В контекста на съвременната ни немара към духовните ценности, не мога да премълча нещо, което тежи не само върху фамилната ни памет, но и върху националната съвест — изчезването на редица картини на моя дядо, художника Никола Аврамов. Тези произведения не бяха просто изчезнали обекти, а части от живата плът на българската културна памет. Отнети от родната ни земя като „военен трофей“ от Червената армия в края на Втората световна война, те бяха пренесени далеч от родната си среда — не само физически, но и духовно. Според различни косвени свидетелства, част от тези картини се намират и до днес, дълбоко засекретени, в хранилищата на Ермитажа в Санкт Петербург. Те остават завинаги откъснати от своята родна духовна среда, от земята и народа, който ги е родил, и от българската идентичност, която те изразяват.

Нека бъде ясно: тази загуба не е просто лична драма, нито въпрос на сантиментални чувства. Тя е нещо далеч по-дълбоко и болезнено — екзистенциално-духовна рана, която продължава да кърви в тялото на българската култура. Тези изчезнали картини, изпълнени с философски, естетически и духовни търсения, са символ на една част от националната ни идентичност, която беше отнета не само физически, но и психологически, и духовно. Те бяха не само произведения на изкуството, а също така носители на духовна и културна истина, които се явяват като същинска „жива“ памет за нацията ни, която сега остава без тях.

Тази загуба е не само болезнена за моето семейство, но и за всяка българска душа, която цени и защитава собственото си наследство. Историята на тези картини е не само исторически факт, тя е рана в самата същност на нашата културна идентичност. Проблемът не е само в изчезването на материални предмети, а в липсата на тяхното духовно значение и същност, които те носят. Когато изгубим част от нашето изкуство, ние не губим само картината като обект, но и много повече: губим частица от нашата обща душа, от онова, което ни прави едно общество със собствена история и културна памет.

Тази загуба е и национално унижение, изтрито от учебниците и премълчано в официалния дискурс. Тя не е просто минало, което не можем да променим, но и тежест, която продължава да лежи върху нашето настояще и бъдеще. Не само защото тези произведения бяха отнети без възможност за възстановяване, а и защото като общество ние не сме се осмелили да зададем въпроса за тяхното възвръщане. Не сме потърсили правото си да ги върнем, не сме поискали реституция. Това не е просто правен пропуск, а морален провал — провал в разбирането на това, какво означава да бъдеш истински пазител на своята история и култура.

Хагската конвенция от 1907 г., която представлява основен правен документ, регулиращ отношенията между държави по време на въоръжени конфликти, категорично постановява, че културните ценности не могат да бъдат разглеждани като военни трофеи. Тази правна норма цели да защити човешката културна идентичност и да предотврати унищожаването и разграбването на културни обекти по време на войни. Според Конвенцията всяко действие, което води до изземване на културни предмети от една страна в полза на друга, се счита за нарушение на международните хуманитарни права.

През последните десетилетия международната общност, особено в контекста на резолюциите на ЮНЕСКО и ООН, не само че потвърдиха принципите на Хагската конвенция, но и значително увеличиха усилията за възстановяване на незаконно откраднатите или присвоени културни обекти. Резолюциите на тези международни организации все по-категорично призовават за връщането на откраднатите културни ценности на страните им произход, подчертавайки важността на културното наследство за всяка нация и за човечеството като цяло.

ЮНЕСКО, чрез своите програми, активно подкрепя реституцията на произведения на изкуството и културни обекти, като започва кампании за възстановяването на национални съкровища, откраднати по време на войни, или изнесени без съгласие. ООН, като основен орган за международен мир и сигурност, също призовава за създаване на глобални механизми за възстановяване на културните ценности, които могат да се използват не само за правни претенции, но и за дипломатическо решаване на спорове между държави.

Въпреки наличието на тези международни правни норми и стандарти, България не е предприела сериозни усилия да възстанови своето откраднато културно наследство. Точно в този контекст изчезването на картините на Никола Аврамов, изнесени като военни трофеи от Червената армия след Втората световна война, е не само трагедия за българската културна памет, но и пример за незаинтересоваността на държавата за защита на своите духовни съкровища. Въпреки наличието на историческо свидетелство и правни механизми за възстановяване, България не е предприела нищо, за да потърси официално връщането на тези произведения от Русия, които по всяка вероятност се намират в хранилищата на Ермитажа в Санкт Петербург.

Съществува не само моралната отговорност на държавата да се бори за възстановяване на културното си наследство, но и съществуват сериозни правни механизми за това, които все още не са използвани в пълна степен. България, като член на международната общност, следва да изисква спазване на международните стандарти за защита на културното наследство и да настоява за връщането на тези произведения, които са част от колективната ни културна идентичност.

Не можем да пренебрегнем и личността на Никола Аврамов, който е признат от своите съвременници за един от най-интимните, съзерцателни и философски натюрмортни живописци на своето време. За художника Аврамов, изкуството не беше просто средство за естетическо изразяване, а философски акт, който изискваше дълбочина, търсене на смисъл и вътрешна съзерцателност. Тези качества на неговото творчество бяха оценявани от уважавани фигури в българската култура като Константин Щъркелов, Сирак Скитник, Александър Божинов и Борис Денев, които споделяха неговия възглед за изкуството като средство за духовно просветление и откритие на вътрешния свят.

Това признание не само че подчертава мястото на Никола Аврамов в българската живописна традиция, но и прави още по-болезнена загубата на неговото наследство. Картините му, с техните дълбоки философски измерения и съзерцателен подход към натюрморта, не само че не могат да бъдат видени и оценени от съвременната публика, но и са изчезнали от българската памет, откъснати завинаги от своята родина. Това е не само трагедия за изкуството, но и за самото ни разбиране за културна идентичност — и именно затова е жизненоважно да изискваме възстановяването на тези произведения.

Един от основните въпроси, пред който сме изправени, е не само дали ще продължим да мълчим, както предишни поколения, но и какво точно представлява нашето разбиране за справедливост. Справедливостта не е просто юридическа категория, тя е дълбока морална добродетел, която изисква възстановяване на нарушеното. Това възстановяване е не само акт на юридическо и правно действие, но и на духовно изцеление. Възстановяването на културните ценности е в същността си възстановяване на историята, на личността, на паметта и на духа на нацията.

Християнската етика учи, че всяка несправедливост трябва да бъде изправена, всяка загуба възстановена, а всяка истина — изведена на светло. Пренебрегването на тези принципи ще доведе до духовна и морална бедност, която ще затрудни бъдещото ни развитие като нация. Без изцеление на историческата памет няма истинско изцеление на народната душа. Ще останем с празни и несъществуващи спомени, като изгубени сенки, и нашето бъдеще ще се основава на пясък.

За изгубените съкровища на духа и духовната справедливост

Историческата, моралната и правната отговорност на България не може да бъде сведена до мълчание и оставяне на въпросите на националната памет да потънат в забвение. Напротив, именно сега е моментът да се изправим и да потърсим справедливост за изгубените съкровища на духа, които бяха отнети от нас. Това не е просто въпрос за възстановяване на културни обекти или реституция на физически произведения на изкуството — това е въпрос за възвръщането на изгубена част от българската идентичност, за връщането на духовно наследство, което е от фундаментално значение за националното ни съществуване.

Ако позволим тези произведения да бъдат забравени завинаги, ще позволим да бъде забравена и нашата собствена културна и духовна цялост. Културата не е просто съвкупност от предмети и паметници — тя е жива и динамична същност, която се отразява в народната памет и в колективната съвест на едно общество. Това, което е отнето, не е само материалната форма на произведението, а самата му същност, която носи в себе си история, вдъхновение, чувствителност, и посока за бъдещето.

Да бъде отнето творчеството на такъв художник, като Никола Аврамов, не само от времето, но и от човешка ръка, е не просто обикновена кражба на платна. Това е символично изличаване на присъствие, изтриване на идентичност, подмяна на паметта. Когато отнемеш не само физическата форма на изкуството, но и възможността на поколения да преживяват, осмислят и се вдъхновяват от него, ти извършваш нещо много по-съществено — върху теб остава тежестта на духовната кражба, на насилието върху душите, които са свикнали с тази красота. И това е ново посегателство над личността и духовното наследство на твореца.

Но това е и въпрос, който поставя човека и обществото пред много по-дълбок и по-сложен проблем, който не се свежда само до правото или историята. Справедливостта, както ни учи християнската етика, не е просто процедура на съдебно възстановяване на правата — тя е добродетел, която изисква истина, покаяние и възстановяване на нарушеното. Според св. Йоан Златоуст, „да сториш справедливост, значи да върнеш нещата на мястото им“. А същата истина намираме и в Платоновото разбиране за справедливост, като хармония между душевните сили, ред в общността и истина в битието. Без тази вътрешна хармония, нито в душата на индивида, нито в обществото, не може да съществува истински мир или надежда за по-добро бъдеще. Тези думи резонират дълбоко с настоящия контекст, в който да не се стремим към възстановяване на изгубеното и да го оставим в забвение би означавало да се предадем на безпаметното безразличие, което носи със себе си изчезването на духовната ни същност.

Мълчанието по този въпрос не е просто политическо — то е нравствено. Защото всяка истина, потискана твърде дълго, се превръща в безмълвен обвинител на съвестта. Когато сме свидетели на несправедливост и я оставим без отговор, тя не само че се повтаря, но също така се потапя в забравата, в която започва да потъва и самата съвест на обществото. В такъв случай ние не само губим историческата памет, но губим и способността да чувстваме, да се възмущаваме, да се стремим към справедливост.

А когато народ забрави своите рани, той се превръща в безчувствено тяло. Тогава всяко ново посегателство — било то политическо, културно или социално — вече не причинява болка, а само рутинно примирение. Един народ, който не е в състояние да се бори за своето минало, не може да се надява на светло бъдеще, защото бъдещето е изградено върху основите на историческата памет и духовната отговорност към нея.

Днес сме изправени пред изпитание: ще останем ли в плен на безпаметното безразличие, или ще възстановим гласа си — не заради отмъщение, а заради истина? Не като жест на политическа враждебност, а като акт на духовна цялостност и национална самосъзнателност. Без такова усилие за възстановяване на историческата и културна справедливост, всяко бъдеще ще бъде построено върху пясък — без основа, без посока, без вътрешен смисъл.

Ако позволим такива „загуби“ да бъдат нормализирани, тогава не бива да се учудваме, че хоризонтът пред нас изглежда все по-сив, все по-плитък и все по-безнадежден. Тогава, всяко ново поколение ще се намира в свят, в който ценностите са размити, и всеки бъдещ български гений може да се превърне в поредната сянка — заличен, забравен, обезроден. И не защото някой го е отнел насила, а защото ние самите сме престанали да го пазим. Това е наследството, което не можем да позволим да бъде загубено — не само заради самите нас, но и заради дълга, който носим в себе си.

Ако не предприемем активни стъпки за възстановяване на културното наследство, тогава няма да можем да постигнем възстановяване на моралната и духовната си цялост като народ. Паметта е не само индивидуално, но и колективно наследство, което ни дава основата да съществуваме в съвременния свят. Отговорността да я пазим и възстановяваме е не само за нашето поколение, но и за тези, които ще последват след нас. Връщането на картините на Никола Аврамов ще бъде акт на възстановяване не само на културна цялост, но и на национална чест.

Този акт на справедливост ще бъде много повече от юридически процес; той ще бъде морално и духовно изцеление за една нация, която има дълг към своята история и култура. Възстановяването на тези произведения може да бъде първата стъпка към възвръщането на уважението към културната памет на България и нейното място в световната духовна традиция.

Лалю Метев, 8 април 2025 г.