Както Левски, Ботев и Вазов — тримата духовни великани на българския народ — се явиха на света по една невидима ос в сърцето на Балкана: Карлово (1840), Калофер (1847), Сопот (1850), нанизани като живи бисери върху наниз от светлина и предопределение, така и стара София роди своето съкровено дете, чийто дар и дух се разпръснаха из цяла Европа и отвъд — художникът Константин Щъркелов (1889–1961).

В неговата живопис няма сантименталност — има изповед. Няма ефектност — има съзерцание. Има тиха, достойна, неотклонна нежност — онази, която говори не с викове, а със светлината, що пада върху заскрежено дърво, с ехото от зимна тишина или с дъха на вятър над българския рид. Поезията на Щъркелов не е изписана с думи, а с бои и тишини.

И самият той го изповядва — не като поза, а като истински екзистенциален резонанс:
„Когато рисувам – било пейзаж или цвете, аз чувам музика или като че ли прочитам стихове на Лермонтов или Надсон. А когато слушам голям оркестър или хор, аз виждам пейзаж… Тия пейзажи, що са дните на моите тъжни песни, тия малки мирове, на които душата се е спирала, споделяла е своето настроение. Там е истинският ѝ живот.“

В тези думи живее един духовен акт — същинско причастие между човека и света, между твореца и Твореца. Защото акварелите на Щъркелов не са просто образи — те са прозорци към едно вечно настояще, в което природата разкрива своето богословие, а красотата — своето мълчаливо доказателство за присъствието на Абсолюта.

Той не украсява България, той я открива. Той не рисува природата, а я благославя — с трепет, със страх Божи, със смирение. Неговото творчество е литургия на сетивата и жертвоприношение на егото пред чудото на съществуването. В света на Константин Щъркелов няма място за шум и самолюбие — има само служение на Висшето и Вечното чрез образ и светлина.

В този смисъл София не само е дала на България един художник. Дала ѝ е съвест. Дала ѝ е съзерцател. Дала ѝ е пророк — не на думи, а в цветове. Един български старозаветен живописец на пейзажа, в чиито акварели тупти не само любов към отечеството, а и предчувствие за Царството.

Днес, когато поглеждаме към неговото дело, нека не забравяме, че той не просто ни е завещал образи — той ни е завещал начин на виждане.
И може би затова в това изкуство усещаме онова, което философите наричат трансценденция — а вярващите: благодат.

Да си спомним за него не само със възхищение, но и с молитва:

Господи на светлината и съвършенството,
помени във вечността Твоя раб Константин,
който с чисто сърце изписваше света,
не за слава човешка, а за слава Твоя.
Дарувай му покой в селенията на праведните,
където цветовете не избледняват
и където всяко творение свидетелства за Теб.
Амин.

Наследството на Константин Щъркелов живее не само в картините му, съхранявани в Националната художествена галерия и множество други градски галерии по места, както и в частни колекции в страната и чужбина, но и в неговите мемоари, есета и записки — духовни и лични хроники на едно съзнание, разпнато между страданието и светлината. Неговият дом на ул. „Младежка“, сега носеща неговото име „Константин Щъркелов“ в софийски квартал „Изток“, някога огласен от стъпките на ученици, писатели и музиканти, днес би могъл да бъде превърнат в мемориален музей — светилище на едно благородно изкуство и духовна тиха сила. Дали ще го направим, зависи от нас — неговите потомци, неговите зрители, неговите съвременници в духа.

Лалю Метев, 29 април 2025 г.