ЗАБРАВА: 136 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА КОНСТАНТИН ЩЪРКЕЛОВ

Вчера, някак тихомълком, без фанфари, без официални слова, без почетно отбелязване, се изпълниха 136 години от рождението на Константин Щъркелов – майстора на акварела, художника на светлината, едно от най-големите имена в българското изкуство. Една тъжна констатация, но не просто тъжна – покъртителна, срамна, унизителна за културната ни памет. За пореден път, както вече десетилетия наред, липсваше официално признание, липсваше внимание, липсваше онова най-елементарно, но и най-съществено – почитта, която една нация дължи на своите истински творци.

Къде бяха големите телевизии и медиите? Къде бяха репортажите, документалните филми, студийните дискусии? Къде беше Министерството на културата, което иначе с охота финансира съмнителни арт проекти, но не намира сили дори за едно достойно възпоменание? Къде беше Столичната община, в чийто град Константин Щъркелов остави своята душа, а днес дори поне една метростанция не носи името на някой софиянец? Къде бяха институциите, галериите, културните институти, които би трябвало да пазят паметта за него?

Но най-страшният въпрос, въпросът, който тежи като обвинение, е: къде бяхме всички ние? Защо свикнахме с тази национална амнезия? Защо приемаме забравата като нещо естествено? Защо допускаме посредствеността да властва, докато истинското величие тъне в забрава?

Константин Щъркелов не беше просто художник, той беше визионер, поет с четка, човек, който виждаше света не като материална даденост, а като прозрение, като сияние, като откровение. В неговите картини природата не просто съществува – тя диша, разказва, мълви за нещо по-висше, за нещо, което надхвърля времето и пространството. И какво направихме ние? Оставихме това наследство да бъде пренебрегнато, оставихме го да потъне в сенките на невежеството, да избледнее в забравата.

Народ, който не почита своите творци, е обречен на културна безпътица. И ако днес се чудим защо улиците ни са безлични, защо естетиката ни се руши, защо ценностите ни са разклатени, отговорът е прост – защото сме забравили светлината. Светлината на хора като Константин Щъркелов.

Време е да си върнем паметта. Време е да си върнем почитта. Време е да си върнем себе си.

Лалю Метев, 26 март 2025 г.


--------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------


OBLIVION: 136 YEARS SINCE THE BIRTH OF KONSTANTIN SHTARKELOV

Yesterday, quietly, without fanfare, without official speeches, without an honorable commemoration, 136 years passed since the birth of Konstantin Shtarkelov—the master of watercolor, the painter of light, one of the greatest names in Bulgarian art. A sorrowful realization, but not just sorrowful—disturbing, shameful, humiliating for our cultural memory. Once again, as has been the case for decades, there was no official recognition, no attention, no acknowledgment of the most basic yet most essential thing—the respect that a nation owes to its true artists.

Where were the major television networks and the media? Where were the reports, the documentaries, the studio discussions? Where was the Ministry of Culture, which so eagerly funds questionable art projects yet cannot muster the strength for a single worthy commemoration? Where was the Sofia Municipality, in whose city Konstantin Shtarkelov left his soul, and yet today, not even a single metro station bears the name of a Sofia-born figure? Where were the institutions, the galleries, the cultural institutes that should be preserving his memory?

But the most haunting question, the one that weighs like an accusation, is: where were all of us? Why have we become accustomed to this national amnesia? Why do we accept oblivion as something natural? Why do we allow mediocrity to reign while true greatness fades into obscurity?

Konstantin Shtarkelov was not just a painter; he was a visionary, a poet with a brush, a man who saw the world not as mere material existence but as revelation, as radiance, as epiphany. In his paintings, nature does not merely exist—it breathes, it tells a story, it whispers of something higher, something beyond time and space. And what did we do? We allowed this legacy to be neglected, to sink into the shadows of ignorance, to fade into oblivion.

A nation that does not honor its artists is doomed to cultural decline. And if today we wonder why our streets are soulless, why our aesthetics are crumbling, why our values are shaken, the answer is simple—because we have forgotten the light. The light of people like Konstantin Shtarkelov.

It is time to reclaim our memory. It is time to reclaim our reverence. It is time to reclaim ourselves.

Lalu Metev, March 26, 2025