Преди шестдесет и четири години българското изобразително изкуство се лишава от един от своите най-ярки таланти, от един от най-чистите и всеотдайни родолюбци. На 29 април 1961 г. прачичо Константин Щъркелов (1889–1961) пое своя последен земен дъх, но духът му остана да обитава завинаги акварелните му светове и българските небеса, които така безпределно обичаше.

Приживе той споделя:
„Обичам нашите четири годишни времена. И съм убеден, че няма по-красива земя на света от България. В нея може да се развие гения на всемира — стига да се роди.”
Думи, които и днес трептят като ехо на несломимата му вяра в родината и в даровете на Божия промисъл над тази земя.

Художниците като него са особена порода човеци. Те живеят по свои вътрешни закони, невидими за света на всекидневието. Духът им — свободолюбив и дивен — отказва да бъде впримчен в какъвто и да било калъп. Животът им е постоянна богоносна жертва в името на красотата, истината и свободата. Творчеството за тях не е занаят, нито занаятчийство — то е благословение и изпитание, рана и изцеление едновременно.

Днес, в този забързан и често безпаметен свят, рядко ще чуете хвалебствени слова за Щъркелов. Дори самото му име рядко се споменава гласно. Това е горчив плод на многослойната забрава и духовното опустошение, което десетилетия на (пост)комунистическо безвремие насадиха в националното ни съзнание. В света на потомствената работническо-селска културтрегерщина, чиято тежка сянка още тегне над българската духовност, ценностите често са изместени, а героите — забравени.

И все пак, надеждата никога не угасва напълно. През последните години, макар и с усилията на малцина будни люде, бяха организирани редица възпоменателни изложби в чест на Константин Щъркелов — започвайки с тази във Варна по повод 125-годишнината от рождението му и последвали събития в София. Следвана от други частни инициативи, като организираната в столичната Галерия „Лоранъ“ през 2017 г. или тази в Артгаления „Стил“ през следващата година.

Но, най-внушителната от тях, макар и забавена умишлено или не с около година — изложбата „Константин Щъркелов. Самотникът скитник”, бе организирана през 2020 г. от Софийската градска художествена галерия и разгледана от над 15 000 души, въпреки тежките ограничения на пандемията. Макар и с отложено откриване, все пак тя се превърна, освен в най-посетената, но и в най-дълго съществувалата експозиция в историята на галерията.

Десетки творби, неизлагани от половин век, оживяха пред очите на новото поколение. Някои от тях бяха съвсем непознати дори за изкуствоведите. И макар в нашето време често да се губи мярката за истинското величие, едно нещо стана несъмнено видно — духът на Щъркелов продължава да вълнува, да радва, да просветлява. Той не е просто живописец на природата — той е летописец на българската душа, поет на светлината и вестител на онази невидима, но осезаема връзка между земното и небесното.

Пред нас, като общество, стои нравствен дълг — не само да съхраним, но и достойно да увековечим паметта за този велик български творец. Защото културата на един народ не е нищо друго освен памет — памет за светлите духове, които са ни превели през тъмнините.

А Константин Щъркелов бе един от тях — самотен скитник на светлината, българския гений на акварела, който, като древен пророк, носеше в себе си носталгията по изгубения Рай и надеждата за неговото възстановяване в образите на родната земя.

Днес, 64 години по-късно, ние свеждаме чела и сърца в тиха, но пълна с благодарност молитва — да бъде вечно благословена паметта на Константин Щъркелов!

Лалю Метев, 29 април 2025 г.