Планинските евреи: общност на границата

Воини, език и памет в сянката на Кавказ

Понякога най-интересните истории не идват от учебниците, а от един кратък пост във Facebook. Такъв е случаят с разказа на Алeк Оскар за т.нар. „планински евреи“ – малко позната, но удивително устойчива общност, оцеляла повече от 1500 години в суровите условия на Кавказките планини. История, която нарушава стереотипа за евреите като „книжници и търговци“ и показва друга, по-рядко видима линия: евреи като въоръжена гранична общност.

Кои са „планинските евреи“

Самите те се наричат джухуро (жугьур) – просто „евреи“ – и традиционните им земи са в Източен Кавказ: днешен Азербайджан и Дагестан. В руско- и англоезичната литература често се срещат и като „горски евреи“ (mountain Jews).

Европейските пътешественици от XIX век ги описват със смесица от изненада и възхищение: високи мъже на коне, облечени като местните планинци, с кама на кръста, говорещи странен персийски диалект, изпъстрен с ивритски думи, и отправящи молитвите си към Йерусалим. Този образ – „не книжници, а конници“ – не е романтична ретушировка, а отражение на реална история.

Езикът им – джухури (юдео-татски) – е диалект от татската група на иранските езици, принадлежащ към еврейско‑иранската подгрупа. Близък е до персийския, но силно повлиян от иврит и арамейски. В диаспората към него се добавят и други езици: иврит (в Израел), руски, азербайджански, английски – често до степен родният език да бъде силно редуциран или изместен.

Демография: малък народ с голяма орбита

Към началото на XXI век числеността на горските евреи се оценява на около 100–120 хиляди души. Основните центрове на съвременно разселване са: Израел – приблизително 50 000; Русия – около 20 000; САЩ – около 20 000; Азербайджан – 10–20 000; Германия – около 2 000; Канада – около 2 000; Австрия – до 1 000.

Тази разпиляност е резултат най-вече от миграциите след 1970‑те и особено след разпадането на СССР – към Израел, САЩ, Западна Европа и вътрешна миграция към големите руски градове.

Не книжници, а конници

За разлика от добре познатите еврейски общности в Европа и Близкия изток, свързвани най-често с учение, занаят и търговия, планинските евреи имат репутация на воини. Това не е романтизация постфактум, а резултат от конкретна историческа функция.

Според преобладаващите научни хипотези предците им произхождат от древноизраилски общности, преселени в Месопотамия и Персия още през VIII в. пр.н.е. Оттам, в периода V–VI в. сл.н.е. при Сасанидската държава, част от тях мигрират към Кавказ. Устната традиция свързва това движение и с Десетте изгубени колена – митологичен, но важен елемент от идентичността.

В късната античност и ранното средновековие персийските власти заселват еврейски военни колонии в стратегическите кавказки проходи, за да пазят северните граници от нашествия. Именно там, на „края на света“, се оформя общността, която по-късно ще бъде наречена планински евреи.

Дербент, Хазария и ранната история

Един от ранните центрове на горските евреи е Дербент, където: еврейско присъствие се засвидетелства още в античността; по време на Хазарския каганат (VII–X в.) еврейските общности играят съществена икономическа и културна роля; вероятно влиянието им допринася за приемането на юдаизма от част от хазарския елит.

Особено значение имат и рахдонитите – еврейски търговци, контролирали маршрути между Китай, Иран и Европа, които минават през Кавказ и свързват местните общности с далечни центрове.

Въпреки това, като ясно обособена група горските евреи се консолидират едва след включването на Кавказ в Руската империя (Гюлистански договор, 1813 г.) и последвалото им административно „инвентаризиране“ от руската държава.

Красная Слобода: последният еврейски град

С разширяването на Руската, Персийската и Османската империи планинските евреи попадат между враждуващи сили. В края на XVIII век ханът на Куба създава за тях специално селище – Красная Слобода (Qırmızı Qəsəbə) – на левия бряг на река Кудялчай, в днешен Азербайджан.

То се превръща в център на общността и до днес често е описвано като „последния изцяло еврейски град извън Израел“ – компактно поселище, в което и сега се говори джухури, пазят се синагоги и обичаи, а къщите свидетелстват за периоди на относителен просперитет.

През XIX в. започва и по-широка урбанизация: горски евреи се заселват в Дербент, Грозни, Налчик, Моздок, Буйнакск и други градове; Дербент става религиозен център, а в Грозни възниква „червена еврейска слобода“.

Религия и общностен живот

Традиционната религия е юдаизмът, в рамките на сефарадската литургична традиция, със специфични локални особености. Познат е, например, молитвеникът (сидур) „Раби Йехиел Севи“, адаптиран към местния обичай.

Обществото е силно патриархално, организирано в родови структури (тухуми), с обичаи като: калим (зестра/откуп за невестата); взаимопомощ вътре в рода; кръвно отмъщение в миналото.

Съществува развита равинска структура – равин (рабби) като духовен водач и учител, даян като съдия, и поддържане на класическия цикъл от обреди: обрязване, брак, погребение, Песах, Пурим, Сукот, кашрут.

XX век: между признание и „татизация“

През 1926 г. горските евреи са регистрирани в СССР като отделна етническа група. В първите десетилетия се развиват литература, театър и преса на джухури, което дава кратък „златен миг“ на писмения език.

От 1930‑те започва политика на т.нар. „татизация“ – административно приравняване към персоязичните тати. Това води до: изкривяване на етническата идентичност в статистиката; замяна на обозначението „горски евреи“ с „тати“; подмяна на културния етикет – говори се за „татска“ литература, „татски“ театър и др.

Религиозният живот е ограничен, синагоги се закриват или национализират, а образованието на родния език постепенно се прекратява.

Война, загуби и спасение

По време на Втората световна война горските евреи понасят тежки загуби: масови разстрели в Северен Кавказ при нацистката окупация; разрушени селища и колхози; над 2700 убити на фронта.

В същото време има засвидетелствани случаи, в които местни кавказки народи като кабардинци и балкарци помагат за спасяването на еврейски семейства – още един пласт в сложната мрежа от отношения в региона.

Една идентичност, два хоризонта

Джухуро са интересни и с друго: двупосочната си лоялност. От една страна, те са органична част от кавказкия свят – споделят облекло, оръжие, песни, кланова структура, участие във войни и местни конфликти. От друга, те запазват ясно еврейско самосъзнание – религиозни практики, календар, ориентация към Йерусалим, връзка с по-широката еврейска традиция.

Езикът е най-добрият образ на това: персийска база, кавказки влияния, ивритски пластове. В един изолиран планински свят те успяват да бъдат едновременно „оттук“ и „оттам“ – местни по форма, диаспорни по съдържание.

Етнолингвистичният спор за „татите“ е симптом на същото напрежение. Днес преобладава консенсус, че езиковата близост с татите не означава етническа идентичност – горските евреи са самостоятелна еврейска общност с ирански езиков субстрат, а „татската“ хипотеза е продукт най-вече на съветската етнополитика.

Урок за малките общности

Историята на планинските евреи е рядък пример за оцеляване не чрез отстъпление или тихо разтваряне в мнозинството, а чрез комбинация от въоръжена позиция, адаптация и силно чувство за принадлежност. Те не са „толерирана“ общност, живееща по милостта на поредния владетел; често са използвани като буфер, като пазачи на границите, като посредници в един изключително сложен регион.

В свят, в който мнозинствата все по-често се представят за жертви, а малцинствата се очаква да „се впишат“ или „да се разтворят“, джухуро показват друга линия на оцеляване: малка общност, която носи тежестта на границата, но не се отказва нито от религията си, нито от езика, нито от паметта.

Точно затова историята им е повече от екзотична бележка. Тя е напомняне, че устойчивостта не винаги изглежда „културна“ и „нежна“. Понякога тя язди кон, държи кама и се моли на персийски диалект с ивритски думи, докато пази проход, за който останалият свят дори не подозира.

Лалю Метев, 3 май 2026 г.


Иля Шеребетович Анисимов (1862–1928): етнограф на горските евреи
и първият кавказки еврейски интелектуалец в Руската империя

Иля Шеребетович Анисимов (29 май 1862, аул Тарки, Темирханшурински окръг, Дагестанска област – 3 февруари 1928, СССР) е руски етнограф и етнолог от произход на горските (планинските) евреи, инженер по образование и един от първите изследователи на историята и културата на горско‑еврейската общност в Кавказ. Той е първият представител на горските евреи, който получава висше образование в пределите на Руската империя.

Произход и семейна среда

Семейството на Анисимов принадлежи към старите еврейски родове в аул Тарки, важен търговски и административен център на Тарковското шамхалство в началото на XIX век. Караимският изследовател Авраам Фиркович, посетил региона през 1840 г., споменава сред местните евреи Нисим бен Шербет, вероятно дядо на Анисимов, убит по-късно от разбойници; неговият син Шербет бен Нисим (известен още като Нисим‑оглу) поема грижата за по-малките си братя и овдовялата си майка.

След включването на Дагестан в състава на Руската империя и последвалите въстания на планинските народи, Тарки многократно става обект на нападения и разграбвания и около 1859 г. изпада в упадък. Шербет бен Нисим сключва брак с жена от влиятелното семейство Ицхаки – същия род, към който принадлежи и Яаков Ицхаки, главен равин на Дербент от 1868 г. Шербет получава традиционно равинско образование: учи във Воложинската ешива, а през 1865 г. заминава за Палестина, където продължава обучението си в ешивата „Ец ха‑Хаим“ в Йерусалим; след завръщането си практикува като лекар и изпълнява функциите на равин в Тарки, а по-късно до около 1882 г. и в Темирхан‑Шура.

Иля Анисимов е роден в Тарки на 29 май 1862 г. като втори от петте сина на Шербет. По сведения на неговата дъщеря Гюл‑Бике, личното му име Елияху (Иля) е дадено в чест на първия главен равин на Дербент, Елияху бен Мошаел (1781–1848), който организира главния равинат на горските евреи в града и превръща Дербент в тяхна духовна столица.

Образование и професионална квалификация

Благодарение на бащиното си възпитание Анисимов получава добро домашно образование и през септември 1882 г. е приет директно в шести клас на държавното реално училище в Темирхан‑Шура, създадено от руските власти за децата на дагестанските планинци. В това училище той приема фамилията Анисимов и усвоява руски език, аритметика, география и история на Русия, като показва отлични успехи. Местната администрация, заинтересована от формирането на местен русифициран елит, го изпраща за по-нататъшно обучение в Ставрополската класическа гимназия.

През 1883 г. Анисимов постъпва в „горното отделение“ на Ставрополската гимназия, която завършва през 1884 г., получавайки право да кандидатства във висши специални училища след проверочен изпит. Приемането на модерно образование среща съпротива в семейството: родителите и роднините смятат учението за излишно и по обичай настояват за ранно женитба с годеница, с която той е сгоден още на тригодишна възраст; с помощта на училищното ръководство, което поема издръжката му и осигурява стипендия от Военно‑народното управление на Кавказкия край, Анисимов успява да убеди семейството си да продължи образованието си.

След завършване на гимназията през лятото на 1884 г. той заминава първо за Санкт Петербург, а по-късно същата година постъпва в Императорското Московско техническо училище (днес МГТУ „Н. Е. Бауман“), което завършва успешно през 1891 г., придобивайки инженерна квалификация. След кратък период на работа в Москва се завръща в Кавказ, където се сблъсква с ограниченията на анти-еврейското законодателство на Руската империя.

Научна дейност и етнографски изследвания

По внушение на главния равин на Южен Дагестан Хезкел Мушаилов Анисимов започва системно да описва своята общност – горските евреи – като етнографски обект, със специален акцент върху брачните и погребалните обреди. Още през 1881 г. в руско‑еврейското списание „Рассвет“ (Санкт Петербург) е публикуван неговият очерк „Кавказские евреи‑горцы“ („Кавказките евреи‑горци“), който по-късно, в преработен вид, става част от монографията му за горските евреи.

Ключово значение за научното му формиране има запознанството с видния руски филолог и етнограф Всеволод Фьодорович Милер, професор в Императорския Московски университет. Милер проявява интерес към горско‑еврейския език – специфично иранско наречие, което до този момент не е изследвано граматически и лексикално. В Москва, благодарение на срещата си с Анисимов, студент в Императорското техническо училище и първият горски евреин с образование в руски учебни заведения, Милер изучава в продължение на две години джухури и съставя граматичен очерк и речник на езика с негово посредничество.

След публикацията на статията в „Рассвет“ Милер привлича Анисимов към активна работа в етнографския отдел на Обществото на любителите на естествознанието, антропологията и етнографията (ОЛЕАЕ). На 31 октомври 1885 г. Анисимов изнася доклад пред отдела, в който представя статистически данни за числеността и разселването на горските евреи, както и описание на техните религиозни вярвания с особено внимание към елементи на синкретизъм и „остатъци от езичество“. През март 1886 г. е избран за член на етнографския отдел и изнася втори доклад, посветен подробно на сватбените обреди на горските евреи.

По предложение на Милер Московското археологическо общество възлага на Анисимов полева експедиция в Кавказ с цел събиране на историко‑етнографски материали за горските евреи, за която му отпуска сума от 300 рубли. В рамките на това изследователско пътуване Анисимов посещава 88 града и селища в Дагестанска и Терска област, Бакинска и Елисаветполска губерния, събирайки исторически предания, статистика и етнографски данни.

В Темирхан‑Шура той се среща отново с Хезкел Мушаилов, който преди емиграцията си в Йерусалим му предава свои записки на иврит, включващи легенди и предания за идването на евреите в Кавказ и за различните етапи от етническата история на горските евреи – корпус, който Анисимов оценява като допълващ собствения му теренен материал. Главният равин на Дагестан Яаков Ицхаки му предава свой екземпляр на средновековния текст „Дербенд‑наме“, както и собствени исторически бележки, които Анисимов използва в монографията си; по време на експедицията той превежда „Дербенд‑наме“ на руски и го разглежда като ориентир за бъдеща история на горските евреи.

Събраните материали служат като основа за монографията „Кавказские евреи‑горцы“, публикувана през 1888 г. в Москва в сборник етнографски материали с финансовата подкрепа на Обществото и посветена на Всеволод Милер. По-късно, през 1905 г., Анисимов планира да подготви разширено издание на труда си, включващо нови статистически данни, по-широк преглед на литературата и фотографски илюстрации от живота на горските евреи, но този проект остава нереализиран.

Инженерна и обществена дейност

От 1904 г. Анисимов живее и работи в Грозни като инженер в развиващия се петролен сектор. Там той оглавява Комитета на горските евреи в Грозни, който развива активна културно‑просветна дейност сред местното еврейско население, и в продължение на години е член на градската дума и на органите на градското самоуправление, ръководейки градската петролна комисия. В периода 1912–1913 г. е член на Бакинския клон на Обществото за разпространение на просвещение между евреите в Русия.

По време на Гражданската война Анисимов напуска Грозни и се установява последователно в Кисловодск, където участва в създаването на културно‑просветен кръг на горските евреи, а в началото на 1920‑те години за кратко и в Налчик, където през юли 1921 г. взема участие в Първата всекавказка конференция на просветните дейци сред горските евреи; впоследствие се премества в Москва. На руски език пише и театрална пиеса „В горах Дагестана“ („В планините на Дагестан“).

Личен живот и смърт

На 1 юли 1894 г. Анисимов сключва брак с ашкеназката Мария Вайншал, с която се запознава в Баку. Семейството има четири деца – Леонид, Даниил, Гюл‑Бике и Цицилия; освен това Анисимов има извънбрачен син Емануил, живял с майка си в Махачкала. Трите по‑големи деца по-късно се установяват в Москва, докато по‑малката дъщеря Цицилия остава в Баку след брака си със студента Георгий Шпанин, от когото има син Михаил.

На 10 октомври 1927 г. Цицилия умира на 27‑годишна възраст от тиф; загубата на съпругата и на по‑малката му дъщеря води до изолация и затворен начин на живот в последните години на Анисимов. Той умира на 3 февруари 1928 г.; в различни източници като място на смъртта се посочват Баку, Грозни или Москва, но е известно, че е погребан на Новото Донско гробище в Москва.

Наследство и възприемане

Иля Ш. Анисимов е възприеман като основоположник на модерната горско‑еврейска литература и етнография; около неговата личност и научно наследство са посветени редица публикации и изследвания. През 2002 г., по повод 140‑годишнината от рождението му, Московската общност на горските евреи организира възпоменателно мероприятие, в рамките на което под редакцията на С. И. Вайнщайн е осъществено първото преиздание на монографията „Кавказские евреи‑горцы“. По инициатива на негови наследници в израелския град Нетания е организирана и авторска изложба на художника Станислав Шпанин, правнук на Анисимов.

Същата година за пръв път е публикувана и пиесата „В горах Дагестана“; внукът му Михаил Георгиевич Шпанин издава книгата „Неизвестното за известния горско‑еврейски етнограф И. Ш. Анисимов“, а етнографът Юрий Исаевич Мурзаханов публикува брошура за него в издателство „Наука“. През декември 2022 г. в Общинския център на горските евреи в Москва се провеждат историко‑етнографски четения по повод 160‑годишнината от рождението на Анисимов, посветени на неговия принос за изследването на горско‑еврейската история и култура.

В Музея на горските евреи в Красная Слобода (Азербайджан) е оформена специална експозиция, представяща всички известни трудове на Анисимов. Неговият личен архив до днес не е открит; както отбелязва изследователят Михаил Агарунов, изчезването на архива на Анисимов представлява сериозна загуба за историческите изследвания върху горските евреи.  

Лалю Василев Метев (р. 20.10.1968, София) е юрист и изследовател, който съчетава право, философия, богословие и социални науки в анализите си за посткомунистическа България. За него правото не е техника, а поле на духовен и морален конфликт, където законът стои на кръстопът между буква и съвест. Текстовете му – аналитични, но не и студено неутрални – разкриват невидимите механизми, чрез които митологията подменя институциите и фасадната легитимност замества реалното доверие. В система, която щедро произвежда конюнктурни „професори“ и „експерти“, Метев остава нарочно неизгоден за мейнстрийма: продукцията му – изследвания, анализи, публицистика – стои по-близо до понятието „мисия“, отколкото до проектна биография. Той е сред онова „гето“ на хората, които отказват да престанат да мислят, и именно в тази маргиналност вижда последното пространство на свобода – място, където юридическата аргументация се среща с моралното изискване, а академичната прецизност – с гражданската чувствителност.