Историята като памет, а не като декор

За отговорното публично представяне на Борис I и българското цивилизационно наследство

Борис I принадлежи към онзи тесен кръг исторически личности, чието значение надхвърля далеч рамките на династичната или чисто политическата история. Неговото управление бележи един от най-дълбоките цивилизационни преходи в средновековна България — преход от етнополитическа държава към културно и духовно организирана християнска общност, интегрирана в големия свят на европейската и византийската християнска цивилизация.

Именно в този контекст Покръстването през IX век следва да бъде разбирано не просто като религиозен акт, а като стратегически цивилизационен избор с изключителни културни, езикови и държавнотворни последици. Делото на Борис-Михаил създава условия за утвърждаването на старобългарския език като богослужебен и книжовен език, за институционализирането на българската църковност и за формирането на онази духовна и интелектуална среда, която впоследствие ще направи възможен Златния век на Симеон I Велики.

Поради това публичното говорене за Борис I изисква особена културна отговорност. Историческата памет не е декоративен ресурс, предназначен единствено да придава патриотичен престиж или емоционална тежест на съвременни послания. Тя е форма на цивилизационно самосъзнание. Начинът, по който едно общество представя своите основополагащи личности, разкрива не само отношението му към миналото, но и степента на собствената му културна зрялост.

Разбира се, няма нищо проблематично в това бизнесът, образованието и културните инициативи да търсят допирни точки с националната история. Напротив — когато подобна връзка е изградена с мярка, интелектуална почтеност и уважение към историческия контекст, тя може да има реален обществен принос. Историята може да вдъхновява предприемачество, чувство за приемственост, уважение към труда, устойчивост и дългосрочна визия за развитие.

Съществува обаче съществена разлика между вдъхновение и инструментализация. Когато сакрални или цивилизационно значими фигури започнат да бъдат използвани предимно като фон за маркетингово самопредставяне, историческата памет бива редуцирана до комуникационен ефект. Така духовното наследство постепенно губи своята вътрешна автономия и започва да функционира като елемент от рекламна естетика.

Подобна тенденция не е само български феномен. Тя е част от по-широката логика на съвременната медийна култура, в която границите между история, реклама, идентичност и публичен образ все по-често се размиват. Именно затова днес е особено важно да бъде възстановено чувството за жанрова, ценностна и културна мярка — особено когато става дума за личности като Борис I, чието дело принадлежи не просто на националната памет, а на самите основания на българската културна идентичност.

Историята има смисъл не когато украсява настоящето, а когато го ориентира. Не когато служи като емоционален декор, а когато изгражда историческо съзнание. Защото общество, което започне да възприема миналото си единствено като инструмент за внушение, постепенно губи способността да различава памет от употреба, символ от реклама и културно наследство от пазарен образ.

А именно това разграничение е едно от необходимите условия за духовно и културно зряло общество.

Лалю Метев, 20 май 2026 г.

Лалю Василев Метев (р. 20.10.1968, София) е юрист и изследовател, който съчетава право, философия, богословие и социални науки в анализите си за посткомунистическа България. За него правото не е техника, а поле на духовен и морален конфликт, където законът стои на кръстопът между буква и съвест. Текстовете му – аналитични, но не и студено неутрални – разкриват невидимите механизми, чрез които митологията подменя институциите и фасадната легитимност замества реалното доверие. В система, която щедро произвежда конюнктурни „професори“ и „експерти“, Метев остава нарочно неизгоден за мейнстрийма: продукцията му – изследвания, анализи, публицистика – стои по-близо до понятието „мисия“, отколкото до проектна биография. Той е сред онова „гето“ на хората, които отказват да престанат да мислят, и именно в тази маргиналност вижда последното пространство на свобода – място, където юридическата аргументация се среща с моралното изискване, а академичната прецизност – с гражданската чувствителност.