Константин Щъркелов остава в историята като един от най-великите български художници, ненадминат майстор на акварела и обичан от царското семейство. Роден преди 136 години, той посвещава целия си живот на изкуството, черпейки вдъхновение от природата, която остава негов неизчерпаем източник на творчество до последния му дъх. Въпреки изпитанията, които е преминал, неговото творчество продължава да възбужда възхищение и вдъхновение сред ценителите и днес.

Прачичо ни Кочо Щъркелов е художник, чиято четка вдъхва живот на природата с несравнима нежност. Всяка негова творба е диалог между твореца и Божието съзидание – било то величествен връх или скромно поточе. С акварелните си багри той не се стреми да „подобри“ природата, а да я съхрани в нейната чистота, утвърждавайки смирението на истинския художник. Щъркелов не се съревновава с Бога, а се явява смирен свидетел на Неговото величие.

Отложена изложба поради пандемията през 2020 г. създаде мост между миналото и настоящето, напомняйки ни, че днес повече от всякога имаме нужда от допир до фината, но устойчива струна на душата, която резонира с творчеството на Щъркелов. Софийската градска художествена галерия почете с година закъснение 130-ата годишнина от рождението му с експозиция, която разкри многостранния му талант – от виртуозния пейзажист и майстор на натюрморта до военния художник и проникновения портретист.

Литературоведът Александър Балабанов го нарича „Цар на акварела“ – титла, която остава с него завинаги. В нея се крие не само признание за техническото му съвършенство, но и за дарбата му да превръща ефимерното в трайно, улавяйки не само светлината и цветовете, но и самата душа на природата.

Константин Щъркелов се ражда през 1889 г. в София в семейството на занаятчия. Необичайната му фамилия идва от прякора на един от прадедите му – Щрък Кольо. Останал рано без баща, той заминава за Одеса, където намира подслон в манастир и пее в църковен хор. Годините, прекарани в тази духовна среда, оставят дълбок отпечатък върху мирогледа му, развивайки у него особено сетиво за хармонията и тайнствения ред на битието. Именно в Русия прави първите си стъпки в рисуването, като продава рисунки и копия на известни картини.

Връщайки се в България, продължава образованието си, но отново го прекъсва, за да се включи в Балканската война. Завършва Рисувалното училище едва през 1915 г. под ръководството на проф. Иван Мърквичка.

„Академията ми даде много, но най-много ми дадоха пътуванията“, споделя Щъркелов. И наистина – той обикаля България, Европа и дори Египет, винаги жаден да открива, да се учи, да попива светлина, форми и културни влияния. Но въпреки всички събрани впечатления, остава верен на себе си – неподвластен на модни течения и повърхностни експерименти, запазвайки чистотата на своя художествен език.

От Рисувално училище към Художествена академия

На 6 февруари 1896 г. княз Фердинанд подписва указа за основаването на Държавното рисувално училище, което по-късно прераства в Държавната художествена академия и се утвърждава като водеща институция в художествения живот на Царство България.

Подкрепата на българската корона в първите десетилетия от съществуването на Академията е от ключово значение за нейния просперитет. Близката връзка между царското семейство и институцията се формира още при нейното основаване и продължава до средата на 40-те години на ХХ век. Монарсите следят развитието ѝ с жив интерес, а в дворцовия живот – където науката и изкуствата се ползват с висока почит – Академията заема особено място.

Дори в години на изпитания и национални предизвикателства амбицията и интелектуалната енергия на българските владетели остават насочени към развитието на изкуствата. Тяхната последователна подкрепа играе съществена роля за интегрирането на българската култура в европейското духовно пространство и за утвърждаването на изобразителното изкуство като важен фактор в културната идентичност на нацията.

Животът на Константин Щъркелов е белязан от три войни, които преживява като военен художник. Но дори сред хаоса на фронта, неговият поглед остава устремен не към разрушението, а към вечната красота на света. Той отказва да бъде летописец на насилието – вместо това, намира утеха в природата, в нейната непреходност и устойчивост.

„Ако някога България изчезне, можем да я възстановим по картините на Щъркелов“ – казва приятелят му Григор Василев. И наистина, неговите творби са повече от художествени свидетелства – те са молитва за родината, запечатали не само нейния облик, но и дълбоката обич на твореца към нея.

Макар да обича веселите компании, Константин Щъркелов остава самотник по дух. Ателието не му е достатъчно – истинският му дом е сред природата, където светлината и тишината са неговите най-верни спътници. Той не търси грандиозното, не се изкушава от излишъци – всяка негова творба е пример за хармония, мярка и вътрешна дисциплина.

Изкуството му може да се възприеме като духовен подвиг – съзерцателно, чисто, изпълнено с онази особена тишина, която не е пустота, а дълбоко, смирено прозрение.

Изкуство, вдъхновено от природата

Щъркелов е истински майстор на пейзажа. Той сам споделя:
„Когато рисувам – било пейзаж или цвете, аз чувам музика или като че ли прочитам стихове. А когато слушам голям оркестър или хор, аз виждам пейзаж…“

Произведенията му не само демонстрират безупречно техническо майсторство, но и отразяват дълбока емоционална връзка с българската природа, която е в основата на неговото творчество.

Творчеството на Константин Щъркелов е високо ценено от цар Фердинанд и цар Борис III. Дворецът редовно закупува негови картини, а самият Фердинанд е възхитен от неговата техника. Въпреки това, влиянието на царското семейство върху съдбата му се оказва двусмислено – след 1944 г. това внимание му носи тежки последици.

След преврата, новата власт не прощава на Константин Щъркелов близостта му с монархията. Арестуван и задържан без повдигнато обвинение, той прекарва пет месеца в затвора, а след това е преследван и изселен от София. Изключен от Съюза на художниците и лишен от подкрепата на официалната културна политика, Щъркелов е обречен на забрава. Въпреки тези изпитания, неговият дух остава несломим – дори в най-мрачните години на репресии, той не предава себе си и не изневерява на изкуството си.

Последната му изложба през 1959 г. е посрещната с унищожителни критики от комунистическата преса, но това не го сломява. В едно от последните си писма до Чудомир, той пише с твърдостта на човек, който никога не е правил компромис:

„Да останеш верен на себе си 50 години, при най-различни условия – и пак нищо да не те сломи в изкуството.“

Въпреки всичко, към края на живота си Щъркелов получава частично признание. През 1960 г. е удостоен с орден „Кирил и Методий“ I степен.

„Не помня в живота си толкова да съм бил погълнат от работа. Може би това е лебедовата ми песен, но ще трябва да я изпея…“, споделя той в дневника си, отдавайки се на последните творчески усилия.

Константин Щъркелов е живо доказателство за християнския принцип, че истинският талант е едновременно дар и кръст. Той притежава дълбоката интуиция, че художникът не „създава“, а „разкрива“ – че е посредник между видимото и невидимото. Изкуството му напомня на православната иконопис със своята чистота на светлината, със смиреното отхвърляне на суетата и с търсенето на вътрешен покой чрез съзерцание. В този смисъл Щъркелов не просто рисува – той свидетелства за света такъв, какъвто Бог го е създал, без да го изопачава и без да му натрапва собственото си его.

Творчеството му е молитва, неговата муза – природата, а съдбата му – тази на несломимия дух. Дори днес, когато се вглеждаме в акварелите му, сякаш зърваме самата вечност – тиха, крехка и неизменна като утринната роса.

Злобата на посредствеността срещу величието

Няма разумни обяснения защо комунистите, веднага след 9-ти септември, се нахвърляха с такава неистова злоба срещу безспорно доказани личности в българското изкуство, култура и наука.

Какво обяснение можем да дадем за осъждането на Александър Божинов — величие в художествения и обществен живот, което всяка нация би искала да притежава, на една година затвор? Защо Щъркелов? Защо Никола Танев, Борис Денев, Димитър Талев, Чудомир? Защо Михаил Арнаудов и Александър Станишев?

Причината не е в разума, а в изливането на стаявана завист и омраза, натрупвана десетилетия наред — не, по-скоро от незапомнени времена. Омраза на посредствеността към таланта, на безличието към великото, на бездарността към вдъхновението.

„Да бием гражданите!“ — този зов не е на селяни срещу града, а на тъпотата и простащината срещу интелигентността и духовността.

Наследството на един велик художник

Константин Щъркелов умира на 29 април 1961 г., но оставя зад себе си безценен художествен отпечатък, който и до днес вдъхновява. Въпреки многобройните изпитания и лични трудности, неговите акварели продължават да бъдат сред най-желаните произведения на българския арт пазар. Част от творбите му са притежание на най-реномираните художествени галерии в страната, докато други са разпръснати в частни колекции, както в България, така и извън нея.

„Обичам нашите четири годишни времена. И съм убеден, че няма по-красива земя на света от България.“

Тези думи на Щъркелов не са само израз на любов към родината му – те оживяват във всяка негова картина, пренасяйки ни в един свят, изпълнен със светлина, цветове и емоции. Творчеството му остава не само художествено наследство, но и вечно вдъхновение за поколения напред.

Лалю Метев, 27 март 2025 г.