Това, което видях от Балканската война

Симеон Радев

(Народна култура, София, 1993)

„Това, което видях от Балканската война” (Народна култура, София, 1993), е книга на Симеон Радев, която кратко, непосредно и обективно очертава атмосферата при обявяването на войната:

За всички бе ясно, че мобилизацията значеше война и още с обявяването ^[1] й се появи идеята да се създаде едно Македоно-Одринско опълчение от доброволци, в което да влязат неслужившите членове на емиграцията. Аз чаках то да се образува ^[2], за да се запиша в него. Началникът на Генералния щаб, генерал Фичев, с когото бях познат от дълги години, ме повика обаче и ми каза, че ще ме вземе в Главната квартира. "Имаме нужда – обясни ми той – от един човек, който да превежда на добър френски език бюлетините за военните действия. При това ти ще четеш чуждите вестници и ще ме държиш в течение на международното положение." Определено бе, както той ми обади, Главната квартира да бъде на първо време в Стара Загора. Дните, преди да тръгна за там, се изминаха за мен в причастие с ентусиазма, обладал всички. Войнственото настроение не беше зрелищно, но имаше нещо в него, което поразяваше надошлите в София чужди кореспонденти. Те бяха учудени да видят в посрещането на идеята за една война толкова много радост. Пратеникът на един френски вестник каза: "Този народ чака да се бие, както се чака голям празник."

Чужди кореспонденти имаше много и от различни страни. Обзети от професионалната ревност за изпреварване, те тичаха от място на място за новини, пъстреха улиците на малката още наша столица със своите непознати фигури и привличаха любопитството с шумните си разговори. Най-трескави бяха италианците, както можеше да се очаква от техния национален темперамент. Те откриха в София един стар българин – бивш участник в сицилийската експедиция на Гарибалди; разпитваха го за спомените му, фотографираха го и му посветиха дълги дописки в своите вестници. За чуждите кореспонденти се установи цензура, която правителството възложи на министъра на железниците Франгя ^[3]. Той се настани за тази цел в телеграфо-пощенската станция. Понеже железничарите бяха мобилизирани, Франгя, като техен шеф, си тури също пагони. Къс, с дебело шкембе, той представляваше в генералската си униформа доста комичен образ, но голямото му добродушие го спасяваше от присмеха. Франгя имаше в кабинета си една машина за правене на кафе. Той черпеше чуждите кореспонденти и им разказваше анекдоти. Някогашният автор на стихотворната сбирка "Венец на българската муса" – заглавие, което Ботев направи паметно, като към "муса" прибави в скоби "кеседжия" – беше запазил от ранните години на своите поетически вдъхновения живата фантазия и сладкодумието. Това го правеше за кореспондентите занимателен, но крайно. неудобен, защото между кафето и приказките не оставаше място за навременното цензуриране на депешите. ^[4]

Между кореспондентите се намираше и един пратеник на меродавния парижки вестник "Льо Тан". Аз трябваше да се занимавам с него, тъй като от няколко години бях кореспондент в София на същия вестник. Той се нуждаеше от един преводач; препоръчах му Йордан Мечкаров ^[а], който бе прекарал една година в Париж, подготвяйки се за актьор, и знаеше доста добре ^[5] френски. Мечкаров често ми е напомнял по-късно, че съм му бил кръстник в журнализма. Рене Пюо – така се казваше кореспондентът на "Льо Тан", беше човек с литературна култура, но непривлекателен и не можа да стане сближаване между нас. Друг един французки кореспондент ми беше познат от ранни младини и бях щастлив да възобновя с него старото приятелство. Той се казваше Людовик Нодо и представляваше големия френски ежедневник "Льо Журнал". Нодо бе име, популярно в кръговете на емиграцията. През 1902 г. той бе посетил Македония и пред френската публика бе представил със своя голям описателен талант, наклонен към драматизъм, както теглото на българското население, тъй и революционното движение. Това важеше за нас в България, но голямата си известност той доби през време на Руско-японската война, когато, кореспондент при руската армия, той бе пленен от японците. Аз всякога съм имал едно подозрение, че Нодо нарочно се остави да бъде пленен, защото искаше да види войната и от другата страна. Той прекарал цяла година в Токио и беше неизчерпаем, разказвайки спомени за времето, преживяно там. След като си предадеше вечерта телеграмите, ние се събирахме понякога в казиното. Той ме пренасяше далеч от събитията на деня, в незабравената от него Япония. Бил се оженил там, по съществуващия тогава японски обичай, с контракт за определено време и живял в новото си японско семейство като японец. "Вечерно време – разказваше той – през хубавите топли нощи излизах на разходка, придружен от цялото домочадие на съпругата си и предшествуван от слуги, един от които вървеше напред с фенер." Питах го дали е оставил след себе си някаква трагедия както в "Бътерфлай". "Не – каза той. – Скоро след моето заминаване тя се омъжи за един офицер от Генералния щаб." Забелязвайки моето учудване, той обясни: "В ония години една японка да живее известно време с бял чужденец – това се смяташе за нея като стаж в европейската култура."

От тоя сантиментален епизод Нодо не пожела да направи един роман, както Пиер Лоти с мадам Кризантем. Белетристиката не го блазнеше. Кореспонденциите му от Руско-японската война го бяха направили прочут. В предстоящата ни война с Турция той виждаше сега случай да се върне към описанията на боеве, което да поднови неговата именитост. Към тая си амбиция той прибавяше своите горещи симпатии към българския народ, родени във времето, когато ходи в Македония – и вярата му, че българската войска ще даде в тракийските поля сражения, достойни за обичания от него начин на разказване.

Когато наближи времето да замина за Стара Загора, пратиха ме да ме облекат във Военното училище като войник. Оттам излязох в един вид, който не позволяваше да ме турят в никоя категория на българското войнство. Бях облечен в офицерски панталони, куртка на юнкер, шинел на фелдфебел от музикалната команда. Отидох у Попов да си купя една нова фуражка. Тук обаче срещнах капитан Александър Самарджиев, дошъл да вземе една за себе си. Той ми подари старата своя и така прибавих към своята чудновата униформа и фуражката на генералщабен офицер. За Стара Загора заминах ^[6] заедно с д-р Генадиев. Той отиваше при генерал Кутинчев, командуващ Първа армия. В Стара Загора аз бях зачислен към Цензурната секция ^[7]. На същата служба бяха повикани Венелин Ганев, Михаил Арнаудов, д-р Нейчо Иванов, директор на едно частно търговско училище в София, Александър Балабанов и Елин Пелин. Михаил Арнаудов беще вече известен с някои свои трудове, които ценях, но той и аз се движехме в различни кръгове в София и познанството ни беше останало повърхностно. С Венелин Ганев бях състудент в Женева. След като свършихме правото, аз станах сътрудник на "Вечерна поща", а той се настани адвокат в Русе. Венелин Ганев има една природа, която не подканя към другаруване и приятелство. Ние бяхме седели в Женевския университет на едни и същи чинове, пред едни и същи професори, без да сме си разменили повече от две думи. Затова бях доста изненадан, когато през 1904 г. той дойде да ме види във "Вечерна поща". Поканих го на обед в гостилницата "Панах" и там, при разговор, той ми разкри целта на свиждането му с мен. Моли ме да кажа от негово име на д-р ^[8] Генадиев, че ще стане стамболовист, ако го назначат за началник на отделение в Министерството на правосъдието. Генадиев посрещна това ходатайство с възмущение: "Кажи му, че в нашата партия не се влиза с пазарлък." След това Венелин Ганев влезе в Радикалната партия и взе ред между нейните водители. Двамата не се срещнахме повече.

Михаил Арнаудов и Венелин Ганев малко стояха в Стара Загора. Те заминаха с някои кореспонденти за армията ^[9]. Останахме четиримата от вече споменатите. Нейчо Иванов беше весел и приятен човек, отличен за компания. Но най-често се събирахме Елин Пелин, Балабанов и аз. Балабанов беше облечен също като мен във Военното училище. Аз не мога да опиша себе си, тъй като нямаше голямо огледало да се видя; но за да опиша Балабанова, словесните средства не биха ми стигнали; потребна би била четката на един художник. От нас тримата само Елин Пелин беше облечен като истински войник. Трябва да отбележа, че той представляваше и войнствен образ, стегнат, добре опасан. Нито един от нас тримата не беше минал през казармата. Началникът на Цензурната секция, майор Лефтеров ^[10], трябваше да ни учи как да отдаваме чест и когато влизаме в някое кафене или гостилница, как да искаме разрешение от най-старшия от присъствуващите там офицери и да ставаме, когато някой офицер влезе. Ние тримата всяка вечер ходехме в "Златен лъв". Там идваше редовно един стар полковник на име Аврамов. Когато той влизаше, ние тримата ставахме, но понеже се научи кои сме, той, щом се покажеше на вратата, правеше ни знак да не ставаме. Ето че една вечер влиза Балабанов, отправя погледа си към полковник Аврамов и му прави жест с ръката да не става. Чу се смях сред публиката, но Балабанов, без да забележи нищо, дойде спокойно да седне на масата ни. От този ден между Балабанова и полковник Аврамов се завърза голямо приятелство. За добрия старец се разправяше по-късно една също забавна история. Той бил преместен другаде и когато там минавала пред него една бригада от Македоно-Одринското опълчение, той поздравил Щипска дружина със "Здравейте, щипци" и Скопска дружина със "здравейте, скопци" ^[11]. Трябва да спомена и една случка с професор Арнаудов, която много ни развесели и която той сам обичаше да разказва. Срещнал на улицата цар Фердинанд и застанал да му отдаде чест, както го бяха научили, но понеже се касаело до царствена особа, той отдал чест, покланяйки се дълбоко. Фердинанд учудено го погледнал. "Погледна ме и се засмя" – казваше Арнаудов.

На 5 октомври се извърши тържествен молебен ^[12]. Фердинанд прочете прокламация за обявяване на войната и Методи Кусевич, старозагорски митрополит, държа реч. Аз си спомням тези минути като преживени в унес. Когато излизахме от черквата, сърцата на всички бяха дълбоко развълнувани, но в нашето вълнение цареше, свръх всичко, възторжена вяра в победата. Последователните борби на Възраждането, почвани все със смелост и увенчавани винаги със сполука – последният пример бе Съединението, – дадоха на българския народ голямо самочувствие, бих казал, една религия на национален оптимизъм. Шейново и Шипка, Сливница показаха, от друга страна, че българинът бе запазил ненакърнена храбростта, с която се бяха прославили неговите прадеди в най-старото минало. Ние имахме срещу себе си силен противник, но крайно подценявахме неговата сила. Чудно нещо: пет века под турско робство, сега вече, след като 34 години владеехме над турци в България, гледахме въобще на турчина от горе на долу. За самата Турция се носеше у нас популярното понятие, че е умираща държава. Трябва да кажа, че за това помогнаха не малко карикатурите на Божинова във "Вечерна поща", в които султанът биваше винаги изобразен като болник с превързана глава. Толкова българи, минали през войската, бяха имали при стрелба една мишенка с фес. Това го обричаше в очите им като предопределена жертва.

Аз превеждах на френски първите бюлетини със съобщенията за нашите победи. Припомням си, пътьом казано, че се намерих в затруднение как да преведа "настъплението на българската войска", тъй като думата "офанзива" не бях срещал дотогава.

Всеобщото увлечение не ми пречеше да забележа у нашето началство ако не загриженост, то едно напрегнато съсредоточение. На 11 октомври майор Лефтеров, развеселен, ни съобщи, че Лозенград е паднал. "Сега войната е наполовина спечелена" – каза ни той. По-късно можах да разбера от това, което слушах и четох, колко прави бяха неговите думи и какво значение имаше превзимането на Лозенград за по-нататъшния ход на операциите. Тук командуването на българската армия бе извършило една стратегическа изненада, която се посрещна от чуждия военен свят като принос към стратегията. Трябва да отбележа, че заслугата принадлежеше изключително на генерал Фичев, автор на операционния план ^[b]. Падането на Лозенград възбуди голямо ликуване. По лицата сияеше радостта от победата. Елин Пелин, Балабанов и аз ходехме да обядваме в една малка гостилница, държана от една стара жена. Когато този ден седнахме на масата, тя ни извика: "Момчета, Лозенград паднал. Днес сутляшът е от мен." В друг един ъгъл седяха две учителки, които нямаха никаква представа кои сме ние. Те казаха на гостилничарката: "Дай и от нас по едно реване на войниците." Всички знаят какво значение има черпенето у нас. То ни даваше мярката на щастливото възбуждение, което бе обзело народа. В тази гостилница ние тримата прекарахме много приятни часове. На масата служеше едно момиче, което Елин Пелин закачаше със своите шопски приказки: "Ти, моме, не се плаши от нас, не сме лошави люге." – "Зная, зная – отговори му то, – кой е запасен, не е опасен." За пръв път видях Пелинко безответен.

Пристигането на толкова чужденци в Стара Загора даваше на главните улици на провинциалния град голямо оживление. Освен чуждите кореспонденти тук бяха дошли военните аташета на много държави, големи и малки. Двама от тях привличаха особено вниманието ми – сръбският военен аташе Лешанин ^[c] и италианският Рубин де Червин. Първият със своето име, вторият – с елегантния си вид. За втори път името на един Лешанин влизаше в историята на сръбско-българските отношения. Генерал Милойко Лешанин беше военен министър, когато през 1885 година крал Милан ни обяви война. Сега неговият син идваше при нас, за да свърже по-тясно връзките между двете войнства. Рубин де Червин беше много обичан във висшето софийско общество. От всички свои колеги той проличаваше като най-голям аристократ и минаваше по-скоро за салонен човек, отколкото за войник. Смъртта му обаче показа шест години по-късно, че е имал войнишко сърце. Той се самоубил след италианското поражение при Капорето, не можейки да преживее срама, че неговата конна бригада се разбягала.

Падането на Лозенград вдигна завесата над първото действие от голямата военна драма, която бе почнала между България и Турция. Чуждите кореспонденти бяха много възбудени. Те бяха в непрекъснато движение ^[13]. Това, което научаваха от нас в Цензурната секция, не им стигаше. Обаче бедата беше, че каквото узнаваха от своите военни аташета, ние не всеки път пропускахме. Имахме точни инструкции, които ни обвързваха. Нашата строгост често пъти ги дразнеше. Те я намираха неоправдана и дори безсмислена. При мене идеха френските кореспонденти и аз бях много притеснен, когато трябваше да се разправям с тях. Една вечер един от тях донесе телеграма, с която съобщаваше за падането на Баба-Ески. Аз не се съгласих да я пусна. "Но защо – питаше той, – фактът не е ли сигурен?" – "Сигурен е – отговорих му аз, – но ние още го крием." – "От кого го криете? – почти извика той. – От турците ли? Те го знаят." – "Може още да не го знаят" – забелязах аз. Отговорът ми изглеждаше безсмислен, глупав. Но той ни беше даден от началството. Майор Лефтеров наистина ни обясни после, че при объркването на военните действия, когато има скъсване на линиите, може едно командуване да остане за малко време без известия за това, което става по някои сектори на фронта. Някои от най-известните военни кореспонденти бяха заминали за разните български армии още при обявяването на войната. Така бе е Людовик Нодо, с Луиджи Бардзини ^[14], кореспондент на "Куриере-дела Сера", също прочут от Руско-японската война; Рене Пюо, за когото вече говорих; един действуващ френски офицер, който бе получил отпуск и който публикува за войната книга, подписана е псевдонима Ален де Пененрьон ^[15]; Х. Вагнер ^[16], кореспондент на "Райхсшпорт", чиито дописки излезнаха събрани наедно и бяха много цитирани у нас. Другите кореспонденти, останали по неволя в Стара Загора, бяха уязвени от привилегията, дадена на заминалите, и това ги правеше много нервни. Един от тях-обаче запазваше ненарушимо спокойствие – Ш.(?) Валие ^[17], кореспондент на "Льо Матен". Той не си даваше много зор за новини. Каквото не му достигаше, допълваше го със своето въображение. Аз с голямо удоволствие четях неговите телеграми. Като известяваше за някое сражение, той го описваше, като да е бил там, туряше в действие артилерията, хвърляше в атака пехотата и прашаше кавалерията да преследва. Често бях принуден да заличавам някои от патетичните пасажи заради очевидната им невероятност и това го учудваше, тъй като бе убеден, че с тях именно даваше най-голяма слава на българското оръжие. Той не бе видял никога българската войска в поход, но еднъж я описваше облечена кой с каквото може, едни с ботуши, други с цървули, някои окъсани, но всички със свещен пламък в очите. Аз, след съвещание с началството, не я пусках. Той не можеше да разбере защо. "Какво по-славно можех да кажа за вашите войници? – питаше той. – Аз ги сравних със солдатите на Френската революция, които с външен вид като техния вървяха от победа към победа, пеейки "Марсилезата"." ^[18]

1. С указ No 5 на 17 септември 1912 г. шифрованата телеграма за това е била подадена в столичната централна телеграфо-пощенска станция към един и нещо часа по пладне. В 4 часа следобед барабаните на Софийската община вече биели из улиците за обявяването на мобилизацията. Час по-късно започнали спонтанните манифестации из града.

2. То стана малко по-късно. Но още в първия ден след оповестяването на мобилизацията С. Радев, а почти в същото време и приятелят му Александър Балабанов отишли да се запишат за доброволци и били зачислени на служба във Военното министерство (С. Радев по личното желание на генерал Фичев – вж. текста, следващите изречения). Външно обаче те продължавали да бъдат цивилни и даже спели у дома си.

3. Антон Франгя (Русе, 1856 – 1917) – адвокат, сътрудник в издаването в либералските, после цанковистки вестници "Светлина" и "Средец" (80-те и 90-те години на миналия век), а през 1895 – 1896 г. издава заедно с Д. В. Македонски в. "Съгласие" ("седмичен политически, търговски. и литературен вестник", полуофициален орган на Драган-Цанковата Прогресивно-либерална партия). Той бе сетне (в 1909 г.) последният представител на Компанията на Източните железници в София; министър на железниците, пощите и телеграфите (1911 – 1913).

4. Забавянето в предаванията на новините предизвикало и гласни протести сред чуждите кореспонденти. Вследствие на това някои от щатните офицери, ръководещи Цензурната секция, обвинили поменатия министър на железниците, че се самонатоварил с нещо, което дублира тяхната работа. В резултат А. Франгя бил постепенно освободен от своята цензорна задача.

5. В оригинала на диктовката стои: "...и знаеше горе-долу френски." Това впечатление у С. Радев ще да се е създало, види се, от навика, запазен и по-късно у Йордан Мечкаров, да употребява в разговора си на френски някои простонародни форми и изрази от френското градско и артистично арго. (Според г-жа Мечкарова – родена Баларева, една много будна и духовита българка – Йордан бил завършил Театрална академия в Париж и една година (1911) бил актьор в Народния театър.)

6. На 3 октомври. В Стара Загора стигнали късно на другия ден. Там С. Радев отишъл да се представи на владиката, известния възрожденски деец Методи Кусев (или Кусевич), който в радостта си го задържал да прекара нощта в неговия дом.

7. Зачислен един вид официално, тъй като още във Военното министерство той се е водил към учредената при обявяването на войната Цензурна секция. Но "доброволческият" състав на последната се е менял често. В края на м. септември бива решено тя да се раздели на две, като една част замине за Стара Загора, където се установяваше Главната квартира, а другата да остане в София. В дневника на секцията от това време сред имената от първата група ("които остават при щаба на действувашата армия", т. е. отиват в Стара Загора) четем: "1. Радев, Симеон. 2. Балабанов, Александър... 4. Арнаудов, Михаил. 5. Иванов, Д. [Елин Пелин]. 6. Костов, Ст. [Л.]. 7. Кипров, Александър" и др.

8. Доктор на юридическите науки (бивш адвокат, прочул се млад, в края на миналия век).

9. Първият; вторият (В. Ганев) като че ли се е върнал в София или въобше е бил останал там (ако се съди по някои списъци на секцията от казания период).

10. Христо Лефтеров. В средата на м. декември 1912 г. при формирането на Четвърта армия (поверена на ген. Стилиян Ковачев за действия към Галиполския полуостров) става началник на нейното Оперативно отделение. На 26.I.1913 г. по време на турския десант при Булаир той е замествал (в Малгара) началник-щаба на Четвърта армия. Впоследствие о. з. полковник от Генералния щаб.

11. Полковник Аврам Аврамов, назначен на 10 октомври за интендант на опълчението, с права и задължения на дивизионен интендант. На 4 май 1913 г. след панихидата за падналите и последвалия тържествен молебен той прие големия парад на Македоно-Одринското опълчение край Гюмюрджина.

12. В църквата "Св. Богородица".

13. Ръководещите Цензурната секция щатни, кадрови офицери, воглаве с майор Лефтеров, обвинили тогава министър Франгя, че той, без да се консултира с тях, докарал всички чужди кореспонденти в Стара Загора при Главната квартира.

14. Бардзини, или Барцини. Той е бил кореспондент и на английския в-к "Дейли Телеграф".

15. Alain de Penennrun (лейтенант от Генералния щаб George Antoinat, кореспондент на "L"illustration" и "La France Militaire". (Дописките му за войната и България излязоха тогава във Франция в две книги: "Feilles de roures Bulgares. Journal de march..."; "La guerre des Balkans en 1912. Campagne de Thrace", с по няколко издания. Също тогава излезе и на български едно малко съкратено издание на първата му книга: "Балканската война 1912. Походът в Тракия". Прев. Н. Лазаров и д-р М. Пундев. София – Солун, Иван х. Николов, 1913. 93 с. 8

16. Херменгилд Вагнер; имал чин на поручик от австро-унгарската армия. (Дописките му бяха обнародвани в книга и на български език в началото на 1913 г.: "Към победа с българските войски". Прев. Н. Лазаров и д-р М. Пундев, с предг. от Ив. Ев. Гешев.)

17. Р. Пюйо, Пененрьон и др. споменават този кореспондент на "Льо Матен" само като "Валие"; а в ръкописа на "Това, което видях от Балканската война" е назован (записан) като "Шевалие" (Шьовалие?). Дали последното е било истинското му име, или се е казвал Шарл и се е подписвал "Ш. Валие"? – това въпреки старанията ми и всички възможни за тия години у нас проверки не можах да установя.

18. След бързото настъпление на българската войска към Цариград по внушение на въпросния кореспондент в. "Льо Матен" публикува некролог за кончината на "Гослодин Статукво-дипломат"! Мисля, че то допълва представата не само за находчивостта, но и за спокойната, иронична критичност на поменатия Валие, или Ш. Валие, към дотогавашната политика на Великите сили.

а. Мечкаров направи в журналистиката дълга кариера, която завърши като сътрудник на вестник "Слово". После той стана директор на печата, за кратко време и пълномощен министър на самостоятелен пост. Родом от Кюстендил, името на семейството му е свързано с една необикновена история в този град. "Баща ми – разказваше ми той – починал и го занесли в църквата "Света Мина" да го опеят. Погребението обаче не могло да етане поради силен дъжд. Оставили го за другия ден. Сутринта, когато клисарят отворил вратата, видял, че мъртвият бил седнал в ковчега и пушел." – "Че къде е намерил цигари и огън?" – попитах аз. "Обичай у нас е – отговори Мечкаров – при погребение да слагат в единия джоб на покойника пара (парата за минаването на Стикса), а в другия това което най-много обича. На баща ми турили кутия цигари. Като се събудил, той изважда една от тях и я запалва на свещта, която горяла до ковчега му." Клисарят припаднал и останал дълго време болен. Мечкаровият баща обаче се завърнал дома, като че ли нищо не му е имало. Йордан Мечкаров имаше добро перо и беше духовит събеседник, обичан от другарите му.

b. Ще кажа няколко думи за начина, по който се е родила у него иделта за тази маневра. В 1909 година офицери, участвуващи в една турско-българска комисия за точната делимитацня на границата, забелязали, че при Странджа планина, която ни делеше от Турция с гора, смятана непроходима за една армия, можела да мине артилерия. Две години по-късно Фичев води там на полски поездки офицерите от Генералния щаб, служещи при него. "Констатирахме – разказваше ми един от тях, – че действително артилерия може да си пробие път там." Тогава Фичев променил операционния план на своите предшественици начело на Генералния щаб, между които Радко Димитриев. Появяването на Трета армия пред Лозенград, където турците не я очакваха, беше голям удар за тяхното командуване. То внесе разстройство в техния фронт и отвори за българската армия пътя за Цариград. Как по тоя път тя бе спряна от заповеди за неоправдано закъсняване, е въпрос, който не принадлежи на мен да го разглеждам.

c. Полковник Лешанин не беше, собствено, военно аташе, а представител на сръбската Главна квартира при нашата.