МЕЖДУ ИЗКУСТВОТО И НАЦИОНАЛНОТО ДОСТОЙНСТВО

Провалената премиера на постановката „Оръжията и човекът“ повдигна важни въпроси за ролята на културните институции, като Народния театър, в националното самосъзнание и ценностната система на обществото. Народният театър не е просто сцена за драматургия; той е символ на българската духовност и идентичност и място, където нацията изразява, пречупва и преосмисля себе си. Отговорността му е не само естетическа, но и морална.

В свой постинг журналистката Милва Цветкова отправи предизвикателство към последователите си, заявявайки: „Ще се радвам да чуя мненията ви по въпроса“. По повод скандала с постановката на Джон малкович в Народния театър, която според нея позори българския народ, тя сподели спомен част от интервю на Вели Чаушев, публикувано във вестник „Клуб 100“.

В репетиции на пиесата „Иван Шишман“, един от героите произнесъл реплика: „И нека да пропадне и нека да загине туй проклето царство България!“ Присъстващият Бай Косьо (Константин Кисимов) се ядосал и се обърнал към автора Камен Зидаров с молба: „Камене, трябва да смениш името на България с нещо друго.“ Зидаров възразил: „Но, Косьо, тези думи ги произнася отрицателен герой, враг на България.“ Кисимов отвърнал: „Не може така, Камене. Героят може да е отрицателен, но това е сцената на Народния театър. От тази сцена никой няма право да проклина България!“

Изразеното някога възмущение на Константин Кисимов, легенда на българския театър, се основава на дълбокото му усещане за връзка между изкуството и националното достойнство. За него сцената на Народния театър е почти свещена територия, където образът на България трябва да се пази и възвисява, независимо дали става въпрос за историческа или съвременна драма. Неговият протест срещу възможността България да бъде "прокълната" на тази сцена отразява едно широко разпространено разбиране – театърът не трябва да допуска произнасяне на думи или мисли, които биха могли да подронят достойнството на нацията, дори когато се изказват от отрицателен герой.

Културните институции като пазители на националното достойнство

Въпросът, който възниква тук, е дали в театъра всичко е позволено в името на художествената свобода, или съществуват морални ограничения, които трябва да се спазват, особено по отношение на национални символи и теми. В народопсихологически план българското съзнание е чувствително към образа на своята родина и изисква уважение и почит към нея. Когато един театър се нарича „Народен“, това го обвързва с моралната мисия да бъде изразител на народното съзнание и да поддържа връзката между националните герои, историята и колективното чувство за идентичност.

От тази гледна точка, театралното изкуство за българина не е просто средство за развлечение или провокация; то се възприема като носител на националния дух и възпитател на бъдещите поколения. Репликата на Кисимов по повод проклятието срещу България е израз на това чувство за отговорност. Дори ако думите са произнесени от отрицателен герой, за него това означава неуважение към българската идентичност и народност. В този контекст конфликтът между "свободата на изкуството" и "уважението към колективната памет" придобива по-дълбоко значение.

Дихотомията между изкуството и патриотизма

Конфликтът между патриотичната ангажираност и художествената свобода е не само културен, но и морален въпрос. Той поставя дилема: дали едно изкуство трябва да има свобода да бъде критично и да изследва човешките недостатъци или да бъде възвишен израз на колективната душевност? Някои биха казали, че истинското изкуство трябва да разкрива реалността, с цялата ѝ сложност. Но според Константин Кисимов и вероятно според много българи, Народният театър трябва да бъде пример за достойнство, дори когато разказва истории за предателства и падения.

Това води до въпроса: дали сцената на Народния театър не е различна от другите сцени? Създаден да представя културата и драмата на българския народ, може би той трябва да прилага по-висок стандарт на отношение към националната чест и идентичност. Ако героите на пиесите могат да отразяват най-тъмните страни на човешката природа, то към България като символ следва да се отнасяме с особена почит.

Народопсихологическите корени на националното достойнство

От народопсихологическа гледна точка, българинът има дълбоко заложено чувство за патриотична гордост и в същото време за ранимост по въпросите на националната чест. Историческите травми – от загубата на национална свобода, през чуждите влияния, до вътрешните конфликти – са формирали особена чувствителност. Всяко пренебрежение към българската чест или достойнство се възприема като продължение на преживени страдания.

Паметта за историческите личности и подвизи е силно залегнала в колективното българско съзнание. „България“ не е просто име на държава; тя е метафора за дома и за всички символи на българското. За обикновения българин България е свързана с дълг към миналото, с морален кодекс, който изисква уважение към земята и народа. Затова народопсихологията на българина реагира остро, когато националната идентичност е под въпрос или уязвена, особено на място, което олицетворява културния център на нацията.

Народният театър като огледало на българската душа

Така става ясно защо реакцията на Константин Кисимов е толкова емоционално наситена. Той не просто възразява на думи, произнесени от герой; за него това е символично нараняване на българската чест. Народният театър трябва да е място, където България е почитана, дори когато се показват слабостите и паденията на българския народ.

Тази история разкрива и една от основните задачи на театъра: да провокира, но и да обединява, да бъде катарзисен, но също и уважителен към колективното достойнство. Изкуството може да разкрива конфликти и слабости, но следва да показва и любов към народната идентичност.

Уважението към българското в театъра

Историята с Константин Кисимов ни кара да се замислим за отговорността на културните институции с национално значение. Народният театър не е само сцена за изкуство; той е храм на българската идентичност и националния дух. Тази идея е дълбоко вкоренена в народопсихологията на българина, който се стреми да запази и предаде чувството на патриотична отговорност на следващите поколения.

Отговорът на въпроса какво е допустимо на сцената на Народния театър вероятно се крие в намирането някак на баланс между художествената свобода и патриотичното уважение. Народният театър трябва да бъде пространство за истина и свободно изразяване, но без да се накърнява духовната цялост на българския народ. В същото време, изразяването на ниски страсти не трябва да има място нито на тази сцена, нито в близост до нея — било то пред, зад или в Градската градина. Иначе, отдавна беше време този директор да отстъпи поста си за обща полза на някой друг.

Лалю Метев, 8 ноември 2024 г.

AI Генерираният сензор за съдържание оценява вероятността текстът да е написан от човек с 95%, като основната причина за това е нюансираното и контекстуално съдържание, разнообразието в структурата на изреченията и липсата на шаблонни изрази или прекалено формален тон, които обикновено са характерни за текстове, генерирани от изкуствен интелект. Анализът поставя акцент върху важния въпрос как културни институции като Народния театър трябва да намерят баланс между художествената свобода и патриотичната отговорност. Театърът е разгледан не само като сцена за артистично изразяване, но и като символ на българската идентичност, който носи отговорност за възпитаването на уважение към националната памет и достойнство. В заключение се предлага, че Народният театър трябва да бъде пространство, което съчетава творческа свобода и патриотично чувство, като подчертава важността на културните институции да съхраняват и предават колективното самосъзнание. Текстът предоставя задълбочено и конструктивно мнение относно ролята на културните институции в българското общество, подчертавайки необходимостта от уважение към националните символи и ценности, без да се ограничава артистичната свобода.