Константин Щъркелов – царят на акварела

„Когато рисувам – било пейзаж или цвете, аз чувам музика, споделя за работата си именитият ни художник”

На 29 април 1961 г. Чудомир пише: „Черна събота. Получих телеграма, че приятелят ми от 55 години Кочо Щъркелов е починал внезапно. Той е жертва преди всичко на завист и злоба. Не беше добре и в семейството си. Колкото пъти отивах да го видя, все едно и също нещо чувах: „У дома е ад, ад!”

По стечение на обстоятелствата и днес е събота – ден, в който почитаме паметта на големия български художник.

Дълго време на Щъркелов се е гледало като на рафиниран творец, далеч от развитието на модерните изкуства и следващ вкуса на публиката. Времето нанася корекции на това схващане, като поставя художникът сред лицата на родния пейзаж, постигнал редица забележителни серии творби с много любов към натурата и непрестанна работа над своето усъвършенствуване.

Константин Щъркелов е роден на 12 (25) март 1889 г. в София, в занаятчийско семейство. Има семеен спомен, че фамилията е придобита като трансформация на псевдонима на дядо му - Щрък-Кольо и оттам Щъркольо - Щъркела.

Баща му Георги е бил софиянец, обущар по професия, а майка му, Мария е родена в Ниш. Освен Константин, семейството има още две момчета - Милан и Димитър.

Бащата на художника почива рано – Константин е само на 13 години. Започва да подпомага майка си за прехраната на семейството – работи в обущарски работилници, продава вестници, статист е в Операта и Народния театър вечерно време...

През 1906 г. Контантин Щъркелов постъпва в Рисувателното училище и още първия семестър участва в конкурс между студентите от всички курсове за есенен пейзаж, спечелвайки втора награда. Димитър Чорбаджийски – Чудомир казва: „Спомням си едно високо, слабо момче, на което или ръцете бяха дълги, или палтенцето късо. То рисуваше с дясната и като се умореше, със същата сръчност започваше да работи с лявата ръка. Само си правеше рамките, кутиите, палитри си изрязваше от картон и всяка сутрин, преди работното време, пристигаше с готов акварелен пейзаж.”

Едва 18-годишен, бъдещият художник пристига в Русия и се настанява за известно време в Одеса. Без средства, без познанства и препоръки, той намира подслон на първо време в известния одески манастир „Андреевское подворие” – убежище за много български гурбетчии, студенти и изпаднали занаятчии. Манастирът е осигурявал на пребиваващите в него само подслон, чай и хляб.

„Босяшките дни – признава в спомените си художникът – не ми правеха впечатление. Доволен бях, щом имах парче хляб и чаша топъл чай.” Само за няколко месеца Константин намира своя среда – също така скитаща и бездомна, но изпълнена със светли надежди и преди всичко с неугасима обич към изкуството.

В Одеса е естествено и началната му среща с живописта на Русия, защото вижда оригиналите в урежданите тук изложби на „Дружеството на южноруските художници” и „Мир искусства”.

След кратък престой в Москва, в края на 1909 г., Константин Щъркелов се завръща в България с достатъчно опит, за да работи самостоятелно, но и с нагласата, че трябва да се сдобие с диплом за художник, за да направи бъдещето си по-сигурно.

През 1911 г. Щъркелов организира първата си самостоятелна изложба. Салонът, в който младият художник излага картините си, е необикновен – това е стаичката, служеща за гардероб към салона по история в Рисувателното училище. Въпреки това, младият човек се представя с почти 80 творби, много от които са откупени още в самото начало на изложбата. Този успех прави името на Щъркелов популярно всред широката публика и му спечелва симпатиите на критиката и изкуствоведческите среди.

Оказал се неочаквано притежател на невероятна за него парична сума, Щъркелов оставя значителна част от нея на майка си, а с останалата тръгва на Запад, за да посети големите галерии във Виена, Мюнхен, Париж, Лондон, Лозана, Женева и Венеция.

След 75 дни Константин Щъркелов се връща в България с богати впечатления от вековните съкровища на европейското изкуство, с нови 35 нарисувани през време на пътуването картини и с още по-голяма надежда да претворява и одухотворява в творбите си българската природа.

През 1915 г. Щъркелов завършва живопис в Държавното художествено-индустриално училище в София при проф. Иван Мърквичка. Нарежда се в списъка на основателните и редовните членове на Съюза на българските учени, писатели и художници. През 1919 г. е сред основателите на дружеството „Родно изкуство” и участва във всички негови изложби.

Александър Балабанов споделя пред в-к „Заря”: „От двадесет години отблизо следя изкуството на Константин Щъркелов... Искам да кажа, знам генезиса и подбудите на изкуството му. И затова, преди три-четири години го нарекох „Цар на акварела”, господар в областта на най-трудната, най-нежната, най-опасната живопис...”

През своя живот Константин Щъркелов е честван истински само при един свой юбилей – през февруари 1935 г., когато заедно с десетата самостоятелна изложба на художника се отбелязва тържествено и 25-годишната му творческа дейност.

„Когато рисувам – било пейзаж или цвете, аз чувам музика или като че ли прочитам стихове на Лермонтов или Надсон. А когато слушам голям оркестър или хор, аз виждам пейзаж… Тия пейзажи, що са дните на моите тъжни песни, тия малки мирове, на които душата се е спирала, споделяла е своето настроение. Там е истинският й живот” – изповядва художникът Константин Щъркелов.
 

* * *

Царят на Акварела, както сполучливо е определен, е един от най-известните български художници на ХХ век. Завършва Държавното рисувално училище, като ученик на Проф. Мърквичка. Рисува основно пейзажи и цветя. По време на войните е също и военен художник. За нещастие, домът му (ателие) изгаря по време на бомбардировките и множество готови платна са изгубени безвъзвратно. Днес творбите му са сред най-търсените и най-скъпо оценявани произведения на изкуството от български автор. По време на т.нар. ‘народна’ власт софиянецът Щъркелов, любимец на царското семейство и близък приятел на цар Борис, е хвърлен в Централния софийски затвор, изключен от СБХ и изселен във Варна.

Едно от най-важните направления на политиката, разработена от Петия конгрес на БКП в края на 1948 г., е свързано с ангажимента в България да се проведе „социалистическа културна революция”. По същество това означаваше да се промени из основи равнището на материалната база, организиционната структура, методите за научно и художествено твоческо мислене, чрез които ще се създава и предоставя на обществото в перспектива новосъздаваният духовен продукт в държавата. Практическата реализация на новата политическа стратегия най-напред засяга старите организации и кадрите на българската наука и култура.

Всички художественотворчески съюзи, съществували до 9 септември 1944 г., са разтурени или преустроени по новому. Частните училища, книгоиздателствата, кината, театрите и други културни институции, създадени в миналото с комерсиални цели, са национализирани. Част от старата научна интелигенция е „прочистена” – особено преподавателите в Софийския университет.

Пред името на патрона на Алма матер вече не се използва дори каноническата приставка „Свети”, защото църковните „атрибути” се тълкуват от сталинистката мисловност в края на 40-те години като „несъвместими” с облика на социалистическите научни институции. Уволненията засягат най-вече дейците в областта на хуманитарните науки, правото, икономическото знание и богословието.

Педантично извършеният мащабен сегрегационен процес засяга фундаментални пластове на българската духовност. Плеяда от учени, писатели, поети, художници и журналисти са обявени за трубадури на „реакцията и мракобесието”. Поради това техните творчески постижения по административен път „са отстранени” от духовното пространство на обществото. Редица професори, литератори, писатели, художници и плеяда още творци на духовността изчезват от съдържанието на университетите лекционни курсове и учебници.

В условната скала на новите ценности за няколко години на задни позиции са изтласкани дори художниците Константин Щъркелов и Райко Алексиев. Тяхното изучаване в училището или е преустановено, или е силно редуцирано, за да се намали въздействието им върху съзнанието на подрастващите поколения. На тяхно място приоритетно напред в учебния и възпитателен процес са „изведени” вече преди всичко ценностите заложени в духа на новото време плод на социалистически реализъм. По този път до края на 40-те години на ХХ век е елиминирана в голяма степен възможността старият кадрови потенциал на нацията и неговият духовен продукт да оказват каквото и да било въздействие върху мисленето, чувствата, емоциите и практическото поведение, а това означава и върху характера на българския народ.

Паралелно с процесите на деструкция в областта на духовният живот е реализирано и колосално преустройство в начините на възприятие. По съветски образец е създадена друг тип организационна структура за производство и разпространение на духовен продукт. Основани са нови съюзи на научната и художествено-творческата интелигенция – на писателите, журналистите, артистите, различните направления на науките и инженерно-техническиите кадри. Те са възглавени от творци, които са свързани пряко – чрез лично членство, в редовете на тоталитарно управляващата комунистическа партия.