КАН ТЕЛЕРИГ И РОДЪТ УГАИН:

ИЗВОРОВА КРИТИКА, ОНОМАСТИЧНИ СВИДЕТЕЛСТВА

И ДИНАСТИЧНИ ВРЪЗКИ В ДУНАВСКА БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ VIII ВЕК

 

Резюме: Настоящата студия изследва родствената принадлежност на кан Телериг (768–777 г.) в контекста на династичната криза, разтърсила Дунавска България в периода 738–768 г. Въз основа на критичен анализ на Именника на българските канове, ономастични паралели от прабългарската и аварската традиция, и допълнителни сведения от извори с частично изяснен статут, се предлагат и оценяват две конкурентни хипотези: Телериг като пряк потомък (син) на кан Телец от рода Угаин, или Телериг като идентичен с Телец. Изследването заключава, че угаинският произход на Телериг е хипотезата с най-добра изворова подкрепа, макар категорично доказателство да остава недостижимо при наличната документация.

Ключови думи: Телериг, Телец, род Угаин, Именник на българските канове, прабългарска просопография, ономастика, династична криза.

 

I. Постановка на проблема и изворова рамка

Управлението на кан Телериг (768–777 г.) се вписва в един от най-слабо документираните периоди на ранносредновековна България. Тридесетгодишната династична криза, последвала смъртта на кан Севар (738 г.), е отразена фрагментарно в достигналите до нас извори — предимно византийски хроники, чиито автори нерядко демонстрират непълно и пристрастно познаване на вътрешната политическа организация на Дунавска България, и в Именника на българските канове, чийто текст е съхранен в два преписа — Московски и Санктпетербургски — разкриващи съществени текстологични различия.¹

Централният въпрос, на който настоящата студия търси отговор, е: от кой аристократичен род произхожда кан Телериг и в какво родствено отношение стои той спрямо предшестващите го владетели — по-конкретно спрямо кан Телец (761–764 г.)? Отговорът е от значение не само за просопографията на ранносредновековна България, но и за разбирането на механизмите на легитимация и наследяване на властта в периода на т.нар. „смутно време“.

Необходимо е изрично да се посочи, че изворовата база за разглеждания проблем е крайно оскъдна. Сред сигурно установените факти фигурира единствено сведението на монаха Зигеберт Жамблузки, че Телериг е баща на кан Кардам — данна, която при всичките си ограничения поне закрепва Телериг като основател на последвалата династична линия.² Всички останали реконструкции на родственото му положение почиват на косвени данни и имат статут на работни хипотези.

 

II. Именникът и неговото мълчание за рода на Телериг

Именникът на българските канове е уникален в рамките на ранносредновековната изворова традиция именно с това, че систематично отбелязва родовата принадлежност на владетелите: при Аспарух четем „от рода Дуло“, при Кормисош — „от рода Вокил“, при Телец — „от рода Угаин“.³ Тази последователност е прекъсната при Телериг: Именникът или не регистрира неговия род, или — при определена четивност на съответния пасаж — дава нечетливи данни.

Това мълчание е интерпретирано по два основни начина:

а) Телериг е от вече споменат в Именника род, поради което съставителят е счел повторното изписване за излишно. Ако тази интерпретация е вярна, единственият логичен кандидат е родът Угаин — последният изрично назован непосредствено преди него, при Телец.

б) Пасажът е текстологично повреден, а оригиналното сведение е изгубено при преписването. Разликите между Московския и Санктпетербургския препис не позволяват окончателно решение на проблема.⁴

И двете интерпретации са методологично допустими и не могат да бъдат отхвърлени априори. Интерпретация (а) е в пълно съответствие с останалите косвени данни, разгледани в следващите раздели.

 

III. Ономастични свидетелства: наставката -риг/-рих и нейните паралели

Сред косвените аргументи в полза на родствена връзка между Телец и Телериг изпъква ономастичният. Изследователят Йордан Вълчев е предложил тезата, че елементът -рих в личното име Исперих (Аспарух) представлява суфикс с титулярна семантика, а не органична съставка на собствения антропоним.⁵ В подкрепа на тази теза свидетелства монограмът от Вознесенка, върху който личното название на същия владетел е изписано като Испор/Еспор — без суфикса. При прилагане на тази хипотеза към наличния ономастичен материал се очертава показателна серия от паралели.

Форма в изворите	Основа	Суфикс и контекст
Исперих / Аспарух	Испор / Еспор	-их: вж. монограм от Вознесенка
Аспариг	Аспар-	-иг: аварски вожд, ок. V–VI в.
Телериг / Телерих	Теле-	-риг / -рих: взаимозаменяеми форми

 

Вариантното изписване на собственото название — Телериг в едни извори, Телерих в други — потвърждава взаимозаменяемостта на двете форми на суфикса. При отстраняване на суфикса се получава основата Теле-, която фонетично и морфологично кореспондира с антропонима Телец. Само по себе си формалното сходство не е достатъчно доказателство за родство — то е обаче необходимо условие за формулирането на хипотезата и придава на последната лингвистична правдоподобност.⁶

Следва да се отбележи и предложената етимология на антропонима Телериг като тюркски апелатив в значение „въздигнат/възвишен говорещ“. Ако тази интерпретация е лингвистично издържана, тя би се вписала органично в практиката на апелативни владетелски прозвища в тюркската именна традиция.⁷ Дори при отказ от тази конкретна етимология, съпоставянето на основите Теле- и Телец остава валидно като самостоятелен ономастичен аргумент.

 

IV. Двата сценария: родство или идентичност?

На базата на гореизложеното могат да се формулират два сценария, всеки от които изисква самостоятелна изворова оценка.

Сценарий А: Телериг като пряк потомък на Телец

Според сведение от извор с неизяснен произход и частично идентифицируеми транскрипции, Телериг фигурира под формата Дилярек като „син на Телес [= Телец]“.⁸ Ако тази идентификация е коректна, тя решава въпроса недвусмислено: Телериг е от рода Угаин по пряка бащина линия.

В подкрепа на Сценарий А говорят няколко независими обстоятелства. Първо, продължителността на управлението на Телериг — единадесет години — е значителна за смутния период и предполага сравнително млада възраст при встъпването му на престола, съвместима с хипотезата за синовство. Второ, логиката на родовото именуване в тюркската именна традиция, при която внуците нерядко носят имена, производни от тези на дядовците, допълнително подкрепя реконструкцията. Трето, мълчанието на Именника е най-естествено обяснимо именно чрез вече установена родова принадлежност.

Сценарий Б: Телериг и Телец като едно и също лице

По-смелата хипотеза предполага, че Телец не е убит след свалянето си от власт (764 г.), а само е отстранен, и три-четири години по-късно се е завърнал на престола под модифицирана форма на тронното си наименование. Тезата се позовава на известната ненадеждност на Теофан Изповедник по отношение на вътрешнобългарските дела⁹ и на хронологичната близост между двете управления.

Сценарий Б следва да се разглежда като равностойна алтернатива на Сценарий А. Нито единият, нито другият може да бъде окончателно доказан или отхвърлен при наличната документация. В полза на Сценарий А обаче говори изричното сведение за синовство, докато Сценарий Б почива единствено на аргументи от мълчанието (argumentum ex silentio) и формална ономастична близост.

 

V. Династичната криза 738–768 г. като политически контекст

Разбирането на родствената позиция на Телериг изисква преглед на предхождащия го период. В годините между смъртта на Севар (738 г.) и управлението на Телериг (768 г.) на българския престол се редуват владетели предимно от родовете Вокил и Угаин — двата доминиращи аристократични клана, чието съперничество структурира вътрешнополитическия живот на Дунавска България в периода. Таблица 1 онагледява тяхното редуване:

Таблица 1. Владетели на Дунавска България, ок. 737–803 г.

Владетел	Период	Род	Бележка
Кормисош	737–754 г.	Вокил
Винех (Бунек)	754–760 г.	Вокил
Телец	761–764 г.	Угаин
Сабин	764–766 г.	неизв.
Умор	766 г.	Вокил
Токту	766–768 г.	неизв.
Телериг	768–777 г.	Угаин (?)	обект на изследването
Кардам	777–803 г.	Угаин (?)

Забел.: знакът „(?)“ указва родова принадлежност, установена по косвени данни.

Таблицата онагледява редуването на двата рода на власт и прави хипотезата за угаинския произход на Телериг не само лингвистично, но и политически правдоподобна: след поредица от управления, при които родът Угаин е бил отстранен или маргинализиран, Телериг вероятно представлява реставрация на угаинската линия. Тази интерпретация е съвместима с добре познатите механизми на родово редуване, характерни за степната аристократична традиция.

 

VI. Кардам и въпросът за приемствеността

Зигеберт изрично посочва, че Кардам е син на Телериг.¹⁰ Ако приемем Сценарий А, Кардам се явява внук на Телец и представител на третото поколение на рода Угаин в пряка бащина линия. При Сценарий Б Кардам е директен наследник на Телец/Телериг. В и двата случая родовата принадлежност към Угаин се запазва, което придава известна устойчивост на общото заключение независимо от избора между двата сценария.

Управлението на Кардам (777–803 г.) бележи стабилизация след бурния период на кризата и е непосредствен предшественик на управлението на Крум — факт, който подчертава значението на родословната верига Телец → Телериг → Кардам за разбирането на прехода към „класическия“ период на Първото българско царство. Следва да се отбележи, че родствената връзка между Кардам и Крум остава самостоятелен изследователски проблем, излизащ извън рамките на настоящото изложение.

 

VII. Заключение

Въз основа на изложеното могат да бъдат формулирани следните заключения с различна степен на изворова подкрепеност:

С висока степен на вероятност: Телериг произхожда от рода Угаин. Изводът произтича от: (а) мълчанието на Именника, интерпретирано като препращане към вече упоменат род; (б) ономастичната близост на основата Теле- с антропонима Телец; (в) сведението за синовство в разглеждания извор; (г) логиката на династичното редуване в периода.

С умерена степен на вероятност: Телериг е пряк потомък — най-вероятно син — на Телец от рода Угаин (Сценарий А). Тази хипотеза е изворово по-добре подкрепена от алтернативната.

Като равностойна алтернатива, неподлежаща на окончателно отхвърляне: Телериг и Телец са едно и също лице (Сценарий Б), а разликата в наименованието отразява промяна в тронното прозвище след реставрацията.

Изворовата оскъдност не позволява категорично решение. Настоящите наблюдения имат за цел да систематизират наличните аргументи и да очертаят рамката, в която бъдещи изследвания — особено в областта на тюркската ономастика, прабългарската просопография и сравнителната генеалогия на ранносредновековните степни династии — биха могли да доведат до по-сигурни заключения.

Лалю Метев, 20 март 2026 г.

 

Бележки

¹ За текстологичните различия между двата преписа вж. Гюзелев, В. Именник на първобългарските ханове. София, 1969, с. 15–23; Бешевлиев, В. Първобългарски надписи. София, 1979. Московският препис е датиран към XVI в., Санктпетербургският — към XVII в.

² Зигеберт Жамблузки, Chronica, s.a. 777. Сведението е изолирано и не е верифицирано от друг независим извор. За критичното издание вж. Pertz, G.H. (ed.), MGH Scriptores, t. VI, Hannover, 1844.

³ Именникът съдържа систематична информация за около петнадесет владетели с посочване на рода, годините и животинския цикъл при встъпване на власт. Засвидетелствани са три аристократични линии: Дуло, Вокил и Угаин.

⁴ Въпросът за четивността на реда за Телериг не е решен окончателно. Вж. дискусията у Zlatarski, V.N. Geschichte der Bulgaren. Leipzig, 1918, S. 172–181.

⁵ Вълчев, Й. Тезата за суфикса -рих/-риг като владетелски определител не е получила всеобщо признание, но е методологично коректно формулирана. Сравнителният материал от аварската и тюркската ономастика подкрепя наблюдението за суфиксална вариативност в антропонимните системи на степните народи.

⁶ Паралелите с Аспариг и с монограма от Вознесенка (Испор) са формално убедителни, но изискват независима верификация от специалисти в тюркологията и алтаистиката.

⁷ Предложената етимология „въздигнат/възвишен говорещ“ изисква лингвистично верифициране чрез сравнение с тюркски лексикален материал. Тя е цитирана като допълнителна хипотеза, непретендираща за доказателствена самостоятелност.

⁸ Изворът съдържа транскрибираните форми: Коръмджес (= Кормисош), Бунек (= Винех), Телес (= Телец) и Дилярек (= Телериг). Статутът на документа — дали представлява първичен исторически извор или реконструкция по тюркски езикови модели — не е окончателно установен. Сведението е отбелязано като потенциално значимо, но изисква независима верификация.

⁹ За критиката на Теофан Изповедник като извор за вътрешнобългарски дела вж. Howard-Johnston, J. Witnesses to a World Crisis. Oxford, 2010, pp. 248–252.

¹⁰ Вж. бележка 2 по-горе. Зигеберт е единственият латински хронист, предоставящ тази конкретна генеалогична информация за Кардам.

Лалю Василев Метев е български юрист, мислител и изследовател на културата, известен със своите трудове в областта на философията на паметта, генеалогията и духовната история на България. Роден на 20 октомври 1968 г. в София, той завършва право и развива дългогодишна академична и обществена дейност, насочена към етичните измерения на идентичността, историческото самосъзнание и културната приемственост. В своите изследвания и есета Лалю Метев съчетава аналитичната строгост на правника с чувствителността на хуманитариста. Неговият почерк е белязан от стремежа да изведе моралната перспектива на човешкото действие отвъд чисто нормативните категории — към сферата на духовната отговорност и живата традиция. Сред постоянните му теми са времето и достойнството, религията и гражданството, наследството на свободата и културата на паметта. Член е на Клуба на потомците на офицерския корпус на Царство България „Един завет“, на Съюз „Истина“, на Българската генеалогична федерация и на Общия съюз на българската индустрия — общности, в които продължава линията на историческа приемственост между баланса на морала на честта и съвременната духовна отговорност. В творчеството му се откроява стремежът да се примирят рационалното и духовното начало, традицията и модерността, личната съвест и общественият идеал. Неговият стил — едновременно прецизен и съзерцателен — отразява убеждението, че мисленето е не просто интелектуален акт, а морално дело. Творчеството му се вписва органично в тази негова философска и етична линия: то е духовен синтез и лична изповед, завещание на човек, който мисли равновесието не като компромис, а като добродетел; не като отслабване на страстта, а като нейно преобразяване в мъдрост. В този контекст Лалю Метев формулира един от най-съкровените си възгледи — че истинската свобода е плод на вътрешна дисциплина, а справедливостта се ражда в пространството „между“ — между пламъка и камъка, между вярата и разума, между човека и идеала.