране на себе си и на другите.

Стари, но златни: книга, архив, разговор

Преди книгите хората са помнели словото наизуст. Родословието се е предавало „по памет“, в разказите край огнището. Книгата и архивът фиксират този спомен, но го правят и раним – могат да бъдат цензурирани, подменяни, забранявани. Днес дигиталната среда добавя още едно ниво: алгоритмичното изчезване – онова, което не е индексирано, което не влиза в обучаващите масиви, престава да съществува за масовия поглед.

Затова запазването на хартиени книги, създаването на безплатни електронни библиотеки, дигитализирането на архивите и – не на последно място – личните родови архиви (снимки, писма, свидетелства) са част от съпротивата срещу обезпаметяването. Още по‑важно е да учим децата не само да „чатят“ с машини, а да разговарят с живи хора – с баби и дядовци, с родственици от „странични“ линии, с хора от местата, където са живели предците ни.

Ако не го направим, рискуваме да оставим след себе си поколения, които знаят как да получат мигновен отговор от изкуствен интелект, но не знаят как да изтърпят дългия, понякога болезнен, но спасителен разговор с миналото.

Лалю Метев, 27 февруари 2026 г.


– – –


Genealogy, Genetics, and Artificial Intelligence: Memory of the Past Between Archives and Algorithms

Understanding something essential about the past - whether it"s about the nation or our own lineage - is simultaneously easier and more difficult than ever today. At our fingertips, we have the "whole world," but as we swipe our fingers across the screen, we see the same short clips, the same sentences. True knowledge about the past - the kind that changes our self-awareness - is not obtained through swiping, but through effort, perseverance, and personal risk.

Informational comfort and forgotten past
The way we acquire knowledge has changed momentarily in the grand scheme of history. Mass reading has been available for centuries; standardized school curricula - for a century and some; the Internet - for a few decades; mobile internet in our pocket - for two. And artificial intelligence, which "searches for us," has existed in mass form for only a few years.
In theory, this should mean that we are getting closer to our past more concretely, more informed, with more sources. In practice, we see something else: more and more people live in informational comfort, but without memory; they can find "something" in seconds, but cannot meaningfully connect their genealogy, the history of their city, or their nation.
The modern environment trains the mind to accept mainly short, entertaining, simplified content. Attention is a commodity, and the most profitable model is the one that does not allow for deep immersion. Such a mode of attention is practically incompatible with archives, family trees, old notarial acts, church registers - with everything that requires slow, repeated revisiting, comparing, doubting.
Here begins our problem with history and ancestral memory.

The printing press, witches, and genealogical "magics"
Gutenberg"s printing press was an informational breakthrough - and at the same time, a catalyst for superstition. Alongside Bibles and theological treatises, books like "The Hammer for Witches" were born - pseudoscientific manuals for identifying culprits. Peasants "learned" from books whom to lynch; the written word legitimized fear.
Today we have a new "press" - algorithms, search engines, language models. In the field of genealogy and genetics, this manifests in its own way. On the one hand, we have powerful digital archival resources and genetic tests that expand our horizon back in time - from written metrics and Ottoman tefter to mitochondrial and Y-haplogroups connecting us to populations from millennia ago.
On the other hand, the same tools give rise to a new kind of "magical thinking." A few clicks, and a person "learns" that they belong to a certain haplogroup and immediately starts drawing political, ethnic, even metaphysical conclusions: that they belong to "older," "purer," "chosen" ancestors. Where superstition once used demons and witches, it now uses percentages and diagrams.
Genetic genealogy is a powerful addition to classical genealogical research - it can specify kinship lines, illuminate migrations, remind us of hereditary risks. But it does not negate the need for storytelling, for reflection. Without classical genealogy - the names, dates, places, stories - the DNA result remains statistics that easily turn into a new type of idol.

Genealogy as disciplined memory
Classical genealogy is a discipline of memory and humility. It forces us to acknowledge that we are descendants not of abstract "ancestors" but of specific people who lived in specific villages, neighborhoods, quarters. When we work with metrics, tefter, tax lists, we inevitably come across "uncomfortable" facts: illegitimate children, changes in surnames, disasters, impoverishment, emigration, participation in pogroms and riots.
Genetics adds another type of humility to this: it shows that our "self" is a crossroads of thousands of unknowns. Projects on the genetic heritage of Bulgarians reveal a complex, multi-layered genetic profile - contributions from Proto-Bulgarians, Slavs, Thracian substrates, later Balkan and broader European influences. The family tree provides the "thread" on which genetic analysis goes back; genetics, on the other hand, extends the chronological horizon to "biblical times."
This combination - document and DNA - teaches us to see our lineage both as a unique history and as part of a much larger, almost nameless flow. It is an antidote to two extremes: against nationalist self-delusion of "purity" and against the postmodern sense of rootless weightlessness.

Memory, tradition, and artificial intelligence
In the philosophy of memory, there is often talk of a transition from "communicative memory" - what living generations tell each other - to "culturally fixed memory," which is objectified in monuments, books, archives. Genealogy works precisely at this juncture: it captures the narrative of the living and anchors it in documents, then returns the narrative from the documents to the living.
Artificial intelligence, in its current form, leans more towards mass, standardized cultural memory. Language models compress vast amounts of text into convenient, fast, linear answers. They are useful for initial orientation, technical explanations, fact-checking. But by design, they smooth out conflicts, soften edges, erase minority and "anti-system" voices.
In genealogy, this means that if we rely solely on "smart" machines to tell us who we are, we will get an average genealogy - safe, statistically probable, convenient for the algorithm. The machine can connect data but cannot experience the shock of discovering that our great-grandfather was a victim or an executioner, that our lineage passed through a catastrophe, that we are part of trauma.
Knowledge of the past contains an inevitable existential moment: I must answer what I do with this knowledge - how I live with it. Here, the machine cannot stand in for us.

Theological horizon: lineage, history, judgment
In the biblical perspective, genealogy is not just social statistics but part of the drama of salvation. The Gospel genealogies connect specific names and generations in a long chain that includes Christ himself. This is not "genetic pride" but a testimony that God enters history through a specific lineage.
When we do genealogy today, we are not compiling a "list of pride" but rather a "list for judgment": generations stand before us that we cannot choose, but for whom we bear a kind of responsibility - to remember them, to understand them, not to repeat their deformations. Genetics adds to this the sense that we carry not only the biography but also the vulnerabilities of these people - in health, in psyche, in predispositions.
In a theological sense, this is a call to asceticism of memory. Just as monastic asceticism disciplines the body and mind, lineage asceticism disciplines our relationship with the past: not to falsify it, not to mythologize it, not to use it for convenient identities.

How to use AI in genealogy - without surrendering our memory to it
Artificial intelligence can be a useful tool in genealogical research: for initial orientation - how to read a certain type of document, what a particular old administrative term means; for translation and transliteration of texts; for structuring already found information (tables, family trees); for finding scientific articles on anthropology, genetics, population history.
But it cannot take on our responsibility: - to go to the archive, request the file, read a judicial protocol thoroughly; - to gather oral testimonies from elderly relatives, to hear the unspoken; - to compare a document and a DNA result; - to bear the moral and existential consequence of what we learn.
Therefore, if we want to pass on to future generations not just data but memory, we must teach them three things: - to use AI critically - as an assistant, not as an oracle; - to read - books, anthologies, archival publications, to be able to spend hours over text; - to see genealogy not as a vanity hobby but as a path to a deeper understanding of oneself and others.

Old but golden: book, archive, conversation
Before books, people remembered words by heart. Genealogy was passed down "by memory," in stories by the fireside. The book and the archive fix this memory but also make it vulnerable - they can be censored, replaced, banned. Today, the digital environment adds another level: algorithmic disappearance - what is not indexed, what does not enter the training datasets, ceases to exist for the mass view.
Therefore, preserving paper books, creating free electronic libraries, digitizing archives, and - not least - personal family archives (photos, letters, certificates) are part of the resistance against oblivion. Even more importantly, we must teach children not only to "chat" with machines but to talk to living people - with grandparents, with relatives from "side" lines, with people from the places where our ancestors lived.
If we fail to do this, we risk leaving behind generations who know how to get instant answers from artificial intelligence but do not know how to endure the long, sometimes painful, but salvific conversation with the past.

Lalu Metev, February 27, 2026.

Лалю Василев Метев е български юрист, мислител и изследовател на културата, известен със своите трудове в областта на философията на паметта, генеалогията и духовната история на България. Роден на 20 октомври 1968 г. в София, той завършва право и развива дългогодишна академична и обществена дейност, насочена към етичните измерения на идентичността, историческото самосъзнание и културната приемственост. В своите изследвания и есета Лалю Метев съчетава аналитичната строгост на правника с чувствителността на хуманитариста. Неговият почерк е белязан от стремежа да изведе моралната перспектива на човешкото действие отвъд чисто нормативните категории — към сферата на духовната отговорност и живата традиция. Сред постоянните му теми са времето и достойнството, религията и гражданството, наследството на свободата и културата на паметта. Член е на Клуба на потомците на офицерския корпус на Царство България „Един завет“, на Съюз „Истина“, на Българската генеалогична федерация и на Общия съюз на българската индустрия — общности, в които продължава линията на историческа приемственост между баланса на морала на честта и съвременната духовна отговорност. В творчеството му се откроява стремежът да се примирят рационалното и духовното начало, традицията и модерността, личната съвест и общественият идеал. Неговият стил — едновременно прецизен и съзерцателен — отразява убеждението, че мисленето е не просто интелектуален акт, а морално дело. Творчеството му се вписва органично в тази негова философска и етична линия: то е духовен синтез и лична изповед, завещание на човек, който мисли равновесието не като компромис, а като добродетел; не като отслабване на страстта, а като нейно преобразяване в мъдрост. В този контекст Лалю Метев формулира един от най-съкровените си възгледи — че истинската свобода е плод на вътрешна дисциплина, а справедливостта се ражда в пространството „между“ — между пламъка и камъка, между вярата и разума, между човека и идеала.