Блогът на Лалю Метев :: Строителни надписи

Огромните монументални строежи в Плиска, Мадара, Преслав и другаде показват, че българите не са водили само войни и сключвали мирни договори с Византия. В мирно време те са развивали голяма строителна дейност, с която са искали да разкрасят на първо място столицата си Плиска със строежа на внушителни и красиви сгради и да съперничат в това отношение дори на византийската столица. За тази дейност на българите свидетелствуват не само останките от монументалните градежи в Плиска и другаде, но и четири достигнали до нас строителни надписа. Като се изключи най-старият от тях, останалите са почти изцяло запазени. Два от тях, от времето на Омуртаг, са съставени по следната схема: 1) Титла и име на кана, 2) местопребиваването на същия, 3) какво и къде е построено, 4) цел (само в единия от тях), 5) пожелание за дълголетие на кана и 6) дата. Запазените изцяло надписи са поставени от името на кана.

Най-старият строителен надпис е издълбан върху варовиков блок, на който лявата страна и горният край са отсечени. Според едно сведение той произхождал от развалините на кулата върху могилата при с. Войвода, Шуменско, и е бил зазидан в селската джамия, сега в Археологическия музей в София. В превод надписът гласи:

„ — — — и укрепи и
— — — беше остаряло и го
възстанови и . . . въведи войска
и — — — — — даде на . . . “

Подлогът на запазените глаголни форми е вероятно българският владетел. Надписът е съобщавал за възстановяването на някаква постройка, навярно крепост. Касае се може би за античното селище при с. Войвода, което следният текст на византийския историк Лъв Дякон позволява да се отъждестви с Диния: „Между другото по пътя (за Силистра) императорът (т. е. Йоан Цимнсхи) превзел така наречената Плиска и Диния.” От това място се вижда, че Диния се е намирала между Плиска и Силистра при Войвода, където единствено има големи антични развалини.

Особено забележителни и важни са двата строителни надписа на Омуртаг, които съобщават не само за строежи, но дават важни данни за титулатурата на българския владетел, дворцовия церемониал и пр. и съдържат отзвук от съвременни събития.

Откриването на първия надпис има дълга история, която заслужава да се даде тук накратко. Откривателят на надписа е д-р Христо Даскалов от Трявна, който през 1858 г. бил за късо време в Търново. Ето какво пише той за откриването на надписа.

„Търновските жители, християни и турци, вярват, че Теке джамиси т. е. църквата „Св. 40 мъченици” крие нещо необикновено, свръхестествено. Носела се мълва, че всяка година, когато наближи есента, в среднощна, потайна доба излизали бродящи сенки на мъртавци или зли духове в гробището на двора й и че на връх девети март т. е. в деня на „Светите четиридесет мъченика” се появявала всред нощ на църковния олтар жена с неземна красота, облечена изцяло в бяло и с разпуснати, позлатени коси. Тя стояла там в пълно мълчание, като че ли се молила богу. Сетне запалвала свещник, обикаляла вътре в джамията, спирала се на много места и коленопреклонно се отдавала на молитви. После вратата се отваряла сама и тя излизала на двора. Там, щом се покажела, надигал се страшен шум от плескане на крила, яростен смях, скърцане на зъби, тракане на надгробни плочи, плискане на вълните на река Янтра и други зловещи неща. След това настъпвала гробна тишина. В същото време бялата жена обикаляла три пъти джамията и бодро отивала при гробовете, спирала се пред много от тях, повдигала плочите им, влизала вътре и палела свещи. После се спущала към брега на реката, измивала си там лицето и ръцете, а понякога се изкъпвала, сетне се връщала, изкачвала се на минарето, обикаляла го три пъти и впивала очи в отсрещния бряг, в Трапезица. На края, когато пуквала зората, ставала постепенно невидима и изчезвала през цялата година. Този, който я виждал, ставал щастлив, а болните изцелявали. Обаче онези, които не вярвали и мохамеданите заплащали любопитството си с тежка болест.”

По онова време входът в турските джамии бил строго забранен за християни. Осмелилите се да го прекрачат бивали убивани с камъни. Загадъчните и странни слухове около джамията, някога свещен християнски храм, възбуждали любопитството на лекаря Христо Даскалов и той копнеел да влезе в джамията. На помощ му дошел един щастлив случай. Жената на шейх-ефенди, управителя на джамията, се разболяла и шейхът се заел да я лекува сам с лекарства, които уж му предписвал пророкът. Обаче положението на жена му ставало от ден в ден по-лошо. Гордостта на шейха ефенди не му позволявала да се обърне към градския лекар и така да си подкопае престижа.

Д-р Христо Даскалов решил да използва това обстоятелство, като са предложи услугите да я лекува. Чрез един свой приятел той се представил на шейха за лекар французин, минаващ случайно през Търново. На третия ден след запознаването шейхът го повикал и го приел много любезно. Даскалов бил въведен при болната жена, която лежала на една рогозка. В присъствието на мъжа й прегледал обвитата като мумия болна, като шейхът поставил ръката му върху лявата страна на гърдите й, която била отвита само малко. Разбира се, от този преглед не излязло нищо. Но Даскалов, за да спечели благоволението на шейха, го поласкал, като казал, че той съвършено правилно лекува жена си и че Даскалов се чувствува щастлив да се запознае с такова светило всред тъмния кръг на търновските жители. На излизане Даскалов се обърнал и срещнал две искрящи точки, вперени в него. Това били очите на шейховата дъщеря, която според чужди уверения била много хубава. По-нататък Даскалов така повел разговора с шейха, че той му предложил да разгледа отвътре джамията. Даскалов заедно с приятеля си влязъл в джамията, развълнувани от това, че стъпвали в джамия, „която някогаш е била Велика Лавра на православието и паладиум на българския народ”. Те били, пише по-нататък Даскалов, „поразени от 6-тях мраморни колони”. „На едната от тях, която се намерва до вратата на джамията, има издълбан един гръцки надпис, който започва още от тавана и се продължава без малко до долната част на колоната.”

Горният много съкратен преразказ е из едно писмо на д-р Хр. Даскалов до руския учен О. М. Бодянски от 1859 г., в което се съобщава за открития надпис заедно с един незадоволителен препис, обнародвано в изданията на Московския университет (вж. за него в осмия том на .„Сборник за народни умотворения и наука”). Същата година в българското списание „Български книжици” (1859, 410—411) П. Р. Славейков обнародва препис на същия надпис, като отбелязва: „Паметниците що излагами по-долу, има ги и до днес съществуват, но де са и от кого са избродени оставами за други път да го кажем.” Това ни кара да мислим, че те са били съобщени на П. Р. Славейков пак от д-р Хр. Даскалов, чието име и местонахождение не се съобщават, за да не се навреди било на откривателя, “било на паметника. По-нататък Славейков пише: „1-ия и П-ия памятници са колони, които са и до днес на мястото си дето са поставени в зданието и на тях са издълбани писмената. . . за опазванието на тези древности ний има да благодарим на честта, която ги е потулила от очите на Гръцките в Търново владици; защото имаме очевидни доказателства за други таквизи паметници, как са немилостиво истребени. Господ да им плати според делата им.” Вторият паметник, за който става дума, е колоната с приведения по-горе надпис на Иван Асен II.

...

Споменатият в надписа стар дом се е намирал в Плиска, както се вижда от следващия строителен надпис. Домът или по-скоро Плиска е отстоял от Дунава според надписа на 40 000 оргии или разтега. Това разстояние се равнява на 71 км и 200 м, ако се вземе за основа атическата оргия, което е малко вероятно. Ако се вземе обаче за мярка царската оргия, което в случая е по-вероятно, разстоянието ще бъде около 84 км или 85 км и 360 м. По въздушна линия Плиска се намира от Дунав наистина на 84 км. На това разстояние отстоят, както изтъкна Успенский (или К. Шкорпил [79]), две точки: Кадъкьой (дн. Малък Преславец) и град Силистра. Той прие първата точка и изказа мнение, че това са развалините на т. нар. Горно Градище при Кадъкьой. Това мнение беше възприето от повечето изследователи, напр. В. Н. Златарски. Що се касае до могилата, която била издигната по средата на двата дома, Успенский отъждестви с голямата могила при с. Мумджилар (дн. Свещари). Тази могила се намира на 46 км от Плиска и на 41 км от Кадъкьой. И двете отъждествявания се оказаха погрешни, понеже извършените през 1948 г. разкопки при Кадъкьой не дадоха такива материали, от които да може да се заключи с положителност, че там се е намирал наистина дунавският дворец на Омуртаг или изобщо някакъв прабългарски строеж. Също разкопките на Мумджиларската могила през 1930 г. показаха, че могилата произхожда по всяка вероятност от 5 в. пр. н. е. А В. Н. Златарски [80], който прие, че в надписа става дума за гробница, беше на мнение, че тя се е намирала в малката крепост Ташламахле, Акаданларско (дн. Дуловско).

След като археологическите разкопки показаха, че локализирването на новия дворец в Кадъкьой трябва да се изостави, като най-вероятна се явява локализацията в Силистра. Предприетите напоследък разкопки в този град разкриха типична прабългарска надстройка над античната крепостна стена, а недалеко от нея под една модерна къща основите на градска врата с характерен прабългарски строеж, както в Плиска. От същия град произхождат трите откъслека от голям летописен надпис, разгледан вече по-горе, който е разказвал за делата на Крум и на който грижливата изработка показва, че той е бил изложен на някакво важно място, като напр. дворец. Според т. нар. „Български апокрифен летопис” българският цар Испор (т. е. Аспарух) бил съградил големи градове: на Дунава град Дръстър, а във вътрешността град Плиска. Това сведение въпреки легендарния си характер заслужава внимание, понеже то почива на истински исторически факти, а не е плод на авторска фантазия и представя очевидно късна реминисценция за някогашни строежи на български владетел в Силистра и Плиска. Това сведение би могло да се свърже със съдържанието на горния надпис. Заслужава да се изтъкне, че цар Симеон в отговора си на едно от писмата на императора Роман Лакапан посочва само Доростол, т.е. Силистра като пример за това, че българските земи са били някога византийски. От това ясно се вижда, че Силистра е бил най-забележителният град след Плиска в пределите на прабългарската държава на север от Стара планина и единственият укрепен град още от старо време. Според продължителя на Георги Монах — Симеон бил намерил убежище в този град, когато бил разбит от маджарите през 895 г. Според Константин Багренородни обаче Симеон се бил скрил в крепостта Мундрага. Обикновено се приема, че в случая става дума за два различни града. Тук едва ли се касае за две различни места или града или за някакво противоречие в изворите. Напротив, те изглежда да се допълват взаимно. Защото може да се допусне, че Мундрага е било името на крепостта или цитаделата на Силистра [81], срв. Кремъл в Москва, Храдчане в Прага, Акропол в Атина и пр. Следователно може да се приеме, че продължителят на Георги Монах дава предимство на името на града, а Константин Багренородни — на името на крепостта и че Симеон се е скрил в Силистренската крепост. В. Н. Златарски [82] допусна може би с право, че Мундрага е бил новият дом на Дунава, за който говори надписът. Това предположение на Златарски, към което се е присъединил и белгийският византолог А. Грегоар, заслужава особено внимание.

Кр. Миятев [83] изказа друго мнение, а именно, че Омуртаговият преславен дом на Дунав се е намирал на един наносен остров на Дунава на около 20 км източно от Силистра в румънска територия, наречен на румънски Пъкуюл луй Соаре. На този остров разкопките от 1957 г. насам разкриха останките на огромна прабългарска крепост, която по размери (2,5 ха) може да съперничи на т. нар. вътрешен град на Плиска. В полза на горното предположение би могло да се изтъкне обстоятелството, че в надписа не се споменава името на Силистра, както би трябвало да се очаква, ако се касаеше за този град. Обаче в надписа не е споменато и името на Плиска. Развалините на крепостта на острова могат да принадлежат също на Мундрага, както прие А. Кузев [84] и които могат да се означат също като Силистренска крепост по името на най-близкия град. Бъдещите разкопки в Силистра ще допринесат може би за окончателното разрешаване на въпроса.

Тъкмо на средата между Плиска и Силистра при с. Кладенци, по-рано Кърк бунар, на височината между Буюклийската река и Шахинларската долина, на пътя от Пирликьой (дн. Градница) за Шахинлар (дн. Нова Камена) се намира укреплението Кърк бунар или Хисарлък. На запад от укреплението до самото с. Кладенци се издига доста голяма могила с триангулационен знак, на склоновете на която е имало турски гробища, а на юг от нея е съществувала група девташлари, както при Плиска. Местоположението на тази могила позволява да се отъждестви с могилата, спомената в надписа.

Съобщението за измерване на разстоянието между могилата и двата дома е също много важно, понеже то свидетелствува за землемери у прабългарите в IX в. и че са правени измервания на земни площи. Това съобщение покрай големите строежи в Плиска говори за техническа култура у прабългарите.

Трудно е да се установи точната дата на надписа. Сравнен със следващия строителен надпис, който носи датата 822 г., той изглежда по-стар от него, поне що се касае да палеографията му, която се приближава до откъслеците от летописния надпис, намерени в Силистра. Ето защо надписът ще е издълбан преди 822 г.

Вторият строителен надпис на Омуртаг няма някаква особена история около неговото намиране, но затова дава извънредно ценни исторически сведения. В края на археологическите разкопки в Плиска, предприети от Руския археологически институт в Цариград през 1905 г., било възложено на известния наш праисторик Рафаил Попов, участник в разкопките, да откопае колоната, от която се подавала малка част в нива близо до с. Чаталар (дн. Цар Крум). Р. Попов изпълнил възложената му задача и откопал една голяма колона от варовик с надпис, висока около 6,15 м. Днес долният край на колоната е отчупен и височината й е само 3,83 м. В долния край на надписа е правен някога опит да се пресече колоната на две, поради което той е повреден. Иначе надписът е добре запазен в гласи в превод:

„Кан сюбиги
Омуртаг е в
земята, гдето се е родил
от бога архонт.
Обитавайки стана
в Плиска, съгради малък
стан на Тича и премести (там)
войската си срещу

гърци и славяни. И
направи изкусно мост
на Тича заедно с малкия стан
и четири колони и отгоре на
колоните постави два лъва.
Нека бог удостои поставения
от бога архонт, като гази добре
с крака си императора, докато
тече Тича и докато . .
като владее над многото българи
и като подчинява враговете си
да проживее в радост и веселие
сто години. А времето, когато
се съгради (това), беше по български
сигор елем, по гръцки 15 индиктион.”

Официалната гръцка титла на българския владетел „от бога архонт” се явява тук за първи път. Гръцката титла само архонт е била, както вече се посочи, много по-нисша от титлата на византийския владетел „василевс” и е изравнявала известна зависимост от последния. Обаче след победата на Крум над императора Никифор на 26 юли 811 г. положението на България и нейния владетел коренно се променило. Тази победа, както и следващите изтъкнали превъзходството на българския владетел над византийския. Пред вратите на Цариград се изправила една мощна държава с претенции за равенство. Отношението на привидна подчиненост спрямо византийския император не е могло да се запази и занапред и да бъде мълчаливо търпяно от българския владетел. По някакъв начин неговата пълна независимост и равенство с византийския император е трябвало да се изрази. И наистина от Омуртаг нататък в строителните и други надписи се явява титлата „от бога архонт”, поставена след прабългарската титла на кана. Тя се среща за пръв път в горния надпис, но липсва във вече разгледания строителен, който е по-стар. Тя не е издълбана и във всички възпоменателни надписи може би понеже те са били, така да се каже, за домашна употреба. Титлата „от бога архонт” е образувана по подобие на византийската императорска титла „от бога василевс”, която се среща върху монетите на императорите от Константин V до Василий I, върху по-старите императорски оловни печати и в акламациите „от бога василевс на войската” и „от бога василевс на вселената” у Константин Багренородни. Императорската титла стои във връзка с представата, че императорите са поставени от бога, че те са богоизбрани, която представа води началото си още от предхристиянската епоха. След приемането на християнството римските, съответно византийските императори почнали да се смятат за богоизбрани и боговенчани.

Преди години именитият ориенталист Й. Маркварт изказа предположението, че титлата „от бога архонт” е може би превод на старобългарската титла „станал чрез небето кан” и „поставеният от небето кан”. Това мнение трябва да се отхвърли не само по чисти външни причини, че гръцкият израз отговаря само по смисъл на тюркския, а не представя негов точен превод, но и поради обстоятелството, че на гръцки изразът „от бога” представя старинна стереотипна формула. Обаче от това още не следва, че представата за божествения произход на царската власт, която съществува у всички народи, включително и тюркските, не е съществувала у прабългарите. Тук става дума не за самата представа, но за нейното изразяване чрез заета от Византия формула от титулатурата на византийския император и чрез която се изтъква равенството на българския владетел с това на Византия.

Обстоятелството, че титлата „от бога архонт” носят не само Омуртаг, Маламир и Персиан, но и Симеон и че във времето на последния тя е била официалната от Византия призната титла на българския владетел, както това се вижда от адреса на писмата, отправени до него от канцеларията на византийския император, от въпросите на логотета за здравето на същия, задавани на българските пратеници, и от кореспонденцията на патриарх Николай Мистик със Симеон, в която сам патриархът го титулува така, показва, че почива върху двустранно съглашение между България и Византия, сключено още във времето на Омуртаг. Забележително е, че изразът „от бога” в титулатурата на византийския император е заменена в IX в. с израза „в бога”, т. е. в името на бога може би поради възприеманетому от българския владетел, за да се създаде все пак разлика между двамата държавни глави.

Владетелят у тюркските народи се е смятал, както вече се каза, за поставен от небето или дори за син на небето — Тенгри. В старотюркските надписи от Орхон Билге каган е „станал чрез небето каган”. Джингис е бил кан на монголите чрез вечното небе. Шенг-цунг, владетелят на тюрките хитан, започва едно писмо от 1024 г. до Махмуд Кара-хан, емира на Хоросан, така: „Господарят на небето ни отстъпи царската власт над лицето на тази широка земя и ни даде в притежание областта заета от многобройни племена.” Според китайските извори каганът на тюрките се наричал още „роден от небето” или „син на небето”. Така един тюркски каган носи титлата „От небето роденият, мъдрият, свещеният син на небето, каган на империята на великите тюрки”. Издателят на китайските извори Лиу Мау-Цай в коментара си отбелязва, че изразът „син на небето” е съзнателно подражание на най-високата китайска титла и според това изразява претенция за равенство е китайския владетел. Същата тази претенция за равенство с византийския василевс изразява и формулата „от бога” в титлата на българския кан.

В надписа с гръцката от латински произход дума kampos „поле, лагер, стан” се предава вероятно тюркското орду, орту, орда, което значи също „стан, войска, дворец”. В един от Орхонските надписи се казва: „Враговете огузи нападнали нашия лагер — орду”, а в друг: „там аз наредих да устроят своя бял лагер и дворец — орду престол”. Днешното лошо значение — думата „орда” е добила по-късно, когато започнали да нахлуват пълчищата на монголи и др. азиатски народи в Европа. Срв. в български език подобна промяна в значението на „пълк-(оводец)” и „пълчища”.

Пожеланието или акламацията за дългоденствие е същото, както в разгледания вече Омуртагов строителен надпис, само че в много разширен вид. Тук се открояват две основни пожелания или акламации, към които се прибавят още други три, изразени граматично чрез причастия в оригинала. Първото пожелание е „поставеният от бога архонт да гази с крака си добре императора”. Тази акламация стои в тясна връзка с известния триумфален обичай, наследен от римската епоха, който обаче има източен произход, да се гази или стъпва върху шията на пленен неприятелски вожд в знак на победа. Константин Багренородни дава подробно описание на триумфалното газене в т. нар. Константинов форум в Цариград: „ . . . логотетът заедно с доместика на схолите дига главата, т. е. (пленения) първи емир и го слага под краката на императора и той го гази по главата с десния крак. Протостраторът поставя императорското копие върху шията му, което императорът държи с дясната си ръка. Веднага всички пленници падат по лице на земята . . . После започва великата ектения чак до думите: да постави под краката им всеки враг и неприятел ...” Пленниците и този, когото императорът гази, стават . . . и псалтовете . . . начеват да славят ; така: „многоя лета на императорите”, „на победителите императори многоя лета” сине божи, намножи годините им” . . . „да расне царството на ромеите”, „да расне победата и щастието на ромеите” . . . „нека бог направи многогодишно свещеното ви царуване, на многоя лета” . . .”

Този символичен акт на триумф е намерил отражение в римските и византийските монети от IV и V в., a също в пластичното и иконографско изкуство. От Византия триумфалното газене преминало и у прабългарите. Така нареченият Цариградски синаксар съобщава, че Крум, след като превзел Одрин, свалил на земята архиепископа на града Мануил и стъпил на врата му. Отзвук от този обичай се е запазил и в нашия израз: „да му стъпя на врата”.

Второто пожелание е: „да владее над многото българи”. У тюркските народи се смятало за голямо достойнство или заслуга на владетеля, ако през неговото управление нему подвластният народ се увеличи било поради създаване на по-добри битови условия, било поради отсъствие на епидемии или глад, било поради придобивка на нови земи. Така в Орхонския надпис на Кюл-тегин се казва: „малобройния народ направих многоброен”. Подобна акламация-пожелание е съществувала и във Византия: „Нека се увеличи царството на ромеите.”

На трето място идва пожеланието: „да проживее в радост и веселие”, което изразява понятието „щастлив”. Тук се отразява идеалът на византийския император за щастлив живот на земята. Според един византийски текст императорът Теофил: „(После любопитният император) казал на предсказателя и гадателя: Какво да направя и какво да извърша, за да преживея целия мой живот в щастие и благоденствие и в триумфална победа?” Най-сетне изразът „докато тече Тича” предава символично понятието „вечно”.

Преди да разгледаме двойния начин на датиране по български и гръцки, трябва да обърнем внимание на подреждането. Най-напред е дадена българската дата, а после гръцката. У тюркските народи летоброенето е ставало според един дванадесетгодишен животински цикъл, в който всяка година носи името на определено животно, а месеците се означават с поредно числително. Самата година е била лунна. У българите имената на годините били както у монголите: 1) мишка (или плъх), 2) говедо (или бик), 3) тигър, 4) заек, 5) дракон, 6) змия, 7) кон, 8) овца, 9) маймуна, 10) кокошка, 11) куче и 12) свиня. След всеки дванадесет години те започвали да се броят отново според имената на животните. Това летоброене е засвидетелствувано добре в т. нар. „Именник на българските князе”, гдето годините на възкачването на всеки княз са означени по този начин. В нашия надпис датата сигор елем значи: година говедо, месец първи. Това неудобно летоброене, при което една точна хронология без други леточислени и определени показатели е невъзможна поради повтарящото се всеки 12 години едно и също годишно наименование, е приравнено в надписа със също така неопределеното византийско летоброене по индиктиони. В стария Рим всеки 5 години се определял данъкът, който се разгласявал чрез известие, наречено на латински indictio. По-късно вероятно във времето на императора Адриан (117— 138) с това название започнал да се означава период от три индиктиона, т. е. 15 години, през който определеният данък бил един и същ. Същевременно с индиктион се означавала всяка година със съответното поредно число от 15-годишния период. Последното значение станало белег за датирване във Византия. Датирването с индиктиони се употребявало най-напред в Египет, а след това се явява в Мала Азия и Италия. Всеки индиктион на 15-годишния цикъл е започвал във Византия на 1 септември и завършвал на 31 август, поради което се явява една разлика от 4 месеца между византийската индиктионна година и нашата, започваща на 1 януари. Ето защо византийската година не се покрива с нашата по отношение на началото и края. Тя има и друго едно неудобство. Без някакви други хронологически показатели тя няма никаква стойност като точна дата. Тя добива значение само когато е придружена от друга определена дата, като напр. от годината от сътворението на света. Наистина тази година има едно измислено начало, от което броенето на годините започва, но то е съгласувано с други точно определени дати.

В тюркските християнски надгробни надписи от XIV в. от Седморечието близо до днешната съветско-китайска граница и написани със сирийско писмо се дава най-напред годината според селевкидската или Александровата ера, която започвала от 311 г. пр. н. е., а след това според Тюркското летоброене — по дванадесетгодишния животински цикъл, напр.: „По летоброението на хан Александър хиляда шестотин двадесет и пет (1313—14), а по тюркски година барс (т. е. тигър). Този гроб е на верующата Майфра”. По този начин се уточнявало неопределеното тюркско летоброене.

Византийският индиктион се е употребявал дълго време в папската канцелария. Той е бил възприет от лангобардите и каролингите и е станал белег на царско достойнство. Поради това той е бил възприет и от канцеларията на българския кан. С употребата на индиктиона, с който са били датирвани официалните документи на византийските императори, Омуртаг е искал още веднъж да изтъкне равноправието си с тях. Петнадесетият индиктион отговаря на годината 822 или още по-точно на 1 X 821 — 31 VIII 822 г. от нашето летоброене.

Първият издател на надписа Ф. Успенский [85] прие, че в него става дума за дворец, който бил построен в Преслав, а мостът се намирал до северния вход на Върбишкия проход. Тълкуването на Успенский беше възприето с малки промени от всички, които са се занимавали с надписа. Според Успенский построяването на двореца на Тича означавало всъщност преместване на столицата от Плиска в Преслав. На това се противопостави В. Н. Златарски [86], който прие, че в случая се касаело само за основаването на Преслав. Подобно мнение изказа и Дж. Бъри. Срещу тези с нищо необосновани мнения се обяви В. Аврамов [87]. Той, като обръща внимание на обстоятелството, че там, гдето е откопана колоната с надписа, има остатъци от големи строежи и че самата колона поради огромните си размери не е могла да бъде донесена допълнително от другаде (т. е. от Преслав), към което би могло да се добави още и несполучливият опит да се пререже колоната на две за по-лесно пренасяне, а е била издигната на самото място, заключава съвършено правилно и убедително, че въпросната крепост е била построена там, гдето е намерена колоната, т. е. при с. Чаталар (дн. Цар Крум). Мнението на В. Аврамов беше блестящо потвърдено от разкопките през 1958 и 1959 г., извършени на десния бряг на р. Камчия (Тича) в местността Хисаря, два километра южно от с. Чаталар. Те разкриха останките на крепост с прилежаща селище. Те доказаха още, че гръцката дума aulion е правилно изтълкувана като малък военен стан. В развалините беше намерен и мраморен лъв, вероятно един от тези, за които съобщава надписът.

Разкритият военен стан се е намирал почти на еднакво-разстояние (около 20 км) от двата старопланински прохода — Ришкия и Върбишкия, а от окопа Еркесия, който, както казахме, е следвал в общи черти граничната линия, определена в надписа с 30-годишния мирен договор, на около 100 км. Следователно той не е служил за защита нито на старопланински проходи, нито на българо-византийската граница, а е бил военна база, в която са били съсредоточени войски за евентуални операции, както се казва в самия надпис, срещу гърци и славяни.

Във всички известни досега прабългарски надписи гърците се явяват като неприятели на българите. За пръв път в този надпис се споменават като врагове и славяните. От пожеланието за дълголетие се вижда, че както гърците, така и славяните са имали за вожд византийския император, за когото се изказва пожелание да бъде винаги газен от българския кан. Обаче в 822 г., когато надписът е датиран, отношенията между тогавашния византийски император Михаил II и Омуртаг са били не само мирни, но дори най-приятелски.

...

78. Златарски, В, И., пос. съч., I 1, с. 447.

79. Шкорпил, К., ИРАИК X, с. 551.

80. Златарски, В. Н., пос. съч., 329.

81. Византийската писателка Ана Комнина (вж. Извори за българската история XV, с. 62) съобщава, че Дристра, т. е. Силистра имала два акропола, т.е. крепости на височини, дн. може би Меджиди табия и Араб табия. Малко по-нататък на същото място тя пише, че над града се издигал рид, който бил най-удобен от всички за лагер. Тук се има пред вид сигурно дн. Меджиди табия.

82. Златарски, В. Н., пос. съч., с. 328 заб. 4.

83. Миятев, Кр., Архитектурата в средновековна България, С., 1965, с. 44—47 и 236 заб. а.

84. Кузев, А., За имената на средновековната крепост на дунавския остров Пъкуюл луй Соаре, Известия на Народния музей — Варна XIII, 1977, с. 57—69.

85. Успенский, Ф., ИРАИК X, с. 547 и сл.

86. Златарски, В. Н., пос. съч. I 1, с. 322—325,1 2, с. 254—255.

87. Аврамов, В., пос. съч., II, с. 3—94.

Нагоре

Тагове: надписи,