ЗАТВОРНИЧЕСКИТЕ СЪДБИ НА ЩЪРКЕЛОВ И ТАНЕВ

Между затворническите съдби на прачичо Константин Щъркелов и Никола Танев може да се изведе паралелна линия, която да стъпи върху вече изградената повествователна рамка за трагизма на творците у нас, но без да се спекулира отвъд ясно документираното. Щъркелов също се оказва въвлечен в „ходения по мъките“ след 9 септември, но неговата съдба има друга динамика: вместо шумен бохемски профил и „буржоазен“ оптически скандал, той влиза в ролята на „официален художник“ на предишния режим и на „царски любимец“. Арестуван е от новата власт заради „връзки с Двореца“, прекарва пет месеца в Централния затвор, изключен е от Съюза на българските художници, лишен е от софийско жителство и по-късно е интерниран, което го обрича на години на маргинализация и фактическа нищета.

Огледално – двамата братя Таневи са арестувани от т.нар. „народнодемократична власт“. Стефан Танев е задържан на 13 септември 1944 г. и е осъден от т.нар. Народен съд на доживотен затвор, като през 1952 г. умира в затвора при неясни обстоятелства. Никола Танев е арестуван на 26 септември 1944 г. и прекарва около шест месеца в Централния софийски затвор и в различни сгради, приспособени за затвори за „политически престъпници“.

Сред задържаните преобладават представители на буржоазната интелигенция; арестувани са множество художници – Райко Алексиев, Александър Божинов, Борис Денев, Константин Щъркелов, Александър Добринов. След деветосептемврийския преврат новата власт използва като повод за репресии както творбите на художниците, така и доносите срещу тях. Запазена е шеговита реплика на Александър Божинов от времето в затвора: „Чест и удоволствие е да попаднеш сред такъв духовен елит! Навън вече не остана сериозна интелигенция.“

Никола Танев и Константин Щъркелов, както и останалите художници, продължават да работят и в затвора: рисуват върху амбалажна хартия, листове от бакалски тефтери, счетоводни формуляри и др. Съхранени са множество затворнически скици, портрети и рисунки на интериора на килиите, които имат значителна документална стойност.

Танев е освободен през април 1945 г. с обяснението, че е бил задържан по погрешка. В следващите години на художниците открито се възлагат пропагандни задачи: чрез своето изкуство да утвърждават „делото на народната власт“ и да допринасят за изграждането на социализма. „Периодът от 1944/1945 до 1955 г. е изключително важен за развитието на комунизма – социалистическият реализъм си пробива път, а обвиненията във „формализъм“ се засилват. „Чистият пейзаж“ не е в състояние да решава подобни задачи и затова е обявен за несъществен. В документите от заседанията на художествените журита ясно личат мотивите за отхвърлянето на картини на Никола Танев. Например: „Пейзажът е твърде относителен… Това не е художествена творба. Аз съм против приемането му.“ – по отношение на неговата картина „Площад Славейков“.​

Ако при Никола Танев виждаме как „буржоазният“ стил на живот – автомобил, пътувания, белите ръкавици, бохемските компании – се превръща в лесен повод за озлобление, завист и идеологическо лепене на етикети, при Щъркелов механизмът е друг: не личната екстравагантност, а близостта до институционалния център на монархията го прави удобен символичен виновник. Там, където Танев е пресечна точка между артистичното самочувствие на „перпетуум мобиле“ и дребното еснафско отмъщение, Щъркелов е превърнат в „официално лице на буржоазния режим“ – фигура, която трябва да бъде публично отстранена, за да се демонстрира разрив с предишния свят. И при двамата обаче се повтаря един и същи модел: художник, който по призвание и биография стои извън активната политика, бива преведен през мрежата на новата власт като „класов враг“ – или „буржоазен художник“, или „царски любимец“ – и вкарван в затвора не заради конкретна доказана вина, а като носител на символична вина.​

На този фон описаните за Никола Танев „ходения по мъките“ – от Дома на слепите, през Централния затвор и къщата на Атанас Буров, до скицниците върху амбалажна хартия и бланки – могат да бъдат четени и като ключ за разбиране на съдбата на Щъркелов. И при него затворът разкъсва професионалния и човешкия ритъм, превръща изкуството от поле на свобода в биографичен „компромат“, а таланта – в обстоятелство, което трябва да бъде дисциплинирано, пречупено, съкратено до „лоялно“ присъствие. Докато Танев канализира ужаса в трескаво рисуване на съзатворници, Щъркелов, познат като майстор на акварелния пейзаж, минава през принудително мълчание, последвано от години на тиха изолация – изхвърлен от съюза, лишен от възможност да участва пълноценно в художествения живот, принуден да живее в материална несигурност.​

Респективно, на Константин Щъркелов така и не е повдигнато официално обвинение, нито е изправен пред съдебен процес; той престоява месеци в арест и Централен затвор в режим на фактическо лишаване от свобода без ясно формулирана вина. След освобождаването му репресията се пренася в административно и професионално измерение – лишаване от софийско жителство, изключване от Съюза на българските художници, ограничен достъп до изложби и поръчки – което на практика продължава наказанието без съдебен акт.

Тоталитарният комунистически режим в България носи отговорност за насилствената смърт на десетки хиляди хора – убити без съд през септември–октомври 1944 г., както и по-късно в лагери, затвори и по границите на страната. Докато за нацистките престъпления се провежда Нюрнбергският процес, за престъпленията на комунистическия режим в България липсва ефективно наказателно преследване на конкретни извършители.​

Лица, участвали в репресии и издевателства, често приключват професионалния си път, без да понесат съдебна отговорност, и впоследствие получават редовни пенсионни плащания по действащото законодателство, включително и след опитите за ограничаване на привилегированите пенсии в началото на прехода. В друга правна и политическа среда подобни деяния биха могли да станат предмет на наказателно преследване и международноправна оценка, докато в българския случай преобладава подход на фактическа ненаказуемост, прикрита зад изтекла давност и институционална инерция.

Същевременно Европейският парламент формално определи 23 август за общоевропейски ден за почитане паметта на жертвите на всички тоталитарни и авторитарни режими, който следва да бъде отбелязван с подобаващо достойнство и безпристрастност. Въпреки това, на равнище национални политики в България остава в значителна степен неизпълнена задачата по реално признаване на преживените болки, страдания и унижения и по осигуряване на адекватни форми на морална и материална компенсация за пострадалите и техните семейства.

Така двата случая – на Танев и на Щъркелов – позволяват да се очертае една обща картина на „затворническата съдба“ на българския художник в следвоенния тоталитарен контекст. При единия виждаме разрушаването на бохемския мит за „щастливия човек“, който „работи като бесен“ и се чувства недосегаем в своята артистична свобода; при другия – сриването на фигурата на „национален майстор“, официално ценен в предишната епоха, но превърнат в нежелан свидетел на онази приемственост, която новата власт иска да отрече. И в двата случая затворът не е просто наказание, а инструмент за прекъсване на памет: за да се изчисти символичното поле, трябва да се прекършат онези биографии, които олицетворяват „стария“ художествен канон – независимо дали го правят през бохемска показност или през монархическа легитимност.

През настоящата година се навършват 137 години от рождението на прачичо ми и 65 години от неговата кончина. Освен две малки улички в София и Варна, паметта на този изтъкнат софиянец – може би най-значимият наред с неговия приятел Борис III – на практика е оставена в забвение. На най-близките му кръвни родственици дори не се предоставя възможност да изразят позиция или да бъдат включени под каквато и да е форма в публичния разговор за неговото наследство. Липсва дори минимален знак на намерение някоя от станциите на софийското метро, както и училище или читалище, да бъдат назовани в чест на неговото име.

Лалю Метев, 7 януари 2026 г.

Лалю Василев Метев е български юрист, мислител и изследовател на културата, известен със своите трудове в областта на философията на паметта, генеалогията и духовната история на България. Роден на 20 октомври 1968 г. в София, той завършва право и развива дългогодишна академична и обществена дейност, насочена към етичните измерения на идентичността, историческото самосъзнание и културната приемственост. В своите изследвания и есета Лалю Метев съчетава аналитичната строгост на правника с чувствителността на хуманитариста. Неговият почерк е белязан от стремежа да изведе моралната перспектива на човешкото действие отвъд чисто нормативните категории — към сферата на духовната отговорност и живата традиция. Сред постоянните му теми са времето и достойнството, религията и гражданството, наследството на свободата и културата на паметта. Член е на Клуба на потомците на офицерския корпус на Царство България „Един завет“, на Съюз „Истина“, на Българската генеалогична федерация и на Общия съюз на българската индустрия — общности, в които продължава линията на историческа приемственост между баланса на морала на честта и съвременната духовна отговорност. В творчеството му се откроява стремежът да се примирят рационалното и духовното начало, традицията и модерността, личната съвест и общественият идеал. Неговият стил — едновременно прецизен и съзерцателен — отразява убеждението, че мисленето е не просто интелектуален акт, а морално дело. Творчеството му се вписва органично в тази негова философска и етична линия: то е духовен синтез и лична изповед, завещание на човек, който мисли равновесието не като компромис, а като добродетел; не като отслабване на страстта, а като нейно преобразяване в мъдрост. В този контекст Лалю Метев формулира един от най-съкровените си възгледи — че истинската свобода е плод на вътрешна дисциплина, а справедливостта се ражда в пространството „между“ — между пламъка и камъка, между вярата и разума, между човека и идеала.