към романа "Общества на абсурда", въпрос от читател
Публицистика или критически реализъм?

Много благодаря за въпроса. Критически реализъм не е, защото съм далече от мисълта, че в такова амбивалентно състояние на света и начина ни на мислене истината може да бъде лесно идентифицирана. По-скоро говорим за стандартен антиутопичен сюжет с публицистични елементи предполагащи своята лична интерпретация на четящия до къде са публицистични и от къде нататъка са чисто антиутопични. Но аз като автор не мога да твърдя нито едно от двете за книгата с увереност. Може би защото втора част е с откровено засилена публицистична част и тежко хиперболизирана за да пари повече на сетивата. Без значение каква е основната конструкция на сюжета.   И при публицистиката и при критическият реализъм има стремеж да бъде представена една поне приблизителна картина на битието, което познаваме докато в тази книга хиперболизираните концепции се отдалечиха достатъчно от действителността за да можем да кажем спокойно, че това е чиста фантастика. Да, антиутопична, защото демонстрира някои сериозни счупвания, но все пак фантастика. Във втора част това вече съвсем ясно се усеща. Нито е регистрирано текущото състояние на света, нито има опит за това. Единственото, което може да бъде прието като критически реализъм е концепцията, че това е едно възможно бъдеще. Възможно ли е, обаче? Защото след няколко години работа над историята все повече виждам, че критиката е представена толкова индиректно, че много малко хора ще я видят като такава. Повечето ще видят парчетата на наратива като обикновени аномалии.   

По-интересното е, че сюжета е така конструиран, че фактическата основна история не е толкова интересна колкото градивните елементи вписани вътре в нея и предположи написването на отделни истории, които ще са още по-ярки. Аз съм на края на втора част "Ферма за свинско месо" и нямам търпение да вляза в зоната на адаптите за дапокажа какво става там в предходни на сюжета моменти. Те са ми до такава степен интересни, че детайлите им ме изяждат. Представете си как се появява една съжетност основана на три основни закона. И тези закони се блъскат в мен през цялото време докато сюжета се изпъстря със своите подробности и на финала нека бъдем честни, аз имам много динамичен стил на разказване, искам да спестя на читателя предисловиято. Той отново ще бъде поснат директно в кипящият котел на действието за да се окаже в порвите няколко страници неподготвен за това, което идва, а на финала изненадан от начина, по който са се развили нещата.    Това е валидно и за романа "Общества на абсурда". Той тръгва в една посока и само няколко глави по-късно започва да разгръща и наслоява една действителност, която началото съвсем не подсказва, че ще се появи. И така е до края. Динамично, като в кино. Снимки, епизоди и сцени, които стърчат с острите си ръбове и постепенно се събират в едно цяло. Най-хубавата част на трите романа от поредицата "Войната на гъбите" е, че те се случват едновремено. Персонаж, който загина в края на първа част активно участва във втора и там, във втора част, разбираме защо е бил важен.   Хелиана Стоичкова