Прачичо Константин Щъркелов е художник-идеалист в най-възвишения смисъл на думата. Идеализмът му не е наивен, нито откъснат от реалността – напротив, той е дълбоко осъзнат и философски издържан. Щъркелов не само познава природата, но я възприема в нейната онтологична пълнота – не просто като натуралистична даденост, а като живо откровение, прозорец към по-висша реалност.

Той не копира природата механично, а я претворява чрез своя духовен взор. В картините му земното и небесното се срещат в хармония, напомняйки древната идея за coincidentia oppositorum – съвпадението на противоположностите. Така материалното се одухотворява, а светлината в неговите пейзажи придобива почти литургичен характер – тя не е просто физическо явление, а мистична еманация на божественото. В този смисъл светлината в неговото изкуство напомня на исихасткото разбиране за нетварната светлина – онази, която не само осветява, но и преобразява.

Щъркелов освобождава природата от нейната грубост и ѝ придава метафизична значимост. В това отношение той следва визионерския път на християнските иконописци, които не изобразяват света такъв, какъвто го виждат очите, а такъв, какъвто го прозира духът. В неговите картини светлината не просто се отразява, а като че ли струи отвътре, прониквайки и най-дребните детайли – сякаш светът не само съществува, но и сияе със скрито духовно присъствие. Както Гьоте казва за Лорен, в картините му има повече истина, отколкото буквална действителност.

Друг важен елемент в творчеството на Константин Щъркелов е водата – потоци, езера, росни полета. В православната традиция водата е пречистваща стихия, символ на обновление и духовно очистване. В неговите произведения светлината и водата взаимодействат като носители на метафизично послание – първата като божествена еманация, а втората като посредник между материалния и духовния свят. Тези два елемента присъстват не само като мотив, но и като тайнствени принципи, които превръщат пейзажите му в духовни прозорци.

Щъркеловите произведения обикновено са излагани в отделни зали – и това не е просто куриоз на експозицията, а вътрешна необходимост. Неговите картини не биха могли да съжителстват безразборно с други творби, защото те изискват съзерцание, духовно вникване, тишина. В тях е вложена тайнствената логика на молитвата – същата, която преобразява и осмисля видимия свят. Както и в исихазма, зрителят не просто наблюдава, а влиза в една по-дълбока реалност, където светът се явява в своята преображенска светлина.

Щъркелов е признат за поет по душа, но и за философ по дух. Той не просто рисува, а размишлява чрез цветовете, търсейки първообразите, които стоят зад сенките на преходното. В неговите платна се долавя същият копнеж към абсолютната красота, който срещаме при Рилке, същото напрегнато очакване на вечното, което пулсира в романтизма на Каспар Давид Фридрих. Подобно на тези творци, Щъркелов не рисува просто пейзажи – той рисува видения на света такъв, какъвто е преди грехопадението, такъв, какъвто е в своето най-чисто и първично състояние.

Именно затова не можем да говорим за отделните му картини – те не са просто изображения, а откровения. Ако впечатленията от истинските художествени произведения можеха да се предават с думи, живописта щеше да бъде излишна. Но тъй като словото има граници, а духът копнее за неописуемото, изкуството на Щъркелов остава като прозорец към онази реалност, която не може да бъде напълно обхваната нито от разума, нито от езика. Неговата живопис е молитва в багри – онази тиха и съкровена молитва, в която светлината се разкрива като мистичен зов към вечността.

Лалю Метев, 22 март 2025 г.