Кой кого учи на „фашизъм“ на Балканите?

Българската „изолация“ между избирателната памет и удобните митове

Реакцията към думата „северномакедонци“ в изказване на министър Чамова не е инцидент. Тя задейства добре познат шаблон: България бива назидателно сочена като „изолирана“ на Балканите, защото уж не си е признала „фашизма“, за разлика от морално „очистените“ Сърбия и Северна Македония. Това изглежда като морален урок, но всъщност е политически удобна конструкция, която стъпва върху избирателна историческа памет, а не върху трезв анализ.

Подобни обвинения се представят като историческо просветление, но често представляват чисто геополитически инструмент: начин да бъде фиксирана България в ролята на вечен виновник, за да останат недосегаеми чужди митове и чужди претенции.

1. Българската „изолация“ и геополитиката на чуждите територии

Да, българската позиция често изглежда „изолирана“ – в дебата за Втората световна война, в спора с РСМ, в разговора за общото минало. Но тази изолация не възниква в морален вакуум. Тя е пряко свързана с факта, че съседни държави – включително Сърбия (като наследник на Кралство Югославия) и днешна Северна Македония – са изградили своята териториална и национална идентичност върху пространства с трайно българско историческо, демографско и културно присъствие.

Когато една държава включва в състава си такива области, тя има два избора: – или да признае многопластовата им идентичност и споделената памет; – или да я пренапише до неузнаваемост.

Вторият модел — този на системното пренаписване — неизбежно води до постоянна отбранителна позиция. Легитимността върху спорно пространство трябва да се доказва отново и отново. А отбрана, основана на несигурна легитимност, много лесно се превръща в перманентно нападение. Така от исторически спор се ражда удобна морална схема: България не е партньор в обща трагична история, а универсален виновник, който „не си признава вината“.

В този смисъл „изолацията“ не е наказание за липса на покаяние. Тя е цена за отказа да бъдат легитимирани чужди митологии, построени върху българска памет.

2. Северномакедонската сръдня и забравената роля на Гърция

Още по-показателна е посоката, в която се насочва северномакедонската чувствителност. Най‑острите обвинения за „фашизъм“, „изолация“ и „непризната вина“ се отправят към София, а не към Атина.

А Гърция е реалният кръстник на днешната Северна Македония: – десетилетия блокираше международната ѝ интеграция заради името; – наложи ембарго и дипломатически натиск; – принуди Скопие да приеме Преспанското споразумение и сложния компромис с „Република Северна Македония“.

И не само това. В последните години гръцкият външен министър и премиер нееднократно официално предупреждават Скопие, че неспазването на договора може да блокира европейската перспектива на страната. Тоест истинската, юридически обвързваща „строга ръка“ е в Атина, а не в София.

България, обратно, настоява за две далеч по‑скромни неща: – спазване на вече подписаните договори; – непремълчаване на историческото българско присъствие по тези земи.

И въпреки това „сърдитото“ говорене се излива основно към България. Този избор не е случаен: много по‑лесно е да влезеш в морален спор с държава, чиято историческа памет и самочувствие са системно подкопавани, отколкото с държава, която държи ключа за ЕС и НАТО. В този смисъл българската „вина“ е не юридическа, а геополитически удобна.

3. „Фашизмът“ като инструмент за избирателна памет

Етикетът „фашизъм“ в този контекст рядко се използва като аналитично понятие. Той функционира като морално оръжие. България се маркира почти като единствен „фашистки“ виновник на Балканите, докато други държави се самоизграждат като чисти жертви.

Тази картина игнорира няколко неудобни факта: Кралство Югославия в междувоенния период е авторитарна монархия с тежки репресии, включително спрямо българското население в Македония. Принц-регентът Павле Караджорджевич посещава Хитлер в Германия през 1939 г. в приятелска обстановка – има общи снимки, визити и церемониален протокол, характерен за „нормализирани“ отношения между тогавашните елити.

Снимките от Берлин, на които принц Павле любезно се здрависва с Хитлер, са силен визуален контрапункт на избирателната памет: „фашистко петно“ не е монопол на София.

В българския случай картината също е морално сложна: – авторитарен режим, присъединяване към Тристранния пакт под силен натиск; – участие в германските операции в Егейска Македония и Тракия; – отказ да се изпратят войски на Източния фронт; – спасяването на основната част от евреите в границите на Царството – уникален случай в Европа, макар и съпроводен с тежката сянка на депортацията на евреите от новоприсъединените територии.

Да се сведе този комплексен исторически баланс до формулата „България не е признала фашизма си, затова е изолирана“ означава да заменим анализа с лозунг. От богословска гледна точка това е форма на колективна „проекция на вина“ – греховете на всички се преписват на удобния друг, за да останем ние „по‑чисти“.

4. Между покаянието и изкупителната жертва

Българската позиция не може да бъде сериозна, ако твърди, че е „чиста и безгрешна“. Историческото покаяние – разпознаването на собствените грешки, компромиси и престъпления – е необходима част от зрелия обществен живот. Но между покаянието и ролята на вечна изкупителна жертва има разлика.

Когато някой ни изнася „урок“, че сме изолирани, защото не сме признали „фашизма си“, редно е да зададем няколко прости въпроса: за кой точно период говорим – междувоенната държава, годините 1941–1944, комунистическия режим?; какъв е критерият, по който се лепи етикетът „фашистки“ – и как същият критерий се прилага към Белград, Атина, Загреб, Скопие?; какво реално е признато, осъдено или замълчано в тези столици по отношение на собствените им режими, съюзи и репресии?

Историческата вина не се разпределя според днешните геополитически симпатии. Тя се анализира през документи, контексти, решения на конкретни елити и съдби на конкретни общности. Правната логика (вина, отговорност, съучастие) и богословската логика (грях, покаяние, прошка) имат различни езици, но и двете изискват едно: мярка и честност.

Да признаеш своята вина е акт на сила и зрелост. Да приемеш вина, която ти се вменява като удобна геополитическа роля – това вече е отказ от историческо достойнство.

5. Екзистенциалният и геостратегическият залог

На пръв поглед спорът за „фашизма“ изглежда историко-терминологичен. Всъщност залогът е екзистенциален и геостратегически.

Екзистенциален, защото става дума за това кой разказ за самите нас ще приемем. – Разказ, в който сме вечният „лош ученик“ на Балканите, който трябва да мълчи и да се срамува, за да му позволят да стои в класната стая? – Или разказ, в който признаваме своите грешки, но не отстъпваме паметта си и не подписваме чужди митологии

Геостратегически, защото в конкурентното пространство на Балканите контролът върху наратива е форма на сила. Който успее да наложи своя версия за миналото като единствено морално допустима, получава предимство: в преговорите за граници и малцинства; в битката за международна подкрепа; в днешните дебати за интеграция в ЕС и НАТО.

Ако българският разказ бъде окончателно фиксиран като „фашистки“, „изостанал“ и „непокаял се“, всяко настояване за историческа истина относно Македония, Одрин, Западните покрайнини ще бъде представяно като рецидив на „старото зло“. Това е стратегическата функция на моралното клеймо.

6. Памет, правда и мяра

Християнската традиция не отрича вината. Напротив – нейното ядро е именно в признанието: „съгреших пред небето и пред тебе“. Но това признание предполага еднаква мярка към всички. Не може да има истинско покаяние там, където един народ е канен да носи не само своите, но и чуждите грехове.

Затова българската позиция не бива да бъде нито апологетична („нямаме никаква вина“), нито мазохистична („само ние сме виновни“). Тя трябва да бъде трезва: да признава участието в Тристранния пакт и тежките компромиси; да почита спасяването на евреите, без да забравя депортациите от Вардарска Македония и Беломорието; да изисква същата честност и от съседите – за техните режими, съюзи и репресии.

Не бива да се страхуваме от сложността. Страхът от сложността е почвата, върху която растат удобните митове – и нашите, и чуждите.

Вместо епилог: да откажеш удобната вина

Ако днес България изглежда „изолирана“, то често е защото отказва да легитимира чужди митологии за сметка на своята историческа памет. Това е политически тежък избор, но не е морално позорен.

Историческият разговор за „фашизма“ има смисъл само ако е честен, симетричен и отворен към сложността. В момента, в който се превърне в инструмент за геополитическо дресиране – „ще влезете в клуба, когато сами се обявите за единствения виновник“ – той престава да бъде разговор за правда и се превръща в технология на натиск.

Тогава истинският въпрос вече не е „фашисти ли сме били“, а: готови ли сме да живеем с разказ за себе си, в който сме само фон за чуждия героизъм?

Отговорът – ако искаме да останем исторически нормални – трябва да бъде „не“.

Лалю Метев, 13 май 2026 г.

Лалю Василев Метев (р. 20.10.1968, София) е юрист и изследовател, който съчетава право, философия, богословие и социални науки в анализите си за посткомунистическа България. За него правото не е техника, а поле на духовен и морален конфликт, където законът стои на кръстопът между буква и съвест. Текстовете му – аналитични, но не и студено неутрални – разкриват невидимите механизми, чрез които митологията подменя институциите и фасадната легитимност замества реалното доверие. В система, която щедро произвежда конюнктурни „професори“ и „експерти“, Метев остава нарочно неизгоден за мейнстрийма: продукцията му – изследвания, анализи, публицистика – стои по-близо до понятието „мисия“, отколкото до проектна биография. Той е сред онова „гето“ на хората, които отказват да престанат да мислят, и именно в тази маргиналност вижда последното пространство на свобода – място, където юридическата аргументация се среща с моралното изискване, а академичната прецизност – с гражданската чувствителност.