Нов професор в Богословския факултет: между академичната
традиция, библеистиката и въпроса за смисъла

На 16 април 2026 г. Факултетният съвет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ присъди академичната длъжност „професор“ на доц. д-р Ивайло Иванов Найденов – преподавател, библеист, филолог, декан, но преди всичко фигура, която въплъщава един тип научна култура, все по-рядка в съвременната хуманитаристика. Решението е институционално, но и символно: то маркира не просто кариерен етап, а граница между поколения, методи и визии за това какво означава да се занимаваш с богословие в XXI век.

I. Академичният профил: библеистът като филолог и филологът като богослов

Пътят на Ивайло Найденов е необичайно последователен в епоха, в която академичните биографии често изглеждат като мозайки от несвързани интереси. Възпитаник на СУ „Св. Климент Охридски“ в специалностите теология и немска филология, специализирал в Берн, той принадлежи към онази стара школа, в която библеистът е преди всичко филолог – човек, който вярва, че смисълът на текста се открива в езика, а езикът е жив организъм, който трябва да бъде изучаван с търпение, дисциплина и уважение.

Това е модел, който днес се среща все по-рядко. Съвременната хуманитаристика често предпочита широки интердисциплинарни жестове пред дълбоката работа с първоизточника. Но библеистиката – особено старозаветната – не може да бъде практикувана без филологическа строгост. Тя изисква не само познаване на библейския еврейски и древните контексти, но и чувствителност към културните пластове, които стоят зад думите.

Участието на Найденов в Комисията за новия превод на Библията на съвременен български език не е просто професионален факт. То е знак за доверие към неговия метод – метод, който съчетава езикова прецизност, историческа осведоменост и богословска отговорност: да превеждаш така, че текстът да остане верен на оригинала и в същото време да „звучи“ на съвременен български.

II. Научният принос: структура, смисъл и границите на човешкия проект

Монографията „Божественото и човешкото в разказа за Вавилонската кула (Бит. 11:1–9)“ е повече от изследване на един класически текст. Тя е опит да се разбере как човешката амбиция, езикът и божествената намеса се вплитат в една от най-кратките, но най-наситени с идеи библейски истории.

Разказът за Вавилонската кула е текст за: езика като дар и като граница; човешкия проект като стремеж към самодостатъчност; разпада като условие за ново начало; единството, което може да бъде опасно; различието, което може да бъде спасително.

Рецензентите подчертават „структурността“ на мисленето на Найденов – способността да се разгръща текстът като архитектура, в която всяка дума, мотив и образ имат място и функция. Това е подход, който стои в традицията на модерната библеистика, но същевременно носи белези на класическата херменевтика: текстът не се „обяснява“, а се разбира, като се влезе в неговата вътрешна логика.

III. Институционалният контекст: между университета и Църквата

Назначението на Найденов има и друго измерение – институционално. Като декан във втори мандат той е не просто преподавател, а архитект на академичната среда в Богословския факултет. А този факултет е особено пространство: той стои на границата между университетската автономия и църковната традиция.

Тази двойственост е едновременно предизвикателство и ресурс. От една страна, богословието трябва да отговаря на стандартите на модерния университет – научна аргументация, методологична прозрачност, критически диалог. От друга – то остава свързано с литургичния и духовен живот на Църквата, в българския контекст конкретно на Българската православна църква.

Отличаването на доц. Найденов от Св. Синод с орден „Св. Климент Охридски“ през 2023 г. подчертава именно тази двойна легитимация – академична и църковна. В българския контекст това е важен знак: богословието не е чисто академична дисциплина, но и не е чисто конфесионална. То живее в напрежението между двете – и именно това напрежение го прави жизнено.

IV. Критическа перспектива: бъдещето на библеистиката

Старозаветната библеистика днес е под натиск: секуларизацията измества религиозните дисциплини към периферията на академичното поле; спадът в изучаването на класически езици подкопава самата филологическа основа на дисциплината; интердисциплинарните полета привличат младите изследователи с по-„модерни“ теми; дигиталните хуманитарни науки променят самата идея за текст и четене.

В този контекст фигури като Найденов са важни не само заради личния си принос, а защото поддържат стандарт. Без филология богословието рискува да се превърне в публицистика. Без историческа чувствителност – в идеология. Без богословска дълбочина – в културология.

Истинският въпрос е дали следващото поколение ще наследи този модел – библеистът като филолог и богослов в едно – или ще се откаже от него в полза на по-лесни и по-медийно видими форми на говорене за религията.

V. Философски и богословски пласт: какво означава да тълкуваш

Писанието днес Назначението на нов професор по библеистика е не само академичен факт. То е повод да се зададе по-дълбок въпрос: Какво означава да се тълкува Библията в епоха, в която езикът се разпада, общностите се фрагментират, а смисълът се размива?

Библейският текст е място, където: езикът е откровение; историята е богословие; човешкото и божественото се срещат; смисълът не е даден, а се открива.

Вавилонската кула – темата на неговата монография – е особено актуална в този контекст. Тя е притча за човешкия проект, който иска да достигне небето, но забравя, че смисълът не се строи вертикално, а се живее хоризонтално – в общността, в езика, в различието.

Това е и екзистенциалният пласт: да тълкуваш Писанието означава да търсиш мястото на човека между амбицията и смирението, между словото и мълчанието, между града и пустинята.

Заключение: традицията като бъдеще

Изборът на доц. Ивайло Найденов за професор е логичен, но и показателен. Той символизира един тип научна култура – дисциплинирана, филологически основана, богословски отговорна. Това е култура, която не се поддава на моди, но и не се затваря в миналото. Тя вярва, че текстът има дълбочина, че езикът има памет, че смисълът не е произволен.

Дали тази култура ще остане жизнеспособна в променящата се академична среда – това е въпрос, който надхвърля конкретния случай. Но именно такива назначения очертават границите на възможното: между традицията и нейното бъдеще, между текста и неговите тълкуватели, между човешкото и божественото.

Лалю Метев, 17 април 2026 г.

Лалю Василев Метев (р. 20.10.1968, София) е юрист и изследовател, който съчетава право, философия, богословие и социални науки в анализите си за посткомунистическа България. За него правото не е техника, а поле на духовен и морален конфликт, където законът стои на кръстопът между буква и съвест. Текстовете му – аналитични, но не и студено неутрални – разкриват невидимите механизми, чрез които митологията подменя институциите и фасадната легитимност замества реалното доверие. В система, която щедро произвежда конюнктурни „професори“ и „експерти“, Метев остава нарочно неизгоден за мейнстрийма: продукцията му – изследвания, анализи, публицистика – стои по-близо до понятието „мисия“, отколкото до проектна биография. Той е сред онова „гето“ на хората, които отказват да престанат да мислят, и именно в тази маргиналност вижда последното пространство на свобода – място, където юридическата аргументация се среща с моралното изискване, а академичната прецизност – с гражданската чувствителност.