В Трявна, земя на дом, род и дело

Най-старите тревненски фамилии и чорбаджии

Трявна не е просто старо планинско селище, а историческа общност, създадена от преселници, майстори, духовници и стопани, които след падането на Търновското царство намират в Балкана убежище, свобода и възможност за самостоятелен живот. Тъкмо тази смесица от бежански произход, занаятчийска култура и местно самоуправление превръща Трявна в особен свят — разпръснат по махали и колиби, но вътрешно свързан от общо чувство за принадлежност.

Още в ранните времена името Трявна не означава само самото село, а и цялата тревненска нахия с колибите ѝ. Жителите живеят пръснати из планината, като всяка фамилия е заела свой дол, свой склон, свой проход. Най-напред добитъкът е бил отглеждан там, после са издигнати и къщите. Така се ражда един начин на живот, който не прилича нито на равнинно село, нито на град, а на свободна планинска общност със свой ред и свои неписани закони. В замяна на тази свобода тревненци дълго време не плащат данъци, а дават 12 харбалии, които пазят главния път.

Този особен статут ражда и местния елит — чорбаджиите. Отначало силно влияние върху общинските работи имат поповете, но по-късно тежестта преминава към чорбаджиите, избирани от всички заедно. Сред най-старите и паметни имена се открояват Дядо Големан, Чорбажи Димитър, наричан Дядо Миню, и синът му Х. Кою, богат търговец и човек с авторитет. Най-голям размах чорбажилъкът достига в рода Даскаловци, които почти цял век държат управлението на Трявна. Хаджи Кънчо стария, синът му Х. Христо, хаджи Кънчо младия и Никифор са част от тази родова линия на власт и престиж.

Сред старите тревненски фамилии особено място заемат Кроснювци. Според летописната памет прадедът им Димо дошъл през 1680 г. от Дрипча в Одринско и се заселил в Трявна, привлечен от спокойствието и липсата на данъци. От този род излизат предимно попове и казаси. Тетевенците пък били повикани да опишат старата църква, а след това останали завинаги, защото им харесали мирът, хубавата вода и сладката риба. Те се разделят на три клона — Даскаловци, Захариевци и Кара-Кънчовци — и всички се свързват със зографлък и дърворезба.

Големаните са друг от старите родове, макар началото им да е по-неясно. За техния родоначалник се помни най-вече, че ходел на църква на катър — анекдотичен, но запомнящ се белег на заможност и самочувствие. Х. Коювци са били сред най-старите и най-богатите тревненци, със селище в центъра на Трявна и с многобройни воденици, ниви, ливади и кории. Те дълго време били и сред главните чорбаджии в града.

Поп Николовци идват от колибите Горановци. Родоначалникът им Никола бил като момче оставен за писар в конака, защото умеел да чете и пише. По-късно се опопява, а името му остава в местни названия на воденици, ливади и долини. Те не участвали пряко в чорбажилъка, а се занимавали със земеделие и зографлък. Витановци, напротив, били прочути със своя зографски и музикален дух, но не и със земевладение. Те не били чорбаджии, а чонхуржии, но живеели с разкош и салтанат, който е оставил трайна следа в тревненския фолклор.

По-късните и смесени фамилии като Поп Николчовци, Буюклии, Бояджиевци, Шишковци, Мутафовци, Ошанци, Радковци, Кубровци, Киселици, Балабани и Будювци допълват тази пъстра картина. Всеки род носи свой занаят — казаслък, кираджилък, бояджийство, дюлгерство, кожухарство, мутафчийство, бъчварство — и по този начин фамилията в Трявна се превръща не само в име, а и в професионална, обществена и културна принадлежност.

Най-важното е, че въпреки различията между старите фамилии, между колибите и селото, между богатите чорбаджии и занаятчиите, всички се чувствали съселени. Трявна се управлявала общо, а чорбаджиите се избирали от всички заедно. Така планинското селище израства като общност на преселници, които превръщат свободата в ред, а рода — в основа на обществото.

Историята на тези фамилии показва, че Трявна е град, изграден от бежанци, майстори и първенци, чиито имена не са просто родови белези, а следи от едно общо усилие да се живее достойно, свободно и с памет. Именно в това се крие силата на старите тревненски родове: те са и история, и занаят, и общност, и характер.

Един тревненско-габровски пантеон

В историята на Трявна нищо голямо не се ражда случайно. Там домът не е само покрив над глава, а свидетелство за труд и чест; дворът не е просто място за живеене, а малък свят на порядък и родова памет; името не е само знак на човека, а продължение на целия му род. Затова от тревненската земя излизат едновременно и домостроители, и поборници, и духовници, и фабриканти — хора, в които личният живот прелива в общото дело.

Най-ясно това се вижда в кръга около чорбаджи Генко Петров — кръг, който побира в себе си цяла епоха. В него Трявна разкрива едно от най-характерните си лица: лице на град, в който имотът е дълг, авторитетът е служение, а домът е крепост на общото благо.

Сред най-знатните хора на стара Трявна изпъква името на чорбаджи Генко Петров — човек, в когото се съчетават труд, предприемчивост, заможност и обществена тежест. Той се е занимавал със земеделие, но едновременно с това е търгувал и с мед, и с коприна, което го нареждало сред най-състоятелните хора в градеца. Благосъстоянието му личало и в дома, който притежавал.

Чорбаджи Генко Петров принадлежи към онази стара тревненска среда, в която чорбаджийството не е било само знак за богатство, а за обществена тежест. Роден в Трявна около 1753 г., по произход от стария и почитан Даскалов род, той се проявява като покровител на общината в години на смут и несигурност. Не с шум и оръжие, а с разум, авторитет и лична тежест той брани интересите на съгражданите си.

Неговата къща била най-голямата в Трявна, опасана с високи стени и устроена като истинска крепост. Тя не била строена само за удобство или показност, а и за защита — да дава отпор при честите нападения над града от разбойнически чети, сред които имало и жестоки арнаути. В онези несигурни времена подобен дом е бил не просто жилище, а убежище, опора и знак за сила.

Прочутата му къща не е била просто дом. По предание тя приютявала жени и деца, когато опасност надвисвала над града. Изкусно съградена, с чардаци, резба и здрави дувари, тя е образ на тревненския идеал, в който майсторството и отговорността вървят заедно. Когато по-късно къщата е съборена, паметта за нейния стопанин не изчезва. Делата на такива люде не се мерят само с камък и дърво, а с благодарното спомняне на потомците.

Генко не е бил само домостроител. Той е участвал и в общинните работи, уреждал е дела, разпределял е задължения, съветвал е по общите потреби, бранил е интереса на тревненци. Щедростта му към черковни, училищни и полезни дела го прави не просто първенец по имот, а благодетел по дух. В неговото лице личи онова тревненско разбиране, при което имотът е служение, а не привилегия.

Като състоятелен човек дядо Генко поддържал много хора и ги държал винаги на разположение, когато ставало нужда да се отбие някое нападение над Трявна. Така той неведнъж е спасявал града от разграбване и разорение. В паметта на съгражданите си остава не само като богат човек, а като закрилник — като онзи, който е превръщал имота си в обществена полза.

В тревненската традиция такива хора не са били просто първенци по състояние. Те са били и носители на ред, и опора на общността, и последна защита срещу беда и насилие. В това отношение Генко Петров заема особено място — като човек, чийто дом е бил едновременно личен и обществен, частен и общ.

От него води начало и една родова линия, свързана с друг тревненски и търновски свят. Една от дъщерите му се омъжва за Недю Колев, родом от Търново. Недю имал голям магазин, в който продавал бакалски стоки за българското и турското население. Бил заможен човек и се ползвал с добро име, но два пъти пожар унищожава магазина му заедно с цялата стока, и той изпада в нищета. След това съгражданите му започват да го наричат дядо Недю Кабакчия, а от това прозвище остава и фамилното име на рода Кабакчиеви.

Така в една родова история се събират трите големи белега на възрожденското време — трудът, заможността и несигурността. Едни издигат домове, други градят търговия, трети губят всичко за миг, но всички оставят следа в паметта на своите съграждани. Името на Генко Петров и историята на Кабакчиеви са именно такива следи — белези от свят, в който родът, домът и делото са били неразделни.

Не по-малко значим е и самият родов корен на Даскалови — стар, устойчив и дълбоко вплетен в духовния и занаятчийски живот на Трявна. По записките на Богомил Даскалов фамилията е позната в града още от XVII век, а началото ѝ се свързва с Цоки от Самоков, дошъл с братята си Христо и Захари, зографисали църквата „Св. Архангел Михаил“. Те пристигат не като случайни преселници, а като хора на занаят, вяра и художествена култура.

Един от по-ярките им представители — търговецът Христо Даскалов — предприема поклонение до Ерусалим през 1803 г. и се завръща на 13 юни 1804 г., в понеделник на Света Троица. Скоро след това строи дом не за себе си, а за синовете си хаджи Кънчо и Никифор. В това решение се вижда цялата философия на тревненския дом: не лична прищявка, а родова отговорност. Собственикът живее в по-стар дом в същия двор — до реката — докато синовете му наследяват по-новото и по-хубавото.

Особено ценна е ролята на Богомил Даскалов, последният пазител на рода. През 1937 г. той съставя ръкописа „Родословие на фамилията Даскаловци“ — документ, съхраняван днес в Държавен архив – Габрово. Той не е просто семейна хроника. Той е свидетелство за съзнателно пазена памет: стремеж един род да бъде записан, подреден и предаден на бъдещето. В това има не само архивна стойност, но и морална тежест.

От същата почва, от същия корен, израства по-късно Кънчо Цанев Генков — внук на Генко Петров, по-известен като Кънчо Германията. Роден около 1830 г., той принадлежи към поколението, за което занаятът и търговията вече не са достатъчни отговори на историческото време. По занятие е казас — майстор на копринена украса, изящни колани и такъми, един от характерните тревненски художествени занаяти. По-късно става и виден търговец, прекарва години в Германия — оттам и прозвището.

Зад него стои тревненският тип: занаятчия и търговец едновременно, с отворени очи към по-широкия свят, но здраво свързан с родното. Когато дойде времето на Левски и комитетското дело, Кънчо не остава встрани. През 1872 г. е сред учредителите на революционния комитет в Трявна — редом с Васил Левски, Цаню Захариев, Цаню Шишков и други будни тревненци. Комитетът продължава работата си и след гибелта на Апостола. Към 1875–1876 г. Кънчо е сред онези, които подготвят тревненската чета за въстание.

По време на Априлското въстание той участва в т.нар. зографска чета — малка по брой, но голяма по духовно значение дружина от майстори и зографи, които по природа са по-близо до четката и резеца, отколкото до пушката, но по дух се оказват по-силни от страха. Четата води сражение при Чокара. Измъква се от първото обкръжение, но при следващия бой е разгромена. Тревненските чорбаджии са принудени да платят тежък откуп, за да спасят града от пожар и разорение.

Кънчо е заловен, съден и осъден на смърт. На 2 юни 1876 г. е обесен. Семейната памет разказва, че главата му е отсечена и разнасяна на кол — жестока, но характерна за епохата картина, в която личната съдба се превръща в страшен знак към цялата рая. Така в едно семейство Трявна събира два различни, но родствени по дух пътя: Генко Петров олицетворява реда, общинската мъдрост и благотворителната сила на първенския дом, а Кънчо Германията превръща същата родова чест в революционна воля, комитетско дело и саможертва.

В същия духовен кръг, макар не по кръв, а по историческа съдба, стои поп Иванчо поп Петков — габровският свещеник, роден около 1842 г. във Враниловци. Той израства в черковната среда на Габрово, живее като момче в черковната стая на храма „Св. Троица“ под надзора на монахиня Теофания, учи се да пее и да служи с ред и благоприличие. Ръкоположен за свещеник в Габрово през 1866 г., той поема пастирството не като бягство от историята, а като участие в нея.

Когато настъпва Априлското въстание, поп Иванчо застава сред онези духовници, които не отделят вярата от отечествения дълг. Той участва в подготовката на въстанието в Първи Търновски революционен окръг, закле въстаниците и даде на борбата нравствено освещение. При него черквата не е убежище от историята, а място, откъдето тя се осветлява.

Съдбата му завършва мъченически. На 15 юни 1876 г. е обесен в Търново заедно с Цанко Дюстабанов и Еким Цанков — жертва на клевета и безпощадно осъждане. След Освобождението костите му са пренесени в Габрово и положени с чест. Малко медно сандъче под иконостаса на църквата „Св. Богородица“ пази останките му като светиня — за почит, за назидание и за утеха на идните родове.

От същия тревненски кръг, но по по-суров и балкански маршрут, тръгва Петър Цеперански — мъж буен, пътищен и неукротим, чиято съдба се вплита в голямата повест на българското неподчинение. Роден в село Ивановци, той от малък овчарува, а после служи като ратай в Трявна при чорбаджийския дом на Генко Петров, сроден с неговата майка от село Цепераните. Още от младостта му в съдбата му се срещат двете Българии: покорната и работлива, и непокорната и бунтовна.

Мирното поприще не го задържа. Тръгва с хайдути, присъединява се към дружината на брат си Бойчо войвода Цеперански. По зимите работи като воденичар, но Балканът не престава да го зове. Осъден на заточение в Сибир заради въоръжената си дейност, той прекарва години в каторга. По-късно успява да избяга и се заселва в Добруджа. Участва като доброволец в Кримската война, стига до Силистра, наказва турски бей, самозабравил се пред народа. Животът му е дълъг низ от подвизи, страдания и отмъщение.

Той не принадлежи на мирните летописи на къщи и имоти, а на онези сурови страници, в които българинът записва свободата си не с перо, а с кръв, изгнание и упоритост. Ако Генко Петров брани Трявна с разум и общинна тежест, а Кънчо Германията — с чета и бесило, то Петър Цеперански е третият родов образ: странникът, бунтовникът, мъстителят, носещ върху себе си дългия и безспокоен път на неподчинението.

От Генко Петров до Кънчо Германията, от поп Иванчо до Петър Цеперански — от чорбаджийската къща, през олтара, до четата и бесилото — се простира един цял свят. Не само тревненски. Не само възрожденски. Общочовешки.

В него се вижда нещо рядко и силно: как от един и същи морален корен могат да израснат едновременно редът и бунтът, смиреното служение и откритата жертва, домостроителството и четничеството. Как тревненската и габровската земя са раждали не само майстори и занаятчии, а и люде, при които личният живот и общото дело са нераздвоими.

Записките на Богомил Даскалов, ръкописните родословия, поменичните текстове, хрониките на старите тревненски фамилии — всичко това не е само архивен материал. То е жива памет, без която настоящето не може да разбере себе си. Защото паметта не е украшение на миналото. Тя е неговата вътрешна опора.

А Трявна, по-добре от всеки учебник, го е знаела още от XVII век.

Лалю Метев, 8 юни 2026 г.

Лалю Василев Метев (р. 20.10.1968, София) е юрист и изследовател, който съчетава право, философия, богословие и социални науки в анализите си за посткомунистическа България. За него правото не е техника, а поле на духовен и морален конфликт, където законът стои на кръстопът между буква и съвест. Текстовете му – аналитични, но не и студено неутрални – разкриват невидимите механизми, чрез които митологията подменя институциите и фасадната легитимност замества реалното доверие. В система, която щедро произвежда конюнктурни „професори“ и „експерти“, Метев остава нарочно неизгоден за мейнстрийма: продукцията му – изследвания, анализи, публицистика – стои по-близо до понятието „мисия“, отколкото до проектна биография. Той е сред онова „гето“ на хората, които отказват да престанат да мислят, и именно в тази маргиналност вижда последното пространство на свобода – място, където юридическата аргументация се среща с моралното изискване, а академичната прецизност – с гражданската чувствителност.