Жестоката съдба с немилостиви ръце сякаш е накъсала живота на писателката Яна Язова (1912-1974), от който за изследователите остават обгорели фрагменти като от ръкопис, запокитен в огъня.

Петър Величков разказва за съдбата й, за нейното убийство, за кражбата на оригиналните ръкописи на романите й “Левски”, “Бенковски”, “Шипка”, “Александър Македонски”, “Соления залив”, за намесата лично на Тодор Живков във всичко това.

Разглеждайки конкретно отношението на пресата към Яна Язова, авторът проследява перипетиите около завръщането на Яна Язова в литературата, на което той се е посветил от 1984 г. насам.

Книгата излиза по повод 95-годишнината от рождението на Яна Язова.

Глава трета

Трети период:

смърт и след смъртта възкресение

Първата лястовица, че в статуквото на забранен писател, в което Язова изпада след 1944 г., предстоят промени, е споменатият текст на Георги Томалевски, публикуван във в. „Пулс“ през 1982 г.

Ето го изцяло:

Рубрика: Из бележника на писателя

За един неиздаден роман, посветен на Левски

В един непринуден разговор в кафенето на писателите стана дума за Левски. Около „кръглата маса“ седяхме петима пишещи братя - Хаим Бенадов, Марий Ягодов, Георги Томалевски, Пелин Велков и Григор Угаров. Всеки от нас ще запомни тази дата - 15 юли 1982 г., четвъртък, тъй като разговорът се задълбочи и на него се изнесоха неизвестни за някои от нас факти около едно произведение и живите извори, използвани за неговото създаване.

В писателските среди отдавна се говори в интимен кръг за един роман на Яна Язова, в който се пресъздават някои събития от нашето Възраждане и особено тези, които предшестват Априлското въстание и революционната дейност на Апостола.

Някой от нас подхвърли, че авторката е предлагала тая творба за издаване в „Народна култура“. Пелин Велков, бивш директор на издателството, потвърди това, но не си спомни нещо повече, сам не е чел ръкописа.

Георги Томалевски неочаквано се оживи като човек, който си е припомнил нещо по-съществено и побърза да го сподели с нас:

- Аз трябва да ви доверя една моя „тайна“. Тайна, казвам, защото никой друг не знае тоя факт. Знаеше го само Димитър Талев, но той е вече покойник. Ние с него може би единствени знаехме одисеята на този роман. С Талев не се обичахме поради разногласия между нас. Дори не се поздравявахме. Един ден го срещам на улицата и му казвам: „Слушай, срамувам се от себе си! Приятели бяхме и колеги, срамота е да се отминаваме като непознати!“ И от тоя ден ние, така да се каже, се възвърнахме един към друг.

Бях близък с Яна Язова. Противно на разни слухове и измислици авторката на бунтарските някога стихове, в които воюваше за обществени права и вътрешна свобода на жената, беше високо нравствен човек, добра съпруга и изрядна стопанка на своя дом. Беше се омъжила за инженер, който почина рано. Жилището й бе подредено с вкус. Често съм я виждал да оправя ресните на килима. Чиста и изрядна беше нейната къща.

Веднъж ми каза: „Покани от мое име Димитър Талев и елате у дома, искам да ви прочета глави от моя нов роман. Държа да чуя мнението ви!“ Срещнах Талев и му предадох молбата й. Той се съгласи да отидем на гости. Отидохме един ден и Яна Язова ни прочете няколко глави от произведението си. В него на преден план изпъкваха двама герои - Левски и Бенковски. Бях истински удивен от това, което чух главно за Апостола. Никой не беше обрисувал в такава светлина нашия национален герой. С рядка художествена сила бе предадена неговата душевност. С Талев останахме възхитени от прочетените страници.

Излязохме си и се уговорихме да напишем нашето мнение за романа. Талев ме помоли да подготвя проекта на оценката. Седнах и написах мнението си на един лист, поднесох га на Талев, той го прочете и го приподписа. Дадох й листа, тя го сгъна на две и го сложи между заглавната и титулната страница. Не си спомням дали ние й внушихме да предложи за печат творбата си на издателство „Народна култура“, или тя по свой почин бе направила това. По онова време директор на издателството беше Ангел Манолов, редактори - Пелин Велков и Димитър Добрев. Освен тях имаше и една или две жени, също редакторки. Произведението на Яна Язова, доста обемисто, може би над 800 страници машинописен текст, навярно дълго време е престояло в издателството. Нашата „рецензия“ също е била депозирана. Вън от това ние с Талев и устно потвърдихме нашата оценка.

Улисан в своя работа, бях забравил да попитам какво е станало с романа. От авторката един ден научих, че ходила и попитала редакторката за съдбата на ръкописа. Тя не скрила, че романът е интересен, но... няма да бъде издаден. Не от някакъв изричен отказ, но доловила това от подтекста на разговора.

Като подразбрала, че няма надежда да се отпечата творбата й, авторката си взела обратно ръкописа. Този екземпляр, от който тя ни чете глави, беше написан на пишеща машина, и както казах, беше доста обемист.

А че тя си е прибрала екземпляра, говори и фактът, че след нейната смърт, когато вече директор на издател­ството е Пелин Велков, той не е намерен.

При една среща, продължи Георги Томалевски, с Недялко Месечков стана дума за романа на Яна Язова, тя беше починала вече и аз го помолих да провери не е ли депозиран в Държавния архив. Месечков обеща да направи справка и при една по-късна наша среща той призна, че в архива, сред книжата на Яна Язова не се намира такъв ръкопис.

Както е известно, Яна Язова живееше съвсем самотна. И затова никой не е знаел кога точно е починала. Съседите, като не я виждали известно време, усъмнили се и повикали противопожарната служба. Вратата била разбита и била констатирана смъртта на поетесата. Остава сега да се изясни присъствал ли е представител на СБП при влизането в жилището й, съставен ли е акт и опис на вещите и ако има такъв, в него упоменато ли е между вещите и въпросното съчинение. Изобщо при справка може да се види кой е предал архива, кой е имал впоследствие ключ от жилището и къде са останалите й книги и ръкописи.

В отговор на нашия въпрос, ако сега се появи роман за Левски, може ли Георги Томалевски да отграничи главите, писани от Яна Язова, и останалите, добавени или създадени от друг автор, той отговори:

- Творбата на Яна Язова за Левски е толкова ярка и нейна по почерк, че без колебание мога да кажа кой текст е неин и кой чужд!

Георги Томалевски продължи:

- Яна Язова си бе послужила като градивен материал за своето съчинение със спомени на жив участник в онези събития, сам член на революционния комитет и близък другар на Левски. С такъв достоверен материал си е послужила. Вие знаете какъв ценен извор е словото на живия участник в събитията. Аз зная от свой опит. Бях решил да напиша книга за Петко войвода. Попаднах на неизвестния дотогава дневник на капитана от флота Евтим Божков. Той дружел с капитан Петко войвода и всяка негова дума вечер записвал в своя дневник. Така се получи, че аз държех в ръката си един ценен летопис, жива история, която ми бе потребна на мен като писател художествено да я пресъздам. Аз не скрих тоя благотворен извор, посочих го в книгата си. Може би е интересно и за писатели, и за историци да се издири този ръкописен дневник на капитан Евтим Божков и да се публикува. От него ще научат не само писателят и историкът, но и обикновеният читател много още неизвестни страници от живота на прославения народен герой.

И накрая Томалевски пак се върна към романа за Левски:

- Остава да се издири не само оригиналът, който Яна Язова бе представила в издателството, но и копието от машинописния текст. Защото без съмнение авторката не е написала на пишеща машина романа си в един екземпляр, без копие. Трябва да се потруди някой млад човек с литературни интереси, да се порови тук-там, все може да влезе в следите на изчезналото произведение.

Присъствали на разговора

Хаим Бенадов

Марий Ягодив

Георги Томалевски

Пелин Велков

Григор Угаров

Появата на първите откъси от ръкописа на романа „Левски“ във в. „АБВ“ през 1984 г., издирени в ЦДИА и подготвени за печат от мен, предизвикаха истинска сензация.

Признавам, че бях въвлечен в тази история изненадващо и неочаквано.

При големия български библиограф и ненадминат майстор на живото слово проф. Т. Боров попаднах случайно. Работех във в. „АБВ“, когато се поде инициативата да се определят „Вечните книги на България“. Падна ми се на мен да осигуря материал по темата от проф. Т. Боров. Още при първата ни среща във вилата му в Бояна разбрах, че задачата ми няма да е никак лесна. Проф. Боров беше човек с принципи и не бе склонен на компромиси. По това време той беше противник на режима и се беше отказал от каквато и да е публичност - не даваше интервюта, не публикуваше статии в печата и не разрешаваше да поместват портрета му.

Няколкочасовият ни разговор, истинско изтезание за незапознат като мен със странностите на професора човек, обаче в един момент получи ускорение. Проф. Боров се увери, че нямам никакво намерение да използвам мнението му за своя сметка (няма да правя и интервю с него), а напротив, държа той да представи свой текст и в него няма да се променя нито буква.

И досега си спомням обширния сумрачен хол на оригинално построената му вила във Бояна, осветяван от пламтящите дърва в камината, него самия - царствено облегнат в удобното кресло. Помня и разказа му за вечните български книги, който получих вече в машинописен вариант в уговорения срок при второто ми посещение. Но и тази визита не беше нито от приятните, нито пък от лесните. Този път опитът ми да получа негова снимка първоначално удари на камък. След няколко часа професорът склони и ми даде прочутата си снимка с папионката. Малко след публикацията дойде в редакцията Блага Димитрова и помоли да й дадем същата снимка, за да бъде поместена към неин текст за 80-годишнината на Боров, който излезе в списание „Пламък“.

По-късно се сдобих с привилегията да бъда най-младият събеседник на проф. Т. Боров и да ходя във вилата веднъж седмично. Тогава изпитах и поредния му принцип: поканеният трябва да пристига в точно определения час - нито минута по-рано и нито секунда по-късно. Нямах кола, нито пък имам и сега, но тогава такситата бяха скъпи и нарядко, налагаше се да вземам тролей до Руски паметник и оттам автобус - до спирката на ул. „Беловодски път“, където беше вилата на професора. Имаше обаче два автобуса - № 63 и № 63 А. Тъй че ако не вземех правилния, случваше се да закъснея. Тогава вратата на вилата се отваряше, професорът се показваше и ме сгълчаваше: да си вървя. Но аз стоях пред затворената врата, докато съпругата на проф. Боров - Харитина, на която бях много симпатичен, не го склонеше да се смили над мен.

Разказвам тези подробности от дългогодишното ми познанство с големия българин, най-благодатният плод на което беше спасяването на романа „Левски“ от Яна Язова, тъй като имаше опасност творбата да излезе с името на крадеца на ръкописа, не съвсем безцелно.

Проф. Боров изглежда беше решил да ми разказва за времето преди 1944 г., но за кого ли не ставаше дума, само не и за Яна Язова. През септември 1984 г. бяхме седнали с професора на пейката до вратата на вилата. Вечерта прииждаше тревожна с предчувствие за дъжд или сняг. Той ми разказваше за сърненцето, което миналата зима било подгонено от глутница подивели псета, които го разкъсали пред очите му. Холът завършваше с остъклена стена и професорът безпомощно беше наблюдавал как от другата страна на стъклото зверовете ръфат жертвата си, костите й пукат и тя издава предсмъртните си дихания. Той слушал безпомощен, а на сутринта го видял разкъсан на парчета.

Изведнъж през ума ми премина като ток едно име и го попитах: „Познавахте ли Яна Язова?“ Помня как той се вцепени, как тежко замълча, как с усилие дойде на себе си и как изхриптя: „Аз познавах Яна Язова. Тя беше любовница на Балабанов.“ От тоя момент почнахме за говорим за Яна Язова и когато той научи и провери изтънко, че известен наш писател е депозирал в пловдивското издателство романа „Левски“ на Яна Язова, който щеше да излезе с името му, реши да се намеси. Още повече, че успях да го убедя, че Яна Язова е част от Балабановото наследство. След първата си среща с Яна Язова проф. Балабанов зарязва дотогавашните си любимци Т. Боров и Д. Б. Митов и по-голямата част от времето си отделя на нея. Няма как двамата му доскорошни любимци да не са я ревнували.

Най-напред Т. Боров ми издиктува статия, в която разказваше коя е Яна Язова, споделяше спомените си на очевидец около съдбата на романа и разграбването на архива й и поименно изтъкваше като извършител Хайтов. Ето частта от нея, която пряко засяга съдбата на Язова и романа й „Левски“:

Днес е 1 октомври 1984. Искам заедно с моя млад приятел Петър Величков да си спомня и да разкажа някои неща от последнята година на живота на Яна Язова, когато аз влязох  след доста дълго прекъсване наново в близък контакт с нея. През 1972 г. по възлагане от издателство „Български писател“ аз се заех да подготвя един том с избрани работи на Александър Балабанов специално по историята на литературата - на българската и на чуждите литератури. Мене ми беше известно, че след 9 септември 1944-а, когато Яна Язова по някои свои причини и обстоятелства беше принудена да прекрати своята литературна дейност - публикатор­ската, но не и своята литературна работа, работЈ доста продължително в Народната библиотека по събиране, издирване и преписване работите на Балабанов, пръснати във всевъзможни издания на българския печат. При тази работа своя тя се ръководеше от една схема за един договор между книгоиздателство „Хемус“ и Александър Балабанов за издаване на негови работи преди 9 септември [1944] в общо, както бяхме ги съвместно набелязали, 18 книги. Там се предвиждаха отделни томове за неговите преводи от класическите автори, след туй отделен сборник, който той беше определил да се нарече „Слънца“, за най-големите писатели на световната литература - там влизаха Шекспир, Данте, Сервантес и т.н. След това българска поетика, неговите статии върху българския език и върху поезията, върху законите на поезията. Имаше предвиден и отделен сборник „Сенки“ - неговите характеристики на различните видове лица в българската действителност. След това сборник с фейлетони „Какво става в малката България“ и т.н. и т.н. Списъкът на тия предполагаеми негови книги, които Христо Хаджиев - директорът на „Хемус“, с дълбокото убеждение, че ще извърши една полезна работа, се задължаваше да издаде последователно една след друга, го имам аз запазен у мен. Той за съжаление не само поради войните, а и поради една невинаги достатъчна напрегната грижа на Балабанов за своите работи не се осъществи. Излязоха тогава в отделни томове само съществуващите от по-рано негови преводи на класическите произведения на гръцката и римска литератури - преводите на трагедиите на Есхил, Софокъл и Еврипид, комедиите на Аристофан, басните на Езоп и т.н.

Понеже при работата си върху подготвяния сборник от избрани статии на Балабанов аз исках да се ползвам от това, което е извършила Яна Язова дотогава в своите продължителни усилия в Народната библиотека да издири всичко от Балабанов, и то по схемата на тия предполагаеми негови книги, аз й се обадих - тя имаше телефон, и я помолих за една среща. Тя ми определи такава среща, отидох при нея и тя ми показа в едно долапче, което беше в нейния хол, до нейното, така, кресло, в което тя седеше, всичките поредици от тетрадки, както и папки с всевъзможни материали, които тя бе издирила и събирала, преписала, префотографирала и прочие по работите на Александър Балабанов. Там имаше и цяла папка с над 100, доколкото си спомням, негови карикатури и т.н.

Мене ми направи още тогава впечатление, че при нея, в нейното апартаментче на „Раковска“ тя се страхуваше очевидно от нежелани посетители и се заключваше няколкократно. Значи вратата й след като звъних, трябваше да бъде отключена, това се чуваше отвътре, след туй да се откачи една верига, с която беше заключена и т.н. И това нейно изолиране и предпазване ми правеше впечатление в няколкократните ми посещения след това при нея. В първата среща тя ми предаде изрезки от работи на Балабанов. Между другото между нейните материали се оказаха и редица мои изрезки от всевъзможни вестници и списания. Тя с готовност ми даде това, което можеше да ми послужи. След близо двегодишно забавяне в излизането на този том на Балабанов в издателството поради причини, които тука, понеже сами за себе си представляват цял разказ, не принадлежат да бъдат възпроизвеждани, реши се работите на Балабанов да излязат в 2 тома - I том за българската литература, II том върху чуждите, и то само значи литературоведските му работи, никакви негови поетически работи или фейлетони, или всевъзможни есета по битови въпроси и прочие и прочие, всичко това се изоставяше, само литературоведски и отчасти във II том си позволихме да включим няколко негови писма до литературни работници - просто като образец, като в бележките, в предговорите и послесловите аз изтъкнах, че от Балабанов може да се очаква да излязат на мегдан над 10 000 писма, тъй като той пишеше извънредно често и много активно водеше кореспонденция с много хора.

След излизането на този І том, аз получих едно пространно писмо от Яна Язова, което беше наистина много ласкателно за мене, тъй като тя твърдеше в писмото, че сега вече нейната работа се явява излишна, аз съм намерил начин да създам пътеводител към работите на Балабанов, сравняваше го, доколкото си спомням, с някаква лодка в разбунтуваното море, която дава възможност на бъдещите изследователи, на бъдещите читатели да навлязат в света на Александър Балабанов. При по-късните срещи с нея специално струва ми се след получаване на това писмо или в края на 1973-та или в началото на 1974-а, аз трябва да кажа в скоби, че се надявам тия писма, които аз съм запазил, но за съжаление поради огромния брой на архивните материали при мене сега и въпреки желанието на др. Величков, не можах да намеря, че те ще се намерят един ден от мен, от моята съпруга и прочие, и че ще може да бъдат също привлечени при разказа за Яна Язова.

При едно от по-късните си посещения тя ми разправи една история, която се беше разиграла с нея.

Както ми обясни тя, наред с работата си по събиране на нещата на Александър Балабанов при своите многократни редовни посещения в Народната библиотека тя в продължение на, доколкото си спомням, близо десетина години е издирвала и събирала материали да напише един роман върху живота на Васил Левски. При работата си върху този роман, при събирането на тия материали тя бе използвала всички известни дотогава публикации върху Левски, главно всички сборници с материали на Димитър Страшимиров и на други, с писма на Левски, с писма около неговата дейност и бе стигнала, както тя в разказа си ми подчерта, до изясняване на някои дотогава малко тъмни моменти. Книгата си тя не смяташе, че е чисто изследователска, смяташе, че ще бъде един документален роман. И след много строго, както тя подчертаваше, отношение към своята работа в продължение на 1-2 години тя успяла след неколкократно преработване и изправление да създаде един окончателен текст на своя роман.

Тя решава да представи ръкописа си за преценка в издателство „Народна култура“. Тя излага причините, по които е стигнала до тая тема и как е работила и предлага на издателството да предприеме нужната преценка, за да реши дали този роман заслужава да бъде издаден.

Въз основа на рецензията [на Томалевски и на Талев] директорът на издателството й казва, че той е готов да сключи договор с нея. В близки дни да й изплати един доста чувствителен аванс във връзка с това - 4000 лева, спомням си. След тоя разговор тя бива извикана след няколко дни в издателството, казва й се, че е подготвен договор за подписване, ако се не лъжа, подписва такъв договор и се определя конкретен ден, ако памет ме не лъже - един петък, да се яви в издателството, за да си получи уговорения аванс.

На другия ден след подписването на договора по телефона на нея й се обаждат от редакцията на „Работническо дело“ и й искат по повод годишнината от смъртта на Георги Димитров да напише тя едно стихотворение в негова памет. Тя веднага възразява на този литературен редактор от „Работническо дело“, който й се обажда, че тя отдавна вече не пише стихове, че не е опитна в такива политически въпроси и че не би могла да напише стихотворението. Той обаче настоятелно я помолил: „Ами ще се опитате, като искате, ще го направите.“ „Не, не, не, аз няма да мога, недейте ме насилва, не съм поет от тоя род - и прочие. - Не съм писала никога политически стихотворения.“ Но той се разделил с нея: „Добре, добре, вие като се помъчите, ще можете. Аз ще ви се обадя утре или вдругиден.“  На другия ден или след един ден той й се обажда наново: „Какво стана, другарко Язова, написахте ли стихотворение?“ „Не, не можах да напиша и както ви казах, аз не смятам, че съм в състояние да напиша такова стихотворение.“ Той затваря телефона очевидно сърдит, недоволен и казва: „Е, вие ще си носите последиците!“

Когато тя отива в петъка в издателство „Народна култура“, за да си получи уговорения аванс, казват й, че има друго нареждане от директора, че авансът сега-засега няма да може да й се изплати и че тя може евентуално да отиде да се справи с него. Директорът й обяснил: „Явиха се някои други обстоятелства“, не казал нищо за поканата от „Работническо дело“ да пише стихотворение за Георги Димитров, но казал: „Знаете, ние също трябва да взимаме под внимание различни съображения. Сега засега издаването на вашия роман се отлага.“

Тя това нещо го разправяше с доста очевидно огорчение и казваше, че за нея станало ясно, че има връзка между поканата да напише едно политическо стихотворение и отказа да се издаде романът. Оттогава насетне тя го държи тоя роман, към него беше вложила в папката с ръкописа и копие от рецензията на Томалевски и на Талев.

Това знам аз от живата Яна Язова, докато беше жива.

Тоя разказ неин не знам дали е отразен в нейните две или три писма, които през този период на нашия контакт получих от нея.

Един ден най-внезапно бях извикан, вече не помня кой ми се обади, да ми каже трагичното съобщение, че Яна Язова е намерена мъртва в своя апартамент и тъй като той е бил заключен и тя е била покойница вече в продължение може би на няколко седмици, може би на цял месец - през най-горещия месец - това бяха изключителни горещини през лятото на 1974-та в юли месец. Трупът й е бил разложен и когато вече се вмирисва и в кооперацията усещат някакви миризми, които излизат под праговете на нейните силно заключени врати, извикват пожарната команда, която през прозореца влиза в жилището и намира разложения труп, увиват го в една плащеница, веднага го изнасят в моргата. Аз отидох още на другата сутрин в кооперацията, намерих там един домоначалник (беше чул моето име като близък човек на Яна Язова), който с голяма готовност ми разправяше перипетиите около намирането на трупа.

Тя била отстъпила своята пенсия на някаква стара, немощна бедна жена, която ходела да й получава пенсията. Затова и изчезването на Яна Язова през последните 2-3 месеца не е направило впечатление, защото нейната пенсия се получавала редовно от тая женица, на която тя я отстъпила и чак когато вече започнали да се явяват тия неприятни явления във връзка с разлагащия се труп вътре в апартамента, те се съпикясали, че тука трябва да има нещо, извикали пожарната команда и т.н.

На погребението на Яна Язова от страна на Писателския съюз бяхме само Елисавета Багряна и моя милост. Трябва да кажа, че имайки предвид книжата, които не много преди това бях преглеждал у Яна Язова, аз веднага се опитах да осигуря тяхното запазване и ако може да бъдат прибрани под мое наблюдение на сигурно място. Обадих се същия ден на Георги Караславов, който беше решаващ фактор в СБП и му изложих своето предложение, своето желание да се спаси нейната архива, тъй като има богати материали за Александър Балабанов, има освен това нейни ръкописи и прочие и прочие. И той помня се обади в съюза, дали по това време самият той беше председател в Съюза не бих могъл да кажа, но се обади и се нареди от председателството, от Управителния съвет ми се съобщи, че се назначава комисия под мое председателство, с участието на един от членовете на УС Матей Шопкин и един чиновник от СБП - Харалампиев, също млад поет, както ми се представи той, и ние съвместно с юрисконсулта на съюза да се погрижим за запазването на архивата на Яна Язова и да я приемем тая архива, тъй да се каже. След погребението аз се явих при тоя юрисконсулт и при чиновника там - Харалампиев. С Шопкин, доколкото си спомням, не съм се свързвал, той самият веднъж ми каза: „Да, да, ние сме в една комисия, ще уредим този въпрос.“ Обаче тоя юрисконсулт постоянно отклоняваше моето настояване с туй, че апартаментът на Яна Язова е запечатан от прокурора и че не може засега да се предприеме нищо. Тия негови твърдения така се свързваха с някакво впечатление, което имах, че той проявява някаква заинтересованост по отношение на апартамента, по отношение на жилището. Той по едно време ми каза, значи в продължение на един месец или месец и половина, когато аз три, или четири, или пет пъти аз ходих при него, ми каза, че оказало се, че има някакви странични роднини на Яна Язова, на които тя завещала 1/5 от този апартамент и трябвало тия хора да се явят, тъй като те ще имат известно предимство при приемането на апартамента. Аз постоянно му подчертавах, че мене апартамента не ме интересува, интересуват ме книжата на Яна Язова, които аз познавам, разглеждал съм и знам какво представляват. „Да, да, ние ще имаме това впредвид, но нека да се уреди тоя въпрос с апартамента. Когато най-после - може би след месец и половина, може би след два, един път наново отидох при него, той ми каза: „Аа, знаете ли, то се свърши тая работа.“ „Е, как се свърши! Защо не ме извикахте.“ „Ами те така, беше набързо, прокурорът вдигна възбраната, тия хора значи те ще получат с предимство апартамента.“ „А книжата?“ „Книжата се предадоха всичките в Държавния архив.“

Аз отидох веднага в Държавния архив и ползвайки се от положението си на бивш директор на Народна библиотека (навремето като директор участвах в научния съвет на държавните архиви) и там ръководните лица на архивите ме познаваха. Те наредиха веднага да ми се покаже в Съдебната палата, в помещението на архивите всичко, каквото е получено от Яна Язова. В една от страничните зали нямаше никой - само чиновникът от архивите беше, донесе в един кош това, което е получано от нея. Аз го прехвърлих. Направи ми впечатление, че материалът е намалял, че е по-малко, отколкото го помня. Цялото това разглеждане трая не повече от час-час и половина. Чиновникът трябваше да стои през това време при мен, мене ми беше съвестно да му отнемам повече време. Аз исках само да установя дали архивата на Яна Язова е съхранена.

С това би трябвало да свърша тук разказа си. Обаче след погребението, след приключване на това отношение с покойната Яна Язова вече, до мен започнаха да идват слухове от разни места, че ръкописът на романа на Яна Язова е взет с помощта на този юрисконсулт на съюза. Междувпрочем трябва да кажа, че когато по-късно аз го потърсих, оказа се че той е уволнен и не е вече там, тъй че му загубих дирите. Не мога така голословно да го обвинявам в нещо толкова тежко, но той е може би на дъното на тая история, която стигна до мене в този си вид, че някой, споменаваше се името на Н. Хайтов, че е взел ръкописа на романа и че има намерение да го използва вече както сам намери за добре - дали да го преработи и да го издаде под свое име, да го използва като материал, това аз не мога да знам и не ме е интересувало много. Аз си спомням, че разказах тази история веднъж на моя близък приятел по работата в читалищата Боян Балабанов и той искаше непременно да я запишем, той водеше някакви безкрайни разправии с Н. Хайтов и да я изложи в някакво изложение до ЦК на Партията. Аз му казах, че не обичам в такива работи да се бъркам.

Но изведнъж във в. „Пулс“ се яви един разговор между Г. Томалевски, П. Велков и ако се не лъжа, М. Ягодов. Тази публикация ме кара да смятам, че и аз съм длъжен да разкажа това, което си спомням.

Разбира се, би било по-добре ако имах възможност, която нямам сега поради повреденото си зрение, да направя справки в моите архиви за установяване точните дати на срещите с Яна Язова, уточняване на съдържанието на нейните писма до мене и припомняне чрез известни допълнителни справки на уточняване на обстоятелства, на датите и прочие, на съдбата на тоя роман. Засега обаче това е, което мога да направя. Днес е 1 октомври 1984. Да се надяваме, че ще мога да намеря допълнителни материали, за да уточня някои от изказаните тук предположения.

Записа на този текст проф. Боров размножи и тайно изпрати в чужбина, доколкото знам поне в САЩ и Канада, за всеки случай. Междувременно състоянието на съпругата му се влоши, той така и не можа да подири писмата на Яна Язова, а след като почина, огромният му архив постъпи в Народната библиотека, където продължават да го обработват и засега е недостъпен.