Алекси Стойков Алексиев

Алекси Стойков е роден на 28.11.1873 година в Ениджия в семейство на бедни родители. Първоначалното си образование завършва в родното си село при учителя Георги Докторов - Шопа (1885 г.). След това учи две години в класното училище в Лозенград. Сам на своя глава заминава за Одрин и успява да си издейства стипендия, с която завършва тамошното трикласно училище-пансион (1888 г.). За своите впечатления и спомени Алекси пише по-късно в своята автобиография: "Режимът в пансиона беше много строг. В пансиона бяхме около 150-200 ученика от различни краища на Тракия и Македония. Тогава там имаше и духовна семинария със свой пансион. Една част от семинаристите идваха да спят при нас, понеже тяхната сграда не можела да ги побере. За отбелязване бе, че в семинарията учениците бяха изключително от Македония. Свърших III клас успешно, с отличие и си отидох на село."

Алекси Стойков, роден през 1873 г. в Ениджия, завършил математика във Висшето училище в София през 1894 г., учителствал 35 голини в Априловската гимназия - гр. Габрово

Алекси бил вече 15-годишен и родителите му го убеждавали да стане учител в някое село и да помага за издръжката на семейството. Той обаче не се задоволил с това образование, а искал да продължи по-нагоре.

Научил, че в България има висше училище, в което приемат и бедни ученици като него, и си поставил за задача да замине на всяка цена в България. Средства нямал никакви, но за това той и не мислел. Искал бързо да прехвърли границата по някакъв начин, за да се озове в свободна България. И успял. Сприятелил се с непознат гребенар от Лозенград и с него преминали нелегално в свободното отечество.

Във Варна Алекси имал свой чичо-богаташ, където първоначално се настанил. Разказал му всичко за себе си и го помолил да го издържа, докато завърши гимназия. Чичото отказал, не искал да харчи парите си "напразно". Но предложил Алекси да му помага в търговията. Алекси отхвърлил предложението и отишъл направо при директора на гимназията. Представил дипломата си за завършен III клас и настоятелно помолил да бъде приет да следва, макар и без средства за издръжка. Директорът излязъл добър човек, трогнал се от откровената изповед на младежа и решил да му помогне. За да вземе такова решение, директорът е имал предвид и отличния успех на Алекси. Представил го на един от преподавателите и му наредил да го приеме за редовен ученик в IV клас. Издръжката на младежа поел един от учителите в гимназията, който го прибрал у дома си, за да му помага в домакинството. След първия учебен срок, доволен от отличния успех на ученика, учителският съвет му отпуснал стипендия, с помощта на която успял да завърши гимназия. Пак със съдействието на учителския съвет, на Алекси отново била отпусната стипендия, за да продължи образованието си в София.

През 1895 година Алекси Стойков завършил и висшето училище със специалност математика, и още същата година бил назначен като учител в Габровската гимназия. Учителската професия била мечта за него. Тя подхождала на неговия благороден характер, на честната му натура и съкровено желание да посвети всичките си сили в служба на своя народ. Затова той се посветил на учителското поприще 36 години и с достойнство носил тежкия кръст на народния учител. Но още в началото на своята учителска професия той се сблъскал с жестоката българска действителност. Уволнена била жена му, също учителка в Габрово.

През 1900-1901 учебна година настанала "чумата по Израиля" за учителството, което било обект на бесен партизански тормоз, както от местни партийни величия, така и от органите на централната държавна власт. Само от Габровската гимназия "в интерес на службата" уволнили и преместили на 01.09.1900 година 14 учители, в това число и Алекси Стойков. За причините на уволнението той написал: "Трябва да отбележа, че същата година в Габровската гимназия избухна стачка против някаква наредба на министерството - едно и второ беше се разкрила една неморална афера между видния тогава гражданин В. К. и някои наши ученици и ние, като комисия, разкрихме тази работа при разследването и поради това пострадахме, а то трябвало да я потушим и прекратим работата, понеже засягала "силен на деня" и тогава нещяло да има нито уволнения, нито размествания.

При разследването на стачката главният секретар и. Арнаудов намери, че аз съм бил главният бунтовник и подстрекател на учениците против наредбата на министерството, понеже съм имал брат, който бил един от водителите на стачката." [1]

След големи молби и настоявания Алекси Стойков бил преместен за учител в Шуменската гимназия, а три години по-късно върнат отново в Габровската гимназия, където продължил да работи до 1925 година. Много огорчения още преживял Алекси Стойков по време на своето учителстване в Габрово. Ето какво пише той във връзка с това: "От 1904-1905 до 1924-1925 учебна година, през което време бях учител в Габровската гимназия какви ли не неща се случваха с мене: дойдеше ли време да се реди персоналът в гимназията и щом имаше излишен математик хоп, на топа на устата Алекси Стойков, защото другите имали "диреци", а той няма, беззащитен е, може да се премести. Така три-четири пъти искаха да ме преместват, обаче аз се борех и то, разбира се, на законно основание и те големите в министерството се засрамваха най-после и отменяха заповедта.

В деня на Св.св. Кирил и Методий - 1923 година ме биха пред черквата "Св. Богородица" като комунист. Същата година бях уволнен като разрушителен елемент по чл. 70 от Конституцията, но като неоснователни в своите мотиви, защото всичко ставаше по донос на неотговорни фактори и министерството, без да се анкетира случая, ме уволняваше и след това пак ме възвръщаше, просто се гавреше с моята съдба. Най-после намери за добре да ме уволни за пенсия, но не пак по реда си, ами с подлост от страна на някои колеги учители, за да се запазят те. (Прочутият учител "X", когото заплюх пред учителския съвет и го нарекох "архиподлец")."

Алекси Стойков не позволява да го пенсионират, а успява да се уреди за учител по математика в механо-техническото училище "Д-р Н. Василиади" в Габрово, където учителства още пет години. И чак тогава се пенсионира. От училище той е запазил много добри спомени: "Тук усетих - пише той - удоволствие и приятност от учителската работа. Тук колегиалният дух беше такъв, какъвто трябва да бъде между учителите, а не както в гимназията, в която учителствах 30 години."

По инициатива на учителския съвет на механо-техническото училище била тържествено чествана 35-годишната учителска дейност на Ал. Стойков. В честването взели участие всички училища и културно-просветни организации в града. Юбилярът бил награден от Министерството на труда, търговията и промишлеността със сумата от 5000 лв и орден "Св. Александър", IV степен - за гражданска заслуга. Връчени му били и много други подаръци от колегите му, от учителите при Априловската гимназия. Вечерта в салона на читалище "Априлов - Палаузов" бил даден банкет в негова чест, на който били поканени и присъствали много граждани - негови почитатели и почти всички учители от училищата в Габрово. За да имаме по-пълна представа с какво голямо уважение се ползвал Алекси Стойков между своите колеги-учители в последните години на своето учителстване, поместваме тук статията, напечатана във в. "Професионален подем", бр. 8, год. V от 15.12.1930 година, по случай юбилейното му честване.

"Винаги бодър, всякога строг, справедлив, г-н Стойков е служил през всичките 36 години на своята учителска дейност за пример на учителите и учениците. Годините останаха безсилни пред удивителния му и бодър дух и ако не са побелялата му брада и дълбоките бръчки по челото му, човек напразно ще търси в бодрите му движения, в бистрия му ум и в енергичната му реч тридесет и шестгодишния учителски труд. Учителите при Габровското механо-техническо училище се радват и гордеят, че имат в средата си г-н Стойкова и му пожелават да бъде той още дълго сред тях, за да им служи за пример и напътствие, а след това - дълга, бодра и щастлива старост."

Като учител и гражданин Ал. Стойков никога не опетнил своето име, не пречупил своята съвест, въпреки преследванията и огорченията, на които е бил подлаган в своята дългогодишна учителска дейност.

Своите успехи в живота той дължал единствено сам на себе си, на своето благородно стремление към наука и просвета, на своята упоритост в преследване на целта, на самоотвержения си труд, както и на подкрепата, която му била оказвана от прогресивната общественост.

Алекси Стойков обичал силно родния си край. Той никога не забравил своята родна Тракия и своите братя тракийци, които пъшкали под ярема на турското робство. Интересувал се е всякога от тяхната съдба и ги е подпомагал с каквото може.

Като ученик в гимназията, а после и като студент в София, той се е връщал няколко пъти в родното си село, за да се види с близки и познати. През 1898 година Алекси взел със себе си своето съселянче Кирил Андреев Мишкаров. Издържал го в училище със свои средства. С негово съдействие на Кирил е отпусната стипендия и той заминава за Германия, за да следва професионално училище. Завършва го с успех и е назначен за машинист в БДЖ.

През 1896 година Алекси вика при себе си в Габрово по-малкия си брат Иван и го поддържа, докато завърши гимназията в Габрово.

Алекси Стойков е участвал в Балканската война като редник в 56-ти пехотен полк. Взел участие при щурмуването на Одринската крепост. Началството му предлагало да остане на служба в канцеларията на полка, но той отказал категорично. Негови другари войници от селата се чудели и не можели да си обяснят желанието му да се бие рамо до рамо с простите селяни, като би могъл да бъде в щаба на полка, където е по-леко и по-безопасно.

За участието си в шурма на Одрин е бил награден с "Кръст за храброст".

Считам за нужно да отбележа, че и тримата му братя - Иван, Тодор и Никола, били прогресивни хора и големи родолюбци. И тримата са взели участие с пушка в ръка в Преображенското въстание. Най-малкият от тях - Иван падна убит в сражение с турския аскер на 13 май 1903 година в местността "Кукурдан", Лозенградско.

Характеристиката на Алекси Стойков, починал през 1955 година, ще завърша със следния цитат от едно писмо на неговата дъщеря Цанка Алексиева - Метева: "... Целият му живот беше един голям подвиг, защото няма мисля по-велик подвиг от този, човекът да си остане човек, посред всичката морална мизерия и кал на околния свят. Скромен, тих, незлобив, честен и справедлив, тате будеше уважение и обич увсички, които го познаваха."

1. Лазаров, С. Първи вестители на социализма в Тракия. Очерк. - "Тракия", N 4-5, 1964.

 

Иван Стойков Алексиев

Баша му дядо Стойко Алексиев бил беден земеделски стопанин с четирима синове: Никола, Алекси, Тодор и Иван. Макар и неграмотен, той бил добър баща, ученолюбив и с будно национално чувство. Неговото съкровено желание било синовете му да се изучават и станат учители, но поради липса на средства, те едва успели да завършат селското първоначално училище. 

Иван Стойков Алексиев - загинал в бой са турски аскер при с. Ковчас, Лозенградско, през 1903 г.

Никола и Тодор се примирили с това положение и останали при баща си, за да му помагат в земеделското стопанство. Те не станали учители, както желаел баща им, но не изневерили на неговия завет - да служат вярно и предано на своя народ. Когато пламнало Преображенското въстание в Тракия, и двамата взели активно участие с оръжие в ръка в бойните действия на четите.

Алекси не пожелал да остане при баща си в селото, а с подкрепата на братята си успял да завърши второкласното училище в Лозенград, след което и третокласното училище в Одрин като стипендиант. Това не го задоволило. Той мечтаел за висше образование и забягнал през границата в България, където завършил средно и висше образование, пак като стипендиант. Назначен бил за учител по математика в Априловската гимназия в Габрово.

Най-малкият от братята Иван бил роден през 1884 година в Ениджия. Още от малък той се отличавал със своя буен темперамент, буден ум и любознателност. Щом завършил началното училище в родното си село, Иван бил повикан от своя брат Алекси в Габрово, за да учи в прогимназията. Алекси поел задължението да издържа Иван до завършване на гимназията. Тук, в града на бурно развиващото се по онова време работническо движение, Иван скоро се свързал с верни и предани другари, организирани в местните професионални организации. Тази дружба с организираните габровски работници открила пред погледа на нашия темпераментен младеж един нов свят, непознат дотогава за него. Той чувал за пръв път да се говори за социализъм, за организирана борба на световния пролетариат, за свобода, братство и равенство. Чел усилено социалистическа литература и други прогресивни и революционни книги, разширявал познанията си. Иван се убедил, че по пътя на социализма и пролетарската революция ще бъде извоювана и свободата на поробена Тракия. Силната омраза към поробителя на родния му край създали, от никому неизвестния дотогава беден селски младеж, убеден социалист и активен бореи против световната неправда. Дружбата и връзките с организираните работници и четенето на извънучилищна литература не му пречели да бъде един от най-добрите и уважавани ученици в гимназията. Едва 16-годишен, Иван Стойков станал един от главните подбудители и водач на голямата ученическа стачка през учебната 1900-1901 година в Габровската гимназия. Тя била организирана против една наредба на Министерството на просветата и разкритата на времето неморална афера между местен големец и ученици.

През летните ученически ваканции Иван се връщал в родното си село, за да се види с родителите си, с роднини и приятели. И не само за това. Той пренасял в куфара си социалистически и други революционни книги, които раздавал на младежите, за да се просвещават.

Когато Иван завършил гимназия, революционното движение в Тракия било в своя разгар. Агитационните чети кръстосвали по села и градове, подготвяйки народа за предстоящото въстание. Иван веднага напуснал Габрово и тръгнал към границата, твърдо решен да се включи в някоя от действащите чети и даде своя принос в борбата за освобождението на Тракия. В крайграничното село Къзъклисе (сега Момина църква), Бургаски окръг, Иван се срещнал със свои съселяни и други бежанци, с които преминал нелегално в България. От тях той научил за разкритите афери и бесния терор на турските власти над мирното население. Срещнал се и с пребиваващи в селото дейии на революционната организация и им открил горещото си желание да вземе участие в революционната борба на народа.

Иван обаче бил твърде млад, едва навършил 19 години, без всякакъв опит и подготовка за живота на професионалния революционер. По тази причина организационните деятели успели да го убедят да остане временно за пунктов началник в селото, като обещали, че в недалечно бъдеше ще го приберат в четите. На Иван Стойков не се харесала тази бюрократична служба и заседналия живот и непрекъснато търсел случай да я напусне. Скоро намерил свой заместник - Стоян Милев, а той побързал да прехвърли границата и се присъединил към агитационната чета на Лазар Маджаров.

Ето какво ни разказа по тоя повод в своите спомени четникът Коста Тенишев, ръководител на чета по време на въстанието: "Когато бяхме в къщата на Г. Чобанов в с. Тастепе, през деня Маджаров се скара на Иван Стойков, че е дошъл в четата на своя глава и че е още много млад. На бележката на войводата той отговори, че иска да ходи с четата да се бие. Така и стана. В местността "Кукурдан" Иван бе убит заедно с дядо Яни.

Войводата обикна младия четник и го назначи за свой секретар. Той виждал в неговото лице безгранично предан и интелигентен младеж, готов да даде и живота си за народното дело."

Безспорно, за голямото доверие на Маджаров, немалка роля изиграла и идейната близост между него и младия четник-социалист. Цели пет месеца Иван Стойков придружавал агитационната чета на Лазар Маджаров и участвал във всичките й акции. Навсякъде той проявявал голяма храброст и себеотрицание. На 13/26 май 1903 година в м. "Кукурдан", Ковчанско землище, сборна група от четите на Лазар Маджаров и Я. Стоянов се сблъскала с турски аскер и в завързалото се ожесточено сражение паднал убит старият четник дядо Яни, а Иван Стойков бил тежко ранен в крака. За да не падне жив в ръцете на врага, той се самоубива с револвера си. [1]

Характеристиката на социалиста и революционера Иван Стойков ще допълня с лични спомени на неговия боен другар Лазо Лазов, от четата на Маджаров: "Една нощ бяхме в село Кулата, в къщата на Г. Арнаудов. Изморен, аз заспах рано. Иван Стойков влязъл в спор със стопанина на къщата дали ще имаме цар, след като се освободим. Четникът казал: "Ние не се борим за цар". А Арнаудов му възразил, че щом се освободим, трябвало да имаме цар. Спорът им стигнал до бой. Събудих се внезапно и разбрах, че Иван Стойков проповядва на селянина за република." [2]

По случай героичната смърт на Иван Стойков работниците и бившите съученици му издават некролог, в който с прочувствени думи описват неговия героичен живот.

Като автентичен документ от онова време, некрологът представлява и днес немалък интерес не само за нас, тракийците, но и за всички трудещи се от нашата страна, поради което го поместваме с малки съкратения:

"... Но стига ми тая награда
да каже нявга народа,
умря сиромахът за правда,
за правда и за свобода..."
Хр. Ботев

"Тези думи могат да се приложат за друг, по-малко известен, но също така честен, твърд, идеален борец за свобода - Иван Стойков.

Другарят ни до миналата година бе ученик в Габрово, но като такъв, той съвсем се отличаваше от другарите си. Докато съучениците му мислеха само за уроците си, той постоянно мечтаеше за поробената си родина, която искаше да види свободна. Към края на учебната 1902-1903 година желанието му да помогне на роба тъй го завладя, щото той постоянно за него мислеше. Щом свърши матуритетните изпити и остана свободен, той замина за Лозенградско, гдето и сложи своите кости.

Революционната дейност на Стойков е забележителна и с друго. При заминаването си той занесе достатъчно количество книги, които разпръсна между селяните. През краткото си завръщане в Габрово къде м. септември м. г., за да му заздравее раната, която получи в една от агитационните обиколки, той също занесе около 500 екземпляра книги. Но освен с идеалите на прокудения роб, Иван живееше и с идеалите на цялото човечество, и с младежки възторг той съумяваше да съедини думите с делата.

Габровските организирани работници и ученици, между които работеше, не ще забравят никога своя предан другар по работническото освобождение." [3]

Героичният подвиг на двамата четници дядо Яни и Иван Стойков, паднали в неравен бой с турския аскер в историческата местност "Кукурдан", Лозенградско, на 13/26 май 1903 г., намери поетически израз в народната песен "Голям се гърмеж зачува", поместена в стихосбирката "Странджанска гусла" от известния тракийски войвода Яни Попов. Тази песен се пее от моми и невести по сборове и по седенки в целия Странджански край.

1. Орманджиев, Иван Пандалиев. Приноси към историята на въстаническото движение в Одринско, с. 276.

2. Пак там. Кн. 4, с. 97

3. Печатано във временния социалистически лист "Единство", бр. 15, год. 1-ва от 26 юни 1903 година в гр. Габрово.

 

Из книгата: Ениджия – една България, останала в миналото

на Симеон Лазаров Стойков  (2002)

Вие като мен, също сте от българите, останали...от миналото, защото се заемате с теми за България, вместо да я напуснете или плючте
Продулжавайте!