„Съборна“ или „вселенска“? Спорът за една дума в Символа на вярата през последните дни показва колко лесно филологията се превръща в повод за богословски разделения. Поводът е преводът на гръцкото καθολική – дали Църквата е „съборна“ или „вселенска“ – и твърдението, че „самоволната промяна“ на думата е равносилна на ерес. За да не се злоупотребява с най-тежките богословски категории, е нужно ясно разграничение: къде свършва догматът и къде започва езикът.

Символът на вярата е завършен на Вселенските събори като израз на православното вероучение. Неговата неприкосновеност се отнася до съдържанието на вярата – до това в какво Църквата вярва – а не до конкретната езикова форма на превода на различни езици. Сравнението с добавката filioque е богословски неточно: там става дума за реална догматическа интервенция – изменение в учението за произхода на Светия Дух, добавяне на нов елемент в самия текст. В случая с „вселенска“ и „съборна“ нямаме нито добавка, нито промяна на смисъла, а различни опити да се предаде на съвременен език една и съща гръцка дума. Да се поставят на една плоскост тези два проблема означава да се размива самото понятие за ерес – и да се подменя тежестта на сама̀та дума, която в православната традиция се използва само за реално изкривяване на вярата.

Какво всъщност означава καθολική? В оригиналния текст тя обозначава Църквата като „католична“ – пълна, всеобхватна, отнасяща се до цялото. Терминът не се побира напълно в нито една модерна дума: той означава едновременно универсална (обхващаща всички и всичко), цялостна (притежаваща пълнотата на истината) и събрана в единство (общност на вярващите). Тъкмо затова в различните православни традиции се появяват различни преводни решения. В славянската богослужебна традиция, свързана с делото на светите Кирил и Методий, се утвърждава „съборна“ – акцент върху общността, събранието около Евхаристията и съгласието на съборите. По-късно в новобългарския книжовен език се появява и „вселенска“, която подчертава универсалността – Църквата като носител на истината за целия свят и неограничена от етнос или локална култура. И двете думи са частични, но легитимни опити да се улови едно по-широко понятие; нито една не го изчерпва напълно.

Реалният проблем не е в това дали ще кажем „съборна“ или „вселенска“. Той възниква тогава, когато преводът се абсолютизира, когато една дума се превръща в критерий за „правоверност“ и езиковият избор започва да се тълкува като догматическо отклонение. Така филологически въпрос се превръща в повод за духовно напрежение – нещо, което противоречи на самото съдържание на Символа на вярата. Още по-опасно става, когато реториката на обвинението изпреварва трезвата проверка на фактите и думи като „ерес“ се хвърлят в социалните мрежи много по-лесно, отколкото се произнасят в съборните органи на Църквата.

В рамките на Българската православна църква и днес съществуват и двете употреби. В богослужебната практика Символът традиционно се чете на църковнославянски – „съборная“ – по преданието, свързано с Кирило-Методиевата традиция. В новобългарските богословски текстове и официалните публикации на Св. Синод се среща и „вселенска“, като Синодът вече е въвел „вселенска“ в публикувания на сайта си български текст на Символа. Това не е признак на разкол, а на жива традиция, която превежда неизменния догмат на различни езикови равнища. Църквата никога не е свеждала истината до една-единствена дума; тя мисли в цялост – литургично, догматично, духовно.

В този контекст гласове като този на архимандрит Никанор са симптоматични. Игумен на Църногорския (Гигински) манастир „Св. св. Козма и Дамян“, бивш финансист и активен участник в обществения дебат, той не без основание напомня, че Символът на вярата не е поле за индивидуални експерименти и че догматическият текст не бива да се променя самоволно. Проблемът настъпва тогава, когато колебанието между „съборна“ и „вселенска“ бъде поставено на същата плоскост с догматически интервенции от рода на filioque – и когато богословският език започне да се използва повече за мобилизация и подозрение („вселенска“ = екуменизъм, Вартоломей и пр.), отколкото за просветление и помиряване на смислите. Спорът за превода на καθολική показва не толкова разминаване във вярата, колкото напрежение в начина, по който тя се изразява. Догматът остава непроменен; променя се езикът, чрез който го назоваваме. Истината, която стои зад думата καθολική, не принадлежи на нито един превод поотделно – тя принадлежи на самата Църква като общност и като пълнота, като събрание и като вселенска реалност едновременно. Тъкмо това единство на смисъла си струва да бъде пазено по-ревностно от която и да е отделна дума.

Догматът не е превод

Символът на вярата е формулиран и утвърден от Вселенските събори като нормативен израз на православното вероучение, тоест като критерий за идентичност на Църквата спрямо всяко учение, което би изменило апостолската вяра. Неговата неприкосновеност е свързана преди всичко с онтологичното съдържание на изповядваната истина – с начина, по който Църквата говори за Бога, за Христос, за Светия Дух и за Църквата – а не с конкретната лингвистична форма, чрез която тази истина се артикулира в различните исторически и културни контексти.

Това разграничение между догмат и превод не е формалистично, а дълбоко еклисиологично. Догматът, в строгия смисъл на думата, представлява съборно засвидетелствано определение на истината, което поставя граница срещу определен тип заблуда (ерес). Преводът, напротив, е опит да бъде пренесена тази истина от един езиков хоризонт в друг, като неизбежно се работи с аналогии, частични съответствия и понякога непълни еквиваленти. Там, където догматът се стреми към максимална онтологична прецизност, преводът по необходимост допуска семантична „неточност“ – не като погрешност, а като признаване на човешката ограниченост на езика спрямо божествената реалност.

На този фон сравнението с добавката filioque е богословски неточно. Filioque не е просто преводна вариация, а въвеждане на нов елемент в самия текст на Символа – добавяне на „и от Сина“ към израза за произхождането на Светия Дух. Това означава реална догматическа интервенция в триадологичното учение и в баланса между ипостасните отношения в Светата Троица. Именно затова православното богословие възприема filioque като проблем от догматически порядък: тук не става дума за различно езиково отразяване на една и съща истина, а за изменение в самата формула на истината.

Случаят с „съборна“ и „вселенска“ е от друг порядък. И в двата случая става дума за превод на едно и също гръцко понятие – καθολική – което в оригиналния контекст означава „отнасяща се до цялото“, „пълна, всеобхватна“. Различните преводни решения маркират различни аспекти на това съдържание: „съборна“ подчертава еклисиологичната структура на Църквата като общност, събрана в Евхаристията и в съгласието на съборите; „вселенска“ акцентира върху универсалността на Църквата, която не е ограничена от етнос, територия или епоха, а е отворена към „вселената“ в есхатологичен смисъл. И в двата случая не се въвежда нов елемент в Символа, нито се променя неговата структура, а се търси най-адекватният начин за предаване на един многопластов термин в рамките на конкретен език.

Так тук се очертава класическият проблем за отношението между истина и език. Догматът претендира да формулира истина, която по своята същност е трансцендентна спрямо човешките категории, но в същото време се нуждае от тези категории, за да бъде споделена и живяна в общността. Всяко богословие, което забравя тази двойственост, рискува или да абсолютизира езика (и да превърне определена лексема в идол), или да релативизира истината (и да я разтвори в произволни интерпретации). Православното предание избягва и двете крайности, като приема, че има сакрални, съборно утвърдени формулировки, които не могат да бъдат произволно променяни, но същевременно допуска легитимно многообразие на преводите, доколкото те остават верни на първоначалния догматически смисъл.

Екзистенциалният залог на този въпрос също не е малък. Ако всяка преводна вариация бъде третирана като потенциална ерес, вярващите се поставят в постоянен страх от езика – като че ли спасението зависи от избора на една-единствена дума, а не от вярата и живота в Христос, засвидетелствани в Църквата. Обратно, ако всяка промяна на изповедните формули бъде възприемана като безобиден езиков експеримент, се размива съзнанието за границите, в които Църквата пази своята идентичност. Зрелият богословски подход изисква дискретно разпознаване: да се пази строгостта на догмата там, където се засяга самото съдържание на вярата, и да се проявява умерена свобода там, където става дума за преводни решения в рамките на същия смисъл.

Да се поставят на една плоскост добавката filioque и колебанието между „съборна“ и „вселенска“ означава именно да се размие това разграничение и с него – самото понятие за ерес. Така думата „ерес“ се инфлационизира: вместо да обозначава действително отстъпление от вярата на Църквата, тя започва да се употребява за всяко езиково или преводно несъгласие. В богословски и еклисиологичен план това е опасно, защото превръща инструмента на съборното разграничаване в оръжие на моментни полемики и подменя грижата за истината с грижа за терминологична хомогенност.

Какво означава „καθολική“?

Гръцкият термин καθολική, употребен в Символа на вярата, произлиза от израза κατ’ ὅλου – „според цялото“, „отнасящ се до цялото“ – и още в раннохристиянската литература обозначава онова, което е всеобхватно, пълно и нераздробено. В еклисиологичен контекст това не е просто географско или количествено „универсално“, а качествено: Църквата е католична, защото притежава в себе си пълнотата на истината и благодатта, защото е ориентирана към цялото човечество и към цялата история, и защото във всяка евхаристийна общност се явява неделимо цялата Църква, а не „част“ от нея.

Затова καθολική съдържа няколко неотделими измерения. Първо, универсалност: Църквата е отворена към всички и призовава всеки човек, отвъд етнос, култура или епоха – тя не е локален или племенен култ. Второ, цялостност: Църквата пази пълнотата на апостолската вяра и не може да бъде редуцирана до една догматическа „фракция“ или духовна специализация. Трето, събраност в единство: католичността се проявява не като абстрактна „световност“, а като конкретно евхаристийно събрание, в което множеството вярващи стават едно тяло в Христос. Именно това напрежение между универсалното, пълнотата и конкретното единство прави невъзможно терминът да бъде изчерпан с една съвременна дума.

На равнището на превода това многоизмерно съдържание поражда различни акценти. В славянската богослужебна традиция, свързана с делото на светите Кирил и Методий и старобългарския превод на Символа, се утвърждава думата „съборна“. Тя изразява преди всичко еклисиологичния аспект: Църквата като събрание (събор) на вярващите около Христос, като общност, чието единство се осъществява в съгласието на съборите и в общата Евхаристия. „Съборна“ подчертава, че католичността не е абстрактен „обем“, а живо общение – Църквата е католична, доколкото се събира, слуша, различава и разгласява истината в съборния си живот.

В по-късния новобългарски езиков пласт се появява и преводът „вселенска“, който акцентира върху универсалното измерение на καθολική. Тук на преден план излиза идеята, че Църквата е за „цялата вселена“ – не в астрономически, а в сотириологичен смисъл: Христос „привлича всички към себе си“, а Църквата е призвана да свидетелства за истината „до край земя“. „Вселенска“ напомня, че Църквата не е затворена в рамките на една национална култура или политическа граница, а мисли себе си като отговорна за целостта на човешкия род и за съдбата на творението като такова.

И „съборна“, и „вселенска“ са легитимни опити да се преведе едно по-дълбоко и по-широко понятие, като всяка от двете думи улавя определен аспект от католичността, без да го изчерпва напълно. От богословска гледна точка проблем би възникнал не тогава, когато се предпочете единият или другият превод, а когато който и да е от тях бъде абсолютизиран до степен да потисне другите измерения на καθολική – например когато „съборна“ се прочете само в смисъл на вътрешно събрание и се загуби универсалният хоризонт, или когато „вселенска“ се интерпретира само като геополитическа „световност“ и се забрави евхаристийното ядро на общението.

Фактически това означава, че вярващият е призван да живее католичността на Църквата и като участие в конкретна общност, и като отговорност към „целостта“ – към другите, които още не са в Църквата, към света, който очаква спасение. Човекът не „притежава“ католичността като идеологически етикет, а се учи да я въплъщава: да бъде в съборното тяло и едновременно да мисли, моли се и действа от името на едно „ние“, по-широко от собствената група. В този смисъл многозначността на καθολική не е преводен проблем, а богословски ресурс: тя пази Църквата от изкушението да се затвори в чисто вътрешен клуб или да се разтвори в безлична „световност“, като постоянно напомня, че истинската католичност е едновременно съборна и вселенска.

Къде е реалният проблем

Реалният проблем не се състои в това дали на български ще се предпочете преводът „съборна“ или „вселенска“. Проблемът възниква тогава, когато преводната форма се абсолютизира, когато една конкретна лексема се превръща в самодостатъчен критерий за „правоверност“ и когато езиковият избор започва да се интерпретира като сам по себе си догматическо отклонение. В този момент филологическият въпрос престава да бъде технически инструмент за предаване на догмата и започва да функционира като маркер за идентичност – „нашите“ срещу „вашите“ – което е типично за идеологическо, а не за богословско мислене. Така преводът, който по своето естество е медиум, се превръща в идол.

Подобна абсолютизация има две последици. Първо, тя размива границата между догмат и език: вместо да различаваме ясно между съдържанието на вярата и неговите исторически езикови обличания, започваме да приписваме на конкретни езикови форми статус на неподлежащо на промяна откровение. Второ, тя инфлационизира понятието за ерес: ако всяка преводна вариация се третират като потенциално „еретична“, самата дума „ерес“ губи своята тежест и се превръща в етикет за всяко несъгласие. Това води не до защита, а до профанация на догматическата чувствителност – най-силните понятия на Църквата се употребяват в най-слабите случаи.

Тук се проявява по-дълбокият проблем на отношението между истина и език. Истината на вярата по своята същност е трансцендентна спрямо всяка конкретна езикова система, но същевременно неизбежно се изразява чрез определен език и стил. Когато дадена езикова форма се отъждестви напълно с истината, се стига до своеобразен фундаментализъм на буквата; когато пък езиковите форми се третират като напълно произволни, истината се разтваря в релативизъм. Зрелият църковен подход търси средния път: признава съществуването на привилегировани, съборно утвърдени формулировки, но не свежда цялата истина до една-единствена дума или превод.

В този смисъл е важно да се види как мисли самата Църква. В рамките на Българската православна църква и днес съжителстват и двете употреби: в богослужебната практика преобладава традиционното „съборна“, свързано със славянския и кирило-методиевски контекст; в съвременната богословска литература и в официалните новобългарски издания на Символа се среща и „вселенска“. Това съжителство не е признак на вътрешен разкол, а по-скоро на жива традиция, която превежда неизменния догмат на различни езикови равнища и в различни културни регистри, без да нарушава неговото съдържание.

Това означава, че вярващият не е призван да защитава една конкретна дума като последна крепост на православието, а да живее цялостно съдържанието, което стои зад нея: католичността на Църквата като пълнота на истината и общение на всички в Христос. Църквата никога не е свеждала истината до едно-единствено словесно решение; тя мисли и живее в цялост – литургично (в общата молитва и Евхаристията), догматично (в съборните определения) и духовно (в личния и общностния опит на благодатта). Там, където този холистичен хоризонт се запази, преводните спорове намират своето място и мярка; там, където той се изгуби, всяка дума може да бъде превърната в повод за разделение – в противоречие със самия Символ, който изповядва „една, света, католична и апостолска Църква“.

Заключение

Спорът за „съборна“ и „вселенска“ разкрива не толкова доктринално разминаване, колкото напрежение в начина, по който една и съща вяра се артикулира в различни езикови и културни регистри. В основата си тук не се променя изповядваната истина, а се сблъскват различни чувствителности към формата на нейното словесно изразяване – чувствителности, които често са натоварени с исторически, геополитически и идентичностни проекции, излизащи отвъд собствено богословския хоризонт.

От строго догматична перспектива Символът на вярата остава непроменен: Църквата изповядва „една, света, католична и апостолска Църква“, като съдържанието на тази католичност – универсалност, пълнота и единство – не се изменя от това дали в даден език ще бъде предадено с „съборна“ или „вселенска“. Променя се единствено езиковата матрица, през която вярващите в конкретна култура назовават същата тази реалност. В този смисъл напрежението е на равнището на херменевтиката на езика, а не на равнището на самия догмат: става дума за различни начини да се интерпретира и акцентира върху едно и също богословско съдържание, а не за неговото допълване или отричане.

Истината, която стои зад думата καθολική, не принадлежи на нито един превод поотделно и не се изчерпва в нито една национална лексика. Тя принадлежи на самата Църква като живо тяло – като общност, която се събира в Евхаристията, пази апостолската вяра в догматическите си формули и свидетелства за спасението „до край земя“. Църквата е католична именно дотолкова, доколкото съчетава в себе си тези три измерения: събрание (еклисиологично единство), пълнота (догматична истина) и вселенска отвореност (сотириологична универсалност). Нито „съборна“, взета сама по себе си, нито „вселенска“, откъсната от останалите аспекти, може да обхване изцяло този комплексен смисъл.

На практика това означава, че езикът на вярата винаги остава в динамично напрежение между неизменна истина и исторически променливи форми. Да се пази православието не значи да се замрази един конкретен превод, а да се съхрани вътрешната консистентност на смисъла, който всички преводи се опитват да предадат. От екзистенциална перспектива задачата на вярващия не е да избере „правилната“ дума срещу „неправилната“, а да живее така, че католичността на Църквата да стане личен и общностен опит – опит на единство без униформеност и на универсалност без разтваряне в безлична „световност“.

Тъкмо това единство на смисъла – католичността като пълнота на истината и общение на всички в Христос – е онова, което заслужава да бъде ревниво пазено. В сравнение с него отделните преводни предпочитания имат вторичен характер: те са важни, но не са абсолютни. Там, където Църквата съумява да различава между догмат и превод, между истина и нейно езиково обличане, тя остава вярна на собствената си католичност. Там, където тази разлика се загуби и една дума се превърне в повод за разделение, именно католичността – като съборност и вселенскост – се оказва застрашена не отвън, а отвътре.

Лалю Метев, 6 април 2026 г.

Лалю Василев Метев (р. 20.10.1968, София) е юрист и изследовател, който съчетава право, философия, богословие и социални науки в анализите си за посткомунистическа България. За него правото не е техника, а поле на духовен и морален конфликт, където законът стои на кръстопът между буква и съвест. Текстовете му – аналитични, но не и студено неутрални – разкриват невидимите механизми, чрез които митологията подменя институциите и фасадната легитимност замества реалното доверие. В система, която щедро произвежда конюнктурни „професори“ и „експерти“, Метев остава нарочно неизгоден за мейнстрийма: продукцията му – изследвания, анализи, публицистика – стои по-близо до понятието „мисия“, отколкото до проектна биография. Той е сред онова „гето“ на хората, които отказват да престанат да мислят, и именно в тази маргиналност вижда последното пространство на свобода – място, където юридическата аргументация се среща с моралното изискване, а академичната прецизност – с гражданската чувствителност.