64 ГОДИНИ ОТ КОНЧИНАТА НА КОНСТАНТИН ЩЪРКЕЛОВ

Константин Щъркелов не е просто художник – той е явление, откровение, пророчески глас в българската култура. В неговото творчество пулсира едно неугасимо търсене – не на форма, не на цвят, а на Истина. Не на онова преходното, а на Вечното. Всяка негова картина е благоговейна изповед, всяко петно акварел – сълза или пламък, в който изгаря една човешка душа, жадна за светлина. В платната му няма само пейзажи — има молитви, въпроси без отговор, но и тишини, в които ехти отговорът на Божието присъствие.

Той съзерцава света с очите на монах и с чувствителността на страдалец, вгледан в дълбочината на битието. Изкуството му не служи на вкуса, а на Вярата — онази дълбока, неизречена вяра, която се ражда в болка, узрява в самота и намира израз в красотата. Константин Щъркелов рисува не пейзажи, а духовни състояния — едни тихи апокалипсиси на душата, в които светът не се руши, а се пречиства.

Щъркелов е повече от майстор на акварела — той е мъченик на Духа. Животът му, разпнат между слава и забрава, между признание и унижение, е живот на човек, който е извървял своята Голгота. Както старозаветните пророци бяха гласове в пустинята, така и той — забравен, отритнат, но непоклатим — остана верен на мисията си: да свидетелства чрез изкуството за възможността на човека да се извисява. Да бъде образ и подобие, дори сред руините на едно бездуховно време.

В свят, който все повече се отдалечава от Бога, Константин Щъркелов остава духовен стожер. Не защото ни дава отговори, а защото ни насочва погледа – нагоре. Към Светлината, която не угасва. Към Твореца, Когото усещаме в капката роса, в мълчанието на планината, в разлива на утринната светлина – все неща, които той улавя с трепет и благоговение. Изкуството му не украсява стените — то преобразява сърцата.

Днес, когато България се лута в търсене на опори и смисъл, паметта за Константин Щъркелов е не просто културен дълг — тя е духовно задължение. Той е част от онази невидима небесна академия на българския дух, заедно с имената на нашите будители, мъченици и светци. Една метростанция, едно читалище или една национална галерия, носещи неговото име, не биха били просто жест на признание, а акт на покаяние — че сме забравили онези, които ни сочат пътя.

Но по-важното е друго: да възкресим онзи дух, който Щъркелов олицетворява — дух на смирение, истина и вътрешна светлина. Защото докато има хора, които не просто гледат, а виждат; не просто рисуват, а се молят с четката — българският дух няма да загине.

Да възхвалим Константин Щъркелов не е просто културен жест — това е акт на духовна възмездност, възстановяване на една прекъсната връзка между народа и неговите живи светини. Във време на шумна безпаметност, когато стойността често бива заменена със сензация, когато коренът е заглушен от повърхностното, ние сме длъжни да извикаме обратно в съзнанието си фигури като Щъркелов — не като икони от миналото, а като живи примери на съвест, нравственост и вътрешна висота. Той не просто рисува България — той я преживява до болка, извисява я, осветлява я, превръщайки я от географски пейзаж в сакрално пространство на духа.

Щъркелов не просто използва акварела — той го превръща в тайнодействие. В неговите линии и тонове се долавя шепотът на отвъдното, молитвеното напрежение на съзерцанието, болката и възторгът от съществуването. Всеки негов пейзаж е литургия на красотата, всяка планина – олтар, всяка светлина – благословение. Той изговаря със светлина онова, което думите често не могат да понесат — че красотата е не естетическа категория, а проявление на Божията благодат в света.

България – тази земя на неизказана дълбочина и търпящи гении – дължи на Константин Щъркелов не просто музей или монография. Тя му дължи възкресение в сърцето на нацията. Защото той не е само художник, а свидетел – свидетел за силата на духа в изпитание, за непредаването на съвестта, за вярата, че и в страдание изкуството може да бъде път към спасение. Да се издигне неговото име – не е само акт на културна памет, а на вътрешна справедливост. Защото истинската чест към един творец не е в плочите и табелите, а в събудения от делото му дух.

Нека не наричаме Щъркелов просто „цар на акварела“. Това е твърде тясно за него. Той е духовен пилигрим, мълчалив наставник по пътя към вътрешното възвисяване. Във време на залез на ценностите той ни показа, че изкуството не е украшение, а изход — от безсмислието към смисъла, от суетата към тишината, от човека към Бога. Неговото изкуство не украсява стените, то преобразява душите.

И ако днес отново го припознаем — не като притежание на галериите, а като светлина за личното и националното ни преображение — тогава ще можем да кажем, че Константин Щъркелов не е останал в миналото, а е част от бъдещето. Част от едно по-дълбоко, по-смирено, по-благословено българско възраждане.

Лалю Метев, 29 април 2025 г.