Периферията като съдба: за маргинализираните гласове след Народния съд

Историите за Народния съд обикновено се разказват през статистики: брой осъдени, дати на процеси, текстове на наредби-закони. По-рядко се задава другият въпрос – не какво е унищожено физически, а какво е унищожено структурно. След 1944 г. България не губи само политически и военен елит. Тя разрушава определена култура на говорене – публичен език, в който паметта, отговорността и съвестта са могли да имат лице и да търсят адресат. В продължение на десетилетия думите стават привилегия на „правилните“ хора, а мълчанието – инстинкт за самосъхранение на всички останали.

Наследството на този процес не приключва с края на режима. То продължава да работи тихо и след 1989 г., когато формално „всички могат да говорят“. Не всички гласове обаче звучат еднакво – и не всички теми имат еднакъв достъп до центъра. Има теми, които обществото предпочита да отлага: вина, съучастие, несъстояла се лустрация, неизповядано морално съучастие в репресиите. Онези, чиито гласове неуморно ги поставят – не като академична специализация, а като онтологичен дълг – биват системно изтиквани в периферия. Не с укази. С по-тихи механизми.

Символното и реалното: дребен симптом Представянето на първи том от мащабно изследване за Народния съд в Аулата на Софийския университет е институционален жест от правилния вид: официалност, публичност, безплатно разпространение на книгата. Хората с родова обвързаност към унищожения елит – потомци на осъдените, изследователи, за които темата е и лична, и професионална – присъстват като очевидна целева аудитория. Очевидна, но невидима: до някои от тях бройка не достига. Не поради открит злоумисъл, а поради нещо по-банално и по-характерно – структурна невнимателност.

На равнището на фактите това е дребен пропуск, лесно обясним с логистика. На равнището на символите той е симптом: паметта за жертвите и гласовете на наследниците им остават периферни дори когато уж говорим именно за тях. Центърът на събитието е формата – Аулата, представянето, институционалният жест. Периферията е съдържанието – съдбите, фамилиите, онези, за които темата не е предмет на изследване, а условие за себеразбиране.

Тази инверсия – форма в центъра, съдържание в периферията – е може би най-точното описание на начина, по който посттоталитарното общество управлява неудобната си памет. То не я потиска грубо. То я оформя – провежда конференции, издава томове, произнася речи на годишнини. Само не пита онези, за които това означава нещо различно от академичен интерес, дали въобще са стигнали до него.

Маргинализацията като продължение Народният съд е завършил с произнесени присъди и изпълнени наказания. Но в духовен план неговото действие има дълго ехо: определена част от обществото е трайно изтикана в морална и символна периферия – не само като имена в архивите, а като право да говори за онова, което знае.

Потомците на „виновниците“ и онези, които по личен и професионален път поддържат паметта за репресиите, са третирани с характерна двусмисленост. Допускат се, но с условие: да помнят „за себе си“, а не да определят начина, по който обществото говори за своето минало. Когато се включат в публичния дебат, гласът им се маркира – „родово обременени“, „субективни“, „реваншистки“. Историческата вина претърпява тиха трансформация: от вина на палачите – в стигма на наследниците на жертвите. Онези, чиято памет е доказателство, я носят като тежест, а не като свидетелство.

Едновременно публичното пространство се изпълва с фигура, чиято функция е симетрично противоположна: агресивният говорещ, за когото дебатът за миналото е арена за самоутвърждаване, а не за истина. Неговият шум заглушава тихите, търпеливи гласове; неговата яростна категоричност прави размисъла неудобен. Той е функционален за всяка система, която предпочита симулация на дебат пред реален сблъсък с паметта. Така истинската периферия се инвертира: тя не е на географския или социален ръб, а навътре – в душите на хората, които знаят, но нямат достъп до микрофона.

Екзистенциалният опит на вътрешния изгнаник В екзистенциален план това поражда особен, труден за назоваване вътрешен опит. Човек, изтласкан от официалния разказ, но неспособен да се откаже от смисъла на истината, живее в постоянна двойна принадлежност: формално е гражданин на дадена държава и участник в дадена публичност, а реално обитава друга координатна система – тази на съвестта и паметта, която не съвпада с официалните митологии.

Това не е позиция на обиден изключен. Той е вътрешен изгнаник в точния смисъл: остава в страната, не напуска езика, не се оттегля от публичното пространство – но не се припознава в неговото самопредставяне. Неговата болка не е, че е пропуснат от конкретно събитие или списък. Тя е, че паметта, към която принадлежи, отново остава на прага – не изгонена, а просто неканена вътре.

В такава ситуация изборът е болезнено двоен. Или да се адаптираш – да приемеш, че „така е“, да сведеш глава, да превърнеш болната тема в частна, невидима. Или да останеш на ръба – без гаранции, без видимо признание, но с усещане, че поне не си предал онова, което знаеш. Първото носи социален комфорт. Второто – вътрешен мир на висока цена. В нито един момент изборът не е лесен, а тежестта му не се разпределя равномерно между двата полюса.

Богословският хоризонт: периферията като носител на истина Християнската традиция многократно обръща перспективата: „последните ще станат първи“, „камъкът, който отхвърлиха зидарите, стана глава на ъгъла“. Тези формули не са сантиментална утеха – те са диагноза: много често истината за дадена общност се пази именно там, където тя отказва да гледа. Периферията не е просто незаетото пространство след центъра. В определени исторически моменти тя е хранилището на онова, което центърът е изхвърлил, за да запази собствения си комфорт.

В посттоталитарен контекст това означава конкретно: истината за Народния съд не се изчерпва с официалните томове, конференциите и институционалните жестове. Тя живее и в паметта на семейства, в личните архиви на изследователи, в гласовете, неканени в панела, но неспособни да забравят. Тя се пази от хора, за които темата не е просто академичен предмет, а онтологична необходимост – форма на вярност към онези, от чиято съдба произхождат.

Богословски погледнато, системното изтикване на тези гласове в периферията не изисква злонамереност, за да бъде форма на колективен грях. Достатъчна е структурната невнимателност – повтаряща се, неотрефлектирана, удобна. Когато едно общество системно пренебрегва онези, носещи неудобната памет, то прави мълчалив избор: предпочита удобен мир пред трудна истина. А неизповяданото не изчезва – то се натрупва и се връща, най-често при онези, на които най-малко е нужно.

Център без истина или периферия с памет Въпросът в края на краищата не е административен. Не е дали дадена книга достига до дадено лице, или дали даден глас е включен в даден панел. Въпросът е какъв тип памет изграждаме – и следователно какъв тип бъдеще правим възможно.

В единия сценарий центърът принадлежи на по-гръмкия, по-агресивния, по-удобния за властта глас, а паметта се симулира чрез форми, годишнини и томове, които вършат необходимото, без да разтърсват нищо. Получаваме декорация на справедливостта – достатъчно убедителна, за да заглуши упреците, недостатъчно реална, за да промени нещо в сърцевината.

В другия сценарий тихите, последователни и „родово обременени“ гласове имат право не само да помнят, но и да формулират смисъл – да участват в дефинирането на онова, което е станало, и на последствията от него. Това е труден, бавен, неблагодарен процес. Той изисква от центъра нещо по-различно от формална толерантност: изисква способност да чуе онова, което разколебава.

За хора с фамилно наследство, свързано с репресиите, и с усещане за вътрешна правдивост като лична ценност, изборът е ясен – но не лек: да останеш в периферията, ако там е истината. Не като поза на неразбран интелектуалец, а като покана към бъдещето: защото някой ден центърът ще трябва да се срещне с тази периферия, ако иска да бъде не просто шум, а място на смисъл.

Може би тогава книгите ще достигат по-лесно до онези, които ги чакат. Но по-важното: тогава самото общество ще започне да вижда в маргинализираните гласове не „родово обременени“, а пазители на паметта – без които нито справедливостта, нито лустрацията, нито каквото и да е разбираемо бъдеще са действително възможни.

Лалю Метев, пр. юр., 28 април 2026 г.

Лалю Василев Метев (р. 20.10.1968, София) е юрист и изследовател, който съчетава право, философия, богословие и социални науки в анализите си за посткомунистическа България. За него правото не е техника, а поле на духовен и морален конфликт, където законът стои на кръстопът между буква и съвест. Текстовете му – аналитични, но не и студено неутрални – разкриват невидимите механизми, чрез които митологията подменя институциите и фасадната легитимност замества реалното доверие. В система, която щедро произвежда конюнктурни „професори“ и „експерти“, Метев остава нарочно неизгоден за мейнстрийма: продукцията му – изследвания, анализи, публицистика – стои по-близо до понятието „мисия“, отколкото до проектна биография. Той е сред онова „гето“ на хората, които отказват да престанат да мислят, и именно в тази маргиналност вижда последното пространство на свобода – място, където юридическата аргументация се среща с моралното изискване, а академичната прецизност – с гражданската чувствителност.