Повече от 80 години след „Народния съд“: памет без имена

Повече от осем десетилетия след т.нар. „народен съд“ България все още не е извървяла пътя от паметта към пълното осмисляне. За един от най-ярките символи на следдеветосептемврийските репресии продължаваме да говорим повече през числата и политическите последици, отколкото през имената на онези, които са минали през него. А именно там е най-болезнената празнота: хиляди човешки съдби остават разпръснати в архивите – непълни, неописани и до голяма степен непознати за обществото.

Това не е просто исторически пропуск. Това е симптом на по-дълбока неспособност да бъде подредена и осмислена собствената ни травматична памет. „Народният съд“ отдавна е известен като извънреден съдебен механизъм на репресия, но все още не е разказан цялостно – нито през всички негови състави, нито през хората, които са попаднали в тях. От арестуваните 28 630 българи обвинения са повдигнати срещу 11 122, произнесени са 2730 смъртни присъди, 1305 души са осъдени на доживотен затвор, а 5120 – на лишаване от свобода от 1 до 20 години. Но зад всяка от тези цифри стоят конкретни лица, а те и до днес остават в сянка.

Повече от осемдесет години след обезглавяването на българския интелектуален елит ние все още не сме изговорили докрай една от най-тежките си исторически травми. Привикнали сме да боравим с проценти и статистики, със „за“ и „против“, с идеологически клишета и политически оправдания, но не и с имената на онези, които са били изправени пред този съд. Така най-голямата дупка в националната памет остава запълнена не с лица, а с числа: хиляди човешки съдби съществуват в архивите, но отсъстват от живото съзнание на обществото.

Тази празнина не е случайна. Тя е симптом на страна, която все още не е свършила работата по собственото си минало. „Народният съд“ е известен като символ на репресия, но рядко се разказва като човешка катастрофа – през конкретните лица, през прекъснатите биографии, през унищожените семейства. Зад сухата статистика стоят хора, а не абстракции. И именно тези хора дълго са били държани в сянка – както в съдебните зали, така и в учебниците, паметника, общественото мълчание.

Сред тях е и дядо ми Лалю Метев Чехларов – индустриалец, банкер, човек с европейско образование, военен опит и реален принос към модернизацията на България. Биографията му минава през София, Загреб и Женева; през лекциите на Фердинанд дьо Сосюр; през Балканските войни и Първата световна война; после – през фабриката „Лев“ и Българска банка „Съединение“, през индустрията и кредита, през строителството на една модернизираща се страна. Това не е просто личен успех, а биография на цял един икономически елит – елит, който новата власт след 9 септември 1944 г. не просто иска да отстрани, а да унищожи напълно като памет, като авторитет и като обществен пример.

Именно тук се откроява най-дълбокият смисъл на историческата памет: тя не е просто архивиране на факти, а възстановяване на лицето на другия. Когато едно общество говори за репресия само чрез числа, то неизбежно изтласква конкретния човек в периферията на разказа. А именно човекът — с името, биографията, страданието и достойнството си — е онзи, към когото историята дължи първата си вярност. Без тази вярност паметта се превръща в схема, а схемата винаги е готова да оправдае насилието.

Индивидуалната памет има решаваща роля там, където официалният наратив се стреми да превърне жертвата в абстракция. Тя връща плътта на събитието и възстановява моралната му тежест. Свидетелите на подобни събития носят особена отговорност: тяхното мълчание може да се превърне във форма на съучастие чрез забрава, а тяхното свидетелстване — в акт на морално възстановяване. Ето защо разказът за „Народния съд“ не може да бъде пълен, ако остане без имената, без лицата и без нараняването на конкретните биографии.

Тази перспектива има и богословско измерение. Всяка човешка личност е носител на неповторимо достойнство; тя не може да бъде сведена до категория, досие или политически ярлик. Когато езикът започне да заменя лицето с етикет — „враг“, „експлоататор“, „чужд елемент“ — той вече подготвя почвата за репресията. Анонимността на жертвите не е случайна, а произвеждана: тя е първата форма на обезчовечаване. Затова връщането на имената не е сантиментален жест, а възстановяване на самата възможност за морална истина.

Тук е особено продуктивно да се мисли през Еманюел Левинас, за когото срещата с лицето на Другия е първична етика — зов, който предхожда всяка система и всяка идеология. Лицето на жертвата ни напомня, че преди да съдът е институция, той е отговорност; преди историята да бъде разказ, тя е среща с другия човек. И когато тази среща бъде заличена, обществото започва да живее в морална амнезия.

Липсата на цялостно осмисляне на миналото има и дълбоки социални последици. Тя оставя след себе си недоверие, цинизъм и готовност насилието да бъде преименувано на необходимост. Ако една репресия не бъде разказана през имената на жертвите, тя остава безличен прецедент и следователно — потенциално повторима. Затова връщането към имената не е само историческа работа. То е морална форма на съпротива срещу забравата.

Първо идва извънредното „правосъдие“ – „Народният съд“ като инструмент за морална и юридическа декласация на стария политически, военен и интелектуален елит. После идва национализацията, която отнема фабрики, банки и имущество, ликвидирайки частната собственост и независимия национален капитал. Но и това не се оказва достатъчно. След ограбването започва по-тихата, по-подла фаза: следене, изолиране, унижаване, изтласкване. Мероприятието „Чистота“ е точно такъв инструмент – с кухото си, злоупотребено име; с доносническата си мрежа; с административния си жаргон, зад който стои една стара цел: да бъде „изчистено“ обществото от онези, които още напомнят, че е възможна свободна, частна и независима България.

Историята на Лалю Метев (1885–1957) показва как работи репресията като система, а не като единичен акт. Първо тя обезглавява елита – чрез извънредни съдебни процедури и морално демонизиране. После ограбва имуществото – чрез национализация, конфискации и икономическа изолация. Накрая се опитва да изтрие самата памет – чрез изселване, език на омразата и административно заличаване на имената. Отнемането на фабриките и банките е само първият ход; вторият е да бъде отнета биографията, третият – да бъде заличено мястото на човека в обществения разказ.

Де факто това е отказ от най-елементарното признание, че всяка човешка личност е създадена „по образ и подобие Божие“ и затова е носител на непреходно достойнство. Всяка система, която свежда човека до „подсъдим“, „враг“, „крупен богаташ“ или „вражески елемент“, се отрича от тази основна антропология и заменя личността с категория. Убийството на името предхожда и оправдава убийството на човека – било то физическо, икономическо или символично. От богословска гледна точка това не е просто политическа грешка, а форма на духовно заслепение: зло, което се опитва да узакони себе си, като преименува доброто на зло и злото на добро.

Практически тук стои въпросът за паметта като условие за морал. Без памет няма отговорност, а без отговорност няма и свобода. Когато едно общество отказва да назове поименно жертвите на една репресивна система, то не просто забравя; то освобождава себе си от задължението да различава, да оценява, да прави избор. Памет без имена е удобна памет – тя не изисква позиция. Но именно затова тя е и лъжлива. Истината започва там, където числата отстъпват място на лицата.

Морално-етичният измерител на тази история също не може да бъде пренебрегнат. За наследниците на подобни биографии – не само на Лалю Метев, но и на стотици други по-дребни индустриалци, банкери, магистрати, духовници, офицери – „Народният съд“ не е абстракция. Той е наследена травма, семейна тишина, прекъснати линии на предаване. В този смисъл съдът над миналото не е само историческо упражнение, а лична, често болезнена среща с онова, което е било премълчавано. Да възстановиш името на дядо си в документите не е само акт на любопитство; това е форма на вътрешно правосъдие.

Именно затова новият опит да бъдат издирени, регистрирани и анализирани всички съдени от „Народния съд“ има значение, което надхвърля академичното. Това е опит паметта да бъде върната към имената – към биографиите, към човешката плът на една историческа катастрофа. Екип от историци, докторанти и студенти, ръководен от проф. д.н. Мартин Иванов, изгражда документален регистър на всички над единадесет хиляди българи, изправени пред този съд, за да покаже не само мащаба на репресията, но и нейния произвол. Проектът, финансиран от Фонд „Научни изследвания“, ще бъде издаден на хартия и онлайн; за пръв път след повече от осемдесет години имаме шанс паметта да се назове поименно.

Ако днес връщаме имената, това не е жест на сантименталност, а дълг към истината. Там, където властта е оставила само досиета, етикети и мълчание, паметта трябва да върне лицата. Защото без лице няма друг, а без друг няма и „аз“. И едно общество, което не познава своите мъртви по име, неизбежно губи и способността да живее достойно с живите.

Лалю Метев, пр. юр., 15 юни 2026 г.

Лалю Василев Метев (р. 20.10.1968, София) е юрист и изследовател, който съчетава право, философия, богословие и социални науки в анализите си за посткомунистическа България. За него правото не е техника, а поле на духовен и морален конфликт, където законът стои на кръстопът между буква и съвест. Текстовете му – аналитични, но не и студено неутрални – разкриват невидимите механизми, чрез които митологията подменя институциите и фасадната легитимност замества реалното доверие. В система, която щедро произвежда конюнктурни „професори“ и „експерти“, Метев остава нарочно неизгоден за мейнстрийма: продукцията му – изследвания, анализи, публицистика – стои по-близо до понятието „мисия“, отколкото до проектна биография. Той е сред онова „гето“ на хората, които отказват да престанат да мислят, и именно в тази маргиналност вижда последното пространство на свобода – място, където юридическата аргументация се среща с моралното изискване, а академичната прецизност – с гражданската чувствителност.