Лалю Метев. Опит за кратко животоописание.



Родил съм се преди 40 години през бурната откъм събития 1968 година, в 20.45 ч. на 20 октомври в родилното отделение на Първа градска болница при кръстовището на бул. "Патриарх Евтимий" с ул. "Раковска" в столицата на България, в семейството на Васил и Райна Метеви. Израснах в интелектуална атмосфера, обграден с много искрена обич, въпреки нищетата, и купища книги, тъй като баща ми притежаваше още тогава една от най-забележителните лични библиотеки в страната - изглежда по традиция останала от времето на праотеца ни поп Йовчо от Трявна.

На 8 януари 1971 година, се сдобих с братче, наименован Владислав. По-късно същата година получихме своето първо свето причастие в църквата "Св. Седмочисленици", въпреки забраните на времето. Кръстници ни станаха леля ми Лидка и баба ми Величка. С брат ми израснахме по жълтите павета, най-вече в "саксия" и под зоркия контрол на любящата ни майка. В нашето семейство единствено баща ми работеше, а майка ми по стара семейна традиция остана домакиня.

Майка ми се е родила, по нейните думи, в несъществуващата днес къща на мястото където по-късно е изграден екрана на кино "Витоша" (сега книжарница "Хеликон"). Баща ми, роден през 1931 в София, се занимаваше с научна дейност, завършил Американското училище в София, Втора прогимназия (сега 6 СОУ "Граф Игнатиев"), Първа мъжка гимназия и по-сетне Физико-математическия факултет на Софийския университет, като най-голямо значение при оформяване на характера у бъдещия професор се пада на семейната среда: и откъм баща, и откъм майка родът му отбелязва хора будни и предприемчиви, с непокорен дух към всяка власт и с безгранична преданост към народните интереси.

Като малки, бяхме все болнави деца. Около 5 годишни ни откриха ренален диабет. Вкъщи се отоплявахме с нафтово отопление, тъй като ни отрязаха етажното парно, заради планираното в бъдеще централно отопление.  Прибрахме се в една от стаите. Сагата с топлото бе пълен провал, довел единствено до раждането на култовия филм "Топло" по този болезнено действителен случай. В действителност, така и не ни пуснаха парното в продължение на цели 15 години, но побързаха да направят това за ГК на БКП, тогава памещаващ се на площад "Славейков". Тръбите минаха по ул. "Гладстон", а отсечката по ул. "Хан Крум" замразиха, тъй като не могли да разкопаят тогава правителствената улица "Раковска".

Нашата кооперация носи името на "Стефан Стамболов", тъй като навремето тук е бил домът на президента. В дома си той е приемал министрите от кабинета си, решавал е съдбините на България, тук е издъхнал, след като е бил жестоко посечен в близост. По-късно, през 1931 година, Поликсени е била принудена да вземе решението си за построяването на сегашната кооперативна сграда. Дори отвреме на време си мисля, че духът на този исполин все още упражнява някакво невидимо влияние върху ми.

И така, татко ходеше на работа, работеше в Научно-изследователския институт по образованието, а майка ни си стоеше в къщи и се грижеше за нас. Освен на разходките, с брат ми израснахме в къщи. В къщи ритахме футбол, карахме колела и тем подобни, понякога дори се сбивахме за най-различни дребни неща, като винаги по-малкият ми брат излизаше победител, но не и морален такъв.

Забавачка с изучаване на английски език и предучилищна изкарах в читалището на ул. "Парчевич", което преди няколко години, оставено на произвола на съдбата, бе умишлено ликвидирано и по-късно подпалено поради някакви бизнес интереси, дори пожарната едвам успя да достигне до мястото на пожара за да гаси, а имахме чувството, че целият квартал може да изгори.

На 15 септември 1975 година постъпих първи клас в 127-мо основно училище "Иван Николаевич Денкоглу". Директорът, бивш военен, непрекъснато следеше подстрижките ни тип "канадска ливада" да са уставни. Класните ни бяха различни в първи, втори и трети клас: Топалова, Георгиева, Владимирова. Всяка година, поради въшки, ни караха да си мажем главите с газ. Една година, надушихме и веднага сигнализирахме за едни типове, които веднага бяха арестувани. В последствие се разбра, че са  разпространявали наркотични вещества. В квартала намираха на няколко пъти и разчленени трупове в кофите за смет.

В училището играех предимно с момичетата, момчетата ме биеха, а Марин и Любо - Папата, като по-едрички винаги ме защитаваха. Спомням си, че бях освободен по физическо и сред тримата най-ниски в класа, другите бяха Веселин и Васко. Оттогава са ми останали доста приятели, особено Георги Пендашев и Николай Василев. Бях сред отличниците на класа, разбира се.

В периода 1975-1978, учих английски език при мисис Савова в Алианса на площад "Славейков". Записването ми бе свързано със стоически мъки от страна на родителите ми, редили се на опашки по цели дни и нощи, през половин час извиквали съответния номер и ако нямало представител, детето отпадало. В края на учебните години се организираха хубави тържества, в големия салон, с подготвена предварително програма изпълнена от нас, на която бяха канени родителите ни.

През 1978 година брат ми Владислав бе записан за първи клас, поради новото административно деление, в 6-то основно училище "Граф Игнатиев" и майка ми реши да ме премести в същото училище, за което по-късно не съжалявах. Още в началото на учебната година се разболях от жълтеница. Веднага ме изпратиха в инфекциозна болница, където прекарах почти месец.

Върнах се в училище към края на 1978 г., в час по пеене получих първото си "цафе", тъй като не познавах нито едно от произведенията за които ставаше дума, а и учителката Денева нямаше от къде да знае за заболяването ми, за нея бях нов ученик. Тогава за първи път се разплаках в час. Отново бях сред отличниците, без да бъда зубър, дори веднъж ми писаха единица в час по български език - тъй като съм изразявал прекалено голямо желание за участие и с това си действие не съм давал възможности за изява на съучениците си.

Най-вече обожавах часовете по география и история. По физическо възпитание бях освободен, по здравословни причини. По характер винаги съм бил тих, скромен, внимателен и състрадателен, с една дума бях примерен ученик. Уважавах учителите си, чувство което се е запазило и до ден днешен към това съслоние.

Приятелският ми кръг включваше Юлиян Младенов, Борислав Петров, Марко Попов, Захари Йотов и т.н. За приятелите си бях просто "Плъхчо" или "Плъхи", а за останалите "Херцог Бъкингам" или "Джингиби". Най-популярното нещо в училище беше групата "Швепс", а по непонятни за мен причини, още когато бях в шести клас по-големите започнаха да ми викат "Хитлерчо".

Три пъти седмично в периода 1978-1982 продължих да изучавам английски в Алианса, отново при мисис Савова, но ни преместиха в сграда на бул. "Г. Димитров" ("Мария Луиза"). До там стигах с трамвая и слизах на Халите. Веднъж на слизане на спирката ме блъсна едно жигули, за мое щастие без последици, както и други три пъти. В един клас бях с моя приятел и вече бивш съученик Ники.

Извън училище дружах най-вече с Георги Пендашев, Димитър Иванов и Петър Вътев. Събирахме се за да играем карти, отивахме заедно на кино, разибра се не съветско, но предимно водихме дискусии на разнообразни философски и  особено по забранени политически теми. Обменяхме разностранна информация, на почит бяха критиките към властта и най-вече към Съветския съюз. Разходките ни включваха предимно обиколки из централна София, включващи задължително преминаването пред информационните табла на Американското и Английското посолство, и най-вече за да ни запишат камерите им.

Бяхме големи шегаджии, обикновено спорехме кой живее по в центъра на София или дали две моно колони могат да изкарат стерео звук.  Няма да забравя, как на един мой рожден ден, когато през 1981 откриха  псевдо-паметника пред НДК, наричан сещате се как, приятелите ми специално ме отведоха дотам, за да ми го подарят символично. Имах изявено влечение към спора,  като предимно заемах малцинствените тези, въобще чувствах се зрял за възрастта си, и неотклонно отстоявах принципите си, както и сега.

Сред познатите си бях известен като отявлен англофил и яростен русофоб, въпреки негативните опасенията на родителите ми, безпартийни антикомунисти. В средата на 1982 година започнах, не на шега, създаването на Централно разузнавателно управление на България. Изглежда, една от издадените от мен "лични карти" е била попаднала не където трябва, защото един ден майката на моя приятел Николай ме предупреди, че някакви мъже, вероятно с принадлежност към тайните служби са обикаляли квартала и са разпитвали за мен.

Приемането ми в Комсомола, стана по необичаен начин. Тогава членството беше задължително, приеха ме с последната група и не ме утвърдиха. Комисията по утвърждаването бе от някакъв отдел на МВР, която бе харесала представянето ми и предложила да представлявам училището пред районния комитет на ДКМС. Така се озовах пред комисия с председател Андрей Бунджулов, сегашен съветник на президента и социолог на БСП, която ме утвърди.

Един ден ме извикаха от час по биология при дружинната ръководителка, която ни запозна с предложението за състав на училищния комитет. За голямо мое учудване, узнах че съм определен за комсомолски секретар. Върнах се в час, а в междучасието съучениците ми от всички класове, по някакъв начин бяха узнали за това предложение и ми се радваха. По неведоми за мен причини, на самото изборно събрание, името ми вече бе дебело зачеркнато...

През 1983 година кандидатствах и ме приеха в паралелка с разширено изучаване на английски език в 7-мо ЕСПУ "Г. Димитров", бившата Първа софийска девическа гимназия, сега 7-мо СОУ "Св. Седмочисленици". Предната година се бях отказал да държа приемен изпит за Английската гимназия, тъй като нямах никакви предимства, а и бях зле по математика. По принцип районът ми бе към 22-ра гимназия, но по сантиментални причини предпочетох Седмо, тъй като тук някога  през 1918-1921 баба ми Дора (1894-1967) е била учителка по български език и литература.

Дружах с Нейчо Нейчев и Александър Сватовски. В съседните класове имах доста познати от Шесто. В 10-и клас започнах интензивно да изучавам история като свободно избираем предмет, където станах близък с Константин Денчев, с когото изграехе непрекъснато шах дори в междучасията. В училище повечето ме познаваха като "Фюрера".

Извън училище, продължавах да дружа с Гошо от спортното училище, Петър от механотехникума и Димитър (Адолф) от НГДК и т.н. След време се сближихме с повечето от съучениците на Митко от класическата, които ни приемаха като свои. Голяма част от тях днес са уважавани юристи (съдии, прокурори или адвокати). Винаги съм си падал и малко женкар.

През 1985/86 година се наложи, поради някаква повеля на Партията, да изкарам УПК  в Техникума по електроника, тогава "Ленин". Дотам стигах за около двайсетина минути от нас. Стажът ми приключи в завод "Електроника", от където излязох с тапия за монтьор на електроника и ЕИМ - четвърти разряд. Сглобявахме главно клавиатури, предимно с отверка и чук. Електронно изчислителните машини, тогава, бяха с размерите на хладилник, а дължината на вътрешното окабеляване достигаше, сигурно, няколко километра.

Дипломирах се с отличен. Абитуриентсият ни бал се проведе в хотел "България". После една голяма група се юрнахме и пеш стигнахме до летището. През същата 1986 година кандидатствах в Софийския университет, Преха ме с най-високия бал в специалностите геология, която беше първото ми желание, и география. Чакаше ме казарма, за първи път се бях оставил леко да брадясам, та дори един милиционер изяви желание да ме арестува.

По принцип, бях зачислен за граничар в Крумовград, някъде на Българо-Турско-Гръцката граница. По онова време почти всички софиянци ни пращаха да служим на майната си. По-късно ме разпределиха на границата при Кюстендил, но поради хроничните ми заболявания, бях диспансеризиран с мнение за ограничено годен. Получих призовка за Благоевград, разположен на 100 километра от София, минимумът за софиянец.

Въпреки, че нямах навършени 18 години и тежащ едва 54 килограма, на 2 октомври 1986 г. влязох в родната казарма. Служих в Пункта за управление и разузнаване (ПУР) към Щаба на 4-та дивизия на I-ва армия. Командир ми беше полковник Атанасов - Фаса. Зачислени бяхме към батальона, изкарах Школата за младши сержанти и получих звание ефрейтор, какъвто съм си и до днес днешен. В поделението ни наричаха "кестени", служещите бяха само "македонци" и никак не обичаха софиянците, които бяхма 5-6 души от всичките към 150.

Почти през ден бях нарядна бройка, дневален по рота или караул. Изпросих си десетина дни арест, но не съм ги лежал, тъй като на всички бе ясно, че винаги се стараех да поема върху си нечия чужда вина. Дружах с ефр. Георги Керезов от София и ефр. Валентин Ковачки от с. Дрен, с които бяхме неразделни и безрезервно се подкрепяхме. Помощникът на ЗКПЧ-то, днес известен столичен журналист,  твърдеше, че е попадал на досието ми в секретната каса.

Любовта ми към спора продължаваше и тук, дори веднъж по време на караул улисан успях да си забравя автомата, или пък някой ми направи номер. Очакваните седем годинки затвор, ме накараха да прескоча оградата към 17,15 ч., да прекося 12-те километра в едната посока до Айдарово, само аз си знам как, и успешно да се прибера с оръжието си за по-малко от 45 минути, преминавайки през гъсто населения кв. "Струмско" във времето когато повечето граждани, а сред тях и доста военни, се прибираха от работа. Споменавам само, че на връщане, притиснат от времето за проверка, застанах на средата на платното и насочих заредения си калашник към идващите коли.

Към началото на втората година, пламна поредната епидемия и отново се озовах в инфекциозно отделение, в стая с едно ВКР, поради хепатит. Що кръв ни източиха, разкарваха ни два месеца по болници в окръжната - Благоевград и Военните в Дупница (където между другото служеше Гошо), София и Пловдив. Дадоха ни само на три пъти по месец домашен отпуск, защото иначе трябваше да ни уволнят по болест, а това водеше след себе си и обезщетение.

Когато се върнахме в поделението, първоначално бяхме оставени на диета и не ни закачаха особено за работа. Това положение продължи около месец, след което всичко си дойде на мястото, пак си бях нарядна бройка. Към края на службата ме зачислиха в библиотеката. Няма да забравя, разочарованието си от ранното отпадане на Англия, на европейското по футбол в Германия. Така се случи, та гледах финалния мач в спалното на ВКР-тата,  всички до един поддържаха съветския отбор, а аз виках за Холандия, къде ли ми е бил акъла...

Иначе войската се използваше за всякакви строителни или товаро-разтоварни дейности. копаене на разни дупки, пускането на кабели, като понякога по желание работехме и в цигарената фабрика. Голяма заслуга, смятам, че имаме и за сегашния приветлив облик на града.

Топла вода нямахме, затова веднъж седмично ни прекарваха под строй въшлясали през целия град до старата баня зад Джамията. Отоплението ни включваше някакви кюмбета на дърва и въглища. Спяхме по 50 в спалното, а в школата бяхме и 70 души. От време на време ни водеха на кино, една и съща театрална постановка в камерния театър, която така и не изгледах нито веднъж, или на по-принцип уредените мачове на ЦСКА, Тракия и Сливен с Пирин.

Уволнението ми дойде "предсрочно" на 27 септември 1988 година, след близо две годишна никак лека служба. Не си спомням дали съм се радвал, майка ми дойде да ме вземе, качихме се на влакчето и след близо три часа път си бях отново в София. Отогава, май, за повече от седмица не съм я й напускал. Не, че това е най-приятното място на света.

Постъпих в Университета, чиито създатели ми се падаха родственици, но алма-та така и не успя да оправдае очакванията ми за ниво на образование. На 1 октомври 1988 година с Димитър бяхме на честването 100-години Юридически факултет в НДК. Така и не се натиснахме да влезем в залата, бяхме едни от малцината наблюдавали събитието от нарочни екрани разположени из коридорите. Това се оказа втората ми и оказала се последена възможност да зърна на живо вожда и учителя Тодор Живков, за което така и никога не съм съжалявал.

Предишната възможност бе свързана с единственото му отсъствие от Мавзолея, по причина на аварията в Чернобил, докато нас децата ни бяха изтъпанили по задължение да махаме някакви флагчета на площада, в следствие натрупания опит от изминалата наскоро Спартакиада. Тогава все още смятахме, че сме обречени на Комунизъма, от което не ни ставаше по-добре. Това, изглежда с пълна сила, важи и днес във времената на Еврокомунизъма от съветски тип.

Продължението е до болка известното ни настояще или както наскоро в. "Монд" писа: ...за две десетилетия този малък елит на комунистическата номенклатура успя да подчини управляващите, да ги направи зависими. Този елит може да ги манипулира, да ги корумпира, за да спечели време. Може дори да прибегне до убийство, за да се отърве от конкурент или да "пренареди картите"...

  
(Забележка: Продължавам да си припомням отделни моменти и събития...)

---

А к т у а л н о   п р и л о ж е н и е:

А, ПА" ГЛАСУВАЙТЕ ЗА БЕКАПЕТО, ПАРДОН, ЗА БЕКАПЕТАТА!

Интересно CV, но заповедта за уволнение на правителството, стои някак си несериозно. Аз мисля, че в действителност е невъзможно да се предизвикат предсрочни парламентарни избори, но на редовните такива - тогава битката ще бъде сериозна. Тогава има шанс десницата (каквато и да е тя и независимо, че не ми харесва) да спечели. Ако обаче и този път се провали...Не знам.

Пояснение: Благодаря Ви за изразеното мнение, но в момента се опитвам бегло да нахвърлям някои моменти от своя личен живот в контекста на времето, подтикнат единствено от желанието си да оставя някои спомени на децата си. Тъй като обявих вече протест, придружен с гладна стачка, срещу Министъра на финансите, резонно е да помисля за евентуалните последствия от това си действие. Поздрави!