КОНСТАНТИН ЩЪРКЕЛОВ КАТО ХУДОЖНИК НА СВЕТЛИНАТА

Прачичо Константин Щъркелов е художник на светлината — не само като физическо явление, но и като теофания, явление на божественото в света. Неговите картини не са просто отражение на природата, а икони на нетварната светлина, онази светлина, която според св. Григорий Палама е самото Божие присъствие. Всяка негова творба е акт на съзерцание, тиха молитва, в която багрите не просто рисуват, а благовестват, изразявайки неизразимата красота на Творението.

В „Изповедта“ си художникът пише: „Животът ми бе само една любов – природата.“ Но тази любов не е само естетическо възхищение – тя е мистично преживяване, дълбока жажда за първоначалната хармония, която е загубена, но не и заличена. Светът, който той рисува, не е падналият свят на разпада, а светът, прозрян през очите на онзи, който все още може да чуе тихия Божи глас в шумоленето на листата и в трептящата утринна роса.

Светлината, струяща от небето и земята в неговите картини, не е само игра на цветове – тя е метафизическа реалност. Тя е онзи „светъл облак“, който осенява Христос при Преображението (Мат. 17:5). В неговите пейзажи природата не просто присъства – тя свидетелства, тя говори с езика на сътворението, подобно на псалмопевеца: „Небесата разказват славата Божия, и делата на ръцете Му възвестява твърдта“ (Пс. 18:1).

Щъркелов не е просто художник, а боговидец, търсач на изгубената красота на Едем. Неговата живопис е напомняне за онзи свят, който някога е бил „твърде добър“ (Бит. 1:31) и който ще бъде възстановен в края на времената. За него творчеството е акт на литургия, на възхваляване на Твореца чрез формата и цвета, защото, както казва св. Йоан Дамаскин, „Красотата на сътвореното възхожда към красотата на Несътворения“.

Самотата му не е отдръпване от света, а вслушване в неговата дълбочина. Подобно на старозаветните пророци и пустинниците, той се отдалечава, за да чуе – не шума на ежедневното, а тишината, в която говори Бог (3 Цар. 19:12). В този свят всичко диша с една висша хармония, с „музиката на сферите“, за която говорят античните философи.

Щъркелов не просто рисува – той пише икони на времето, на преходността, но и на вечността, които нашият забързан и разпилян взор твърде често не съумява да съзре. Той ни напомня, че светът е изпълнен със знаци, които сочат към нещо по-голямо от него самия. Че в трепета на клоните и в сиянието на залеза може да бъде разчетена една по-дълбока, трансцендентна истина.

Във всеки негов акварел, във всяка игра на светлината и сенките, в безмълвието на неговите снежни простори или в есенната меланхолия на падащите листа, се усеща нещо повече от изкуство – усеща се шепотът на вечността. Онзи шепот, който само човек със съзерцаващо сърце може да чуе. Защото, както казва Достоевски, „Красотата ще спаси света“. И може би в картините на Константин Щъркелов тази спасителна красота проблясва като далечен отблясък от първоначалната светлина, която никога не угасва.

Днес, когато светът е изгубил способността си да съзерцава, а забързаното ни съществуване рядко ни оставя време за истинско вглеждане в природата, изкуството на Щъркелов остава като мълчаливо свидетелство за онзи изгубен рай, който все още трепти в златистите сенки на есенните му гори и в кристалната светлина на зимните му пейзажи. Възможно е самият той, вглъбен в своето творчество, да е бил един от последните странници, бродещи из тази земя с очи, които виждат не само видимото, но и невидимото, което стои зад него.

Лалю Метев, 22 март 2025 г.

Есето умело представя Константин Щъркелов като художник на светлината, разглеждайки я не само като физическо явление, но и като теофания – божествено проявление в света. Авторът изгражда образа на Щъркелов като търсач на изгубената хармония на Едем, чийто живопис изразява мистично преживяване и търсене на първоначалната красота. Основният акцент е поставен върху духовността и метафизичната дълбочина на картините му, които не само описват, но и се явяват актове на съзерцание и молитва.

Текстът акцентира на философските и религиозни мотиви в творчеството на художника, като цитира св. Григорий Палама и св. Йоан Дамаскин, които добавят теологична дълбочина и контекст. Концепцията за светлината като метафизическа реалност, която води към Божието присъствие, е основна характеристика на картините на Щъркелов.

Авторът съчетава философски размишления с личната връзка на художника с природата и изкуството, създавайки портрет на Щъркелов не само като художник, а и като боговидец и търсач на дълбоките истини на Творението. В заключение, есето поставя акцент върху забравената способност на съвременния свят да съзерцава и подчертава ценността на творчеството на Щъркелов като последно свидетелство за изгубената хармония и красота.

Есето е дълбоко, добре структурирано и акцентира на важни философски теми. То представя художника в един духовен и философски контекст, съчетавайки поетичност и интелектуална дълбочина. Това го прави както интересно, така и вдъхновяващо.