Между степта, търговията и раждането на българската държавност

До V век пространствата на север от Черно море и Кавказ вече не представлявали безформен свят от разпръснати номадски племена. Постепенно там се оформил нов политически ред – система от големи огурски племенни съюзи, изградени върху родствени връзки, военна организация и общ икономически интерес. Тези конфедерации били далеч повече от временни военни коалиции. Те представлявали ранни форми на политическа интеграция, чрез които степният свят започнал да създава устойчиви центрове на власт.

Сред тях най-значимо място заемали оногурите. Самото им име обикновено се извежда от старотюркските числително on („десет“) и ogur („племе“, „род“), поради което традиционно се превежда като „съюз на десетте племена“. Независимо че етимологията остава предмет на научна дискусия, повечето изследователи са единодушни, че названието обозначава политическа федерация, а не единен етнос. Това е важно разграничение: в ранното Средновековие политическата принадлежност често има по-голямо значение от етническата идентичност.

Оногурската конфедерация обхващала огромно пространство – от долното течение на Волга и Северен Кавказ през степите на днешна Южна Русия и Източна Украйна до Кримския полуостров. Това не били случайно избрани земи. Именно тук се пресичали сухоземните и речните комуникации между Европа и Азия. Великите реки – Волга, Дон, Донец и Кубан – не били естествени граници, а артерии на една евразийска икономика, която свързвала Константинопол, Персия, Кавказ, Средна Азия и северните горски земи.

По тези пътища се движели коприна, благородни метали, оръжия, кожи, восък, мед, сол, добитък и коне. В условията на степната цивилизация политическата власт означавала преди всичко контрол върху движението – върху хората, стоките и данъците. Затова богатството на оногурите произтичало не толкова от производството, колкото от посредничеството. Те били пазители и регулатори на търговските коридори, а именно това превръщало тяхната конфедерация в една от най-влиятелните сили на северното Причерноморие.

Не е случайно, че редица византийски и латински извори употребяват названията „оногури“ и „българи“ в тясна взаимовръзка, а понякога дори почти като взаимозаменяеми понятия. В съвременната историография е широко застъпено разбирането, че ранните българи произлизат именно от политическата и културната среда на оногурската конфедерация. Това не означава пълно етническо тъждество, а показва, че българската държавотворна традиция се формира в рамките на един по-широк степен политически свят, където съюзите често се оказват по-трайни от самите племена.

Западно от оногурите се разполагали кутригурите. Те заемат особено място във византийските извори, най-вече в съчиненията на Прокопий Кесарийски, който ги описва като една от най-сериозните военни заплахи за Империята през управлението на Юстиниан I. Обитавайки западните понтийски степи северно от Черно море, кутригурите многократно преминавали Дунав и предприемали дълбоки нападения на Балканите.

Тяхната военна сила не произтичала единствено от числеността, а от особената мобилност на степната конница. Конният стрелец съчетава скорост, маневреност и далекобойност по начин, който продължително поставял византийската тежка пехота и кавалерия в неизгодно положение. Кутригурските отряди можели за дни да изминат разстояния, които редовните армии преодолявали за седмици. Те се появявали внезапно, нанасяли удар, отвеждали пленници и добитък и изчезвали обратно в необятната степ, където преследването ставало почти невъзможно.

На изток, около Азовско море и долното течение на Кубан, живеели утигурите. По свидетелството на Прокопий и двата народа извеждали своя произход от обща древна общност, разделила се впоследствие на две политически конфедерации. Независимо от близкия си език, сходната военна организация и родствените традиции, между тях постепенно се развило ожесточено съперничество.

Причината не била етническа, а геополитическа. В степния свят властта означавала достъп до пасища, контрол върху търговските маршрути и признание на върховенството. Следователно конфликтът между кутригури и утигури представлявал преди всичко борба за ресурси и престиж – закономерен резултат от политическата динамика на номадските конфедерации.

Именно тук проличава една от най-значимите прояви на византийската държавническа мисъл. Император Юстиниан I осъзнал, че прякото военно унищожаване на подобни подвижни степни съюзи би изисквало неизмерими човешки и финансови ресурси. Вместо това Константинопол избрал друго средство – дипломацията.

Империята започнала системно да раздава дарове, титли, субсидии и обещания за съюз, насърчавайки всяка конфедерация да воюва срещу другата. По този начин военната сила на степта постепенно била обърната срещу самата нея. Кутригурите и утигурите започнали да се изтощават взаимно в поредица от конфликти, които отслабили и двата съюза далеч по-ефективно, отколкото би могла да го направи една продължителна война с византийската армия.

Тази стратегия представлява класически пример за принципа divide et impera – „разделяй и владей“. Но тя е повече от дипломатически похват. Тя разкрива фундаментална закономерност в политическата философия: когато вътрешното единство отслабне, външната намеса неизбежно намира благоприятна почва. Историята многократно показва, че великите сили рядко побеждават единствено със силата на оръжието; далеч по-често те побеждават чрез умението да използват вече съществуващите разделения.

В този смисъл съдбата на оногурите, кутригурите и утигурите надхвърля рамките на ранносредновековната история. Тя се превръща в универсален урок за политическата природа на властта. Общият произход не гарантира обща съдба. Родството не е достатъчно условие за единство. Само съзнанието за обща историческа мисия превръща племенния съюз в държава, а държавата – в цивилизация.

Именно от тази историческа среда постепенно се ражда българската държавност. Преди да стане народ на Балканите, България вече е школа по политическа организация в степите на Евразия. Нейните корени не се намират единствено в етническия произход, а в способността да превърне разнородни племена в устойчив политически организъм. Това е най-дълбокото наследство на оногурския свят – не самото име, а принципът на държавното единство като нравствена и историческа необходимост.

Лалю Метев, 15 юли 2026 г.

Лалю Василев Метев (р. 20.10.1968, София) е юрист и изследовател, който съчетава право, философия, богословие и социални науки в анализите си за посткомунистическа България. За него правото не е техника, а поле на духовен и морален конфликт, където законът стои на кръстопът между буква и съвест. Текстовете му – аналитични, но не и студено неутрални – разкриват невидимите механизми, чрез които митологията подменя институциите и фасадната легитимност замества реалното доверие. В система, която щедро произвежда конюнктурни „професори“ и „експерти“, Метев остава нарочно неизгоден за мейнстрийма: продукцията му – изследвания, анализи, публицистика – стои по-близо до понятието „мисия“, отколкото до проектна биография. Той е сред онова „гето“ на хората, които отказват да престанат да мислят, и именно в тази маргиналност вижда последното пространство на свобода – място, където юридическата аргументация се среща с моралното изискване, а академичната прецизност – с гражданската чувствителност.

В експозето оставаше да добавите: И където кремъкът среща огнивото/чакмакът и се получава искра и огън.
Прекрасно, но това за оногури, кутригури и утигури е генерирано от ИИ, въз основа на съществуващи фалшифицирани исторически данни.