От летописа към публицистиката: Стоян Коледаров и една родова линия на паметта

Има биографии, които не започват от раждането, а от наследството. При тях личността не е изходна точка, а продължение. Такъв е случаят с братовчед ни Стоян Николов Коледаров – писател, публицист и преводач – чието име се вписва в по-дълга линия, водеща към тревненския летописец поп Йовчо.

Този факт не е просто любопитна родословна подробност, а ключ към разбирането на онзи тип културно поведение, който Коледаров въплъщава.

Паметта като произход

„Син съм на бедни родители. Впрочем тяхното богатство бе едно: четирима живи и здрави синове и една дъщеря.“

С това изречение започва неговият автобиографичен разказ – без патос и без самовъзвеличаване. В тази кратка формула е концентриран цял един етос: социална скромност, съчетана с вътрешна устойчивост и ясно съзнание за стойността на семейството.

Бащата, хаджи Никола Станев, е фигура на тиха нравственост: „най-скромният, най-тихият и най-добрият човек“, но и „доста книжовен“. Човек от провинцията, който носи в себе си не само трудова етика, но и уважение към словото. Родът по бащина линия води към Трявна и към прочутата фамилия на летописеца поп Йовчо, който е прапрадядо на Стоян по майчина линия. Хаджи Никола, както сам Коледаров отбелязва, е родом от „тревненско село, където на младини се е отличавал с хубав глас и е коледувал в село“. Кое е това село обаче не е уточнено. По‑късно той се занимава с търговия с пашкули и се преселва в Търново.

Майката, Христина Георгиева Хаджиниколова, въвежда другото измерение – родовата памет. Тя е внучка на Димитрия (Минка) поп Йовчева (1816–1890) – дъщеря на поп Йовчо и съпруга на бунтовния тревненски свещеник поп Алекса поп Иванов Скевофилат (1798–1890). Тяхната дъщеря Мариола се омъжва за търновеца Георги Димитрушков и от брака им се раждат двама сина – Андони и Димитър, и дъщерята Христина – бъдещата майка на Стоян Коледаров. Чрез тази линия Коледаров се свързва пряко с поп Йовчо – фигура, която в българската културна история означава не просто свещеник, а свидетел на време и записвач на общностната съдба. В едно семейство така се пресичат две линии: нравствената дисциплина и културната приемственост.

Известният писател и журналист има трима братя – бъдещия д-р Георги х. Николов, неврохирург, работил в Париж и Арас, Франция, чиято съпруга е графиня Рене Бошар – наследничка на крал Луи IX; Величко и Никола, както и една сестра – Елисавета. Величко завършва генералщабна академия в Петроград, достига чин капитан и умира „на турската граница“ (в с. Лъджене). Николай учи в класическата гимназия в Русе, след което завършва агрономство в Бертонвал, Северна Франция, после работи като учител в „едно провадийско село“ и в земеделското училище в Татар Пазарджик. Умира в Русе. Елисавета е възпитаничка на Търновската девическа гимназия, след което една година учителства в Ловеч и „тутакси се задомява“. От мъка по починалите си четири деца тя се парализира и умира през 1928 г. в София.

Биографията като изпитание

 

Ранната смърт на родителите не е изключение за епохата, но при Коледаров тя има формиращ ефект. Бащата умира на 51 години, майката – малко след това. От този момент нататък животът престава да бъде „естествен ход“ и се превръща в усилие.

Тази биографична тежест не води до разпад, а до концентрация. Тя формира тип личност, за която трудът – включително интелектуалният – не е привилегия, а необходимост.

От Търново към публичното слово

Роден на 31 март 1877 г. в Търново, Коледаров принадлежи към поколението след Освобождението – поколение, което не извоюва свободата, а трябва да я осмисли.

Още като гимназист той влиза в публичното пространство – първо като сътрудник, после като редактор. Участието му в създаването на „Ученически защитник“ не е просто журналистически акт, а ранна форма на културно самоорганизиране. Следват списания и вестници, редакции и издателски инициативи: „Съвременна младеж“, „Звезда“, „Търновски театър“, по-късно „Театър“ в София. Това не е кариера в тесния смисъл, а системна работа по изграждане на културна среда.

Организаторът, не само авторът

Коледаров не се изчерпва с писането. Той е от фигурите, които създават условията, в които писането има смисъл. Участието му в основаването на туристическото дружество „Трапезица“, дейността му в различни културни организации, ангажиментът му към читалищното дело очертават един устойчив модел: литературата като обществена функция. Той не просто говори на обществото, а работи за неговото оформяне.

Преводът като ценностен избор

Преводаческата му дейност не е второстепенна. Изборът на автори като Толстой, Горки и Дюма‑баща е симптоматичен: това са писатели, при които моралният въпрос е централен, а литературата е форма на етическо усилие. Коледаров така не просто пренася текстове, а пренася ценности – и по този начин продължава възрожденската идея за просвета чрез слово.

Родовата линия като културна логика

Връзката с поп Йовчо не е само генеалогична, а структурна. При летописеца паметта се записва, за да бъде съхранена; при Коледаров паметта се преработва, за да бъде предадена в нови контексти. Това е преходът от възрожденската летописност към модерната публицистика.

В този преход се откроява устойчивостта на една българска културна логика, при която словото е отговорност, а не просто израз. Летописецът поп Йовчо, чиито записки са сред най-ценните източници за живота в Трявна и Габровско през XVIII–XIX век, въплъщава типичната за тревненската среда връзка между родова памет, религиозна чувствителност и будно обществено съзнание. Потомъкът – писателят и публицист Коледаров – естествено продължава това дело в друга форма: от църковно-летописния език към езика на модерната литература, журналистика и обществена ангажираност.

Обобщение

Стоян Коледаров не е просто фигура от литературната история. Той е пример за това как родът може да функционира като посока, а не само като произход. Тревненската линия – чрез поп Йовчо – не остава в миналото, а действа в нови форми: в журналистиката, в обществената ангажираност, в усилието да се изгражда културна среда. Това е история не само на един писател, а на една памет, която отказва да изчезне – и намира нов език, за да продължи.

Лалю Метев, 6 април 2026 г.

Лалю Василев Метев (р. 20.10.1968, София) е юрист и изследовател, който съчетава право, философия, богословие и социални науки в анализите си за посткомунистическа България. За него правото не е техника, а поле на духовен и морален конфликт, където законът стои на кръстопът между буква и съвест. Текстовете му – аналитични, но не и студено неутрални – разкриват невидимите механизми, чрез които митологията подменя институциите и фасадната легитимност замества реалното доверие. В система, която щедро произвежда конюнктурни „професори“ и „експерти“, Метев остава нарочно неизгоден за мейнстрийма: продукцията му – изследвания, анализи, публицистика – стои по-близо до понятието „мисия“, отколкото до проектна биография. Той е сред онова „гето“ на хората, които отказват да престанат да мислят, и именно в тази маргиналност вижда последното пространство на свобода – място, където юридическата аргументация се среща с моралното изискване, а академичната прецизност – с гражданската чувствителност.