Великият испански драматург Педро Калдерон де ла Барка в своята пиеса „Животът е сън“ изгражда една от най-завладяващите алегории за човешкото съществуване. Неговата мисъл, че „целият живот е сън, а сънищата – сънища остават“, подтиква към размисъл относно истинската същност на нашето битие. Животът е преходен, нетраен, подобен на видение, което не след дълго се разсейва. Но ако животът е сън, дали той е само измама, или напротив – има скрит смисъл зад привидната му нереалност?

В християнската философия този мотив намира паралели в преходността на земното битие и идеята за вечния живот. Свети Августин, например, говори за временността на материалния свят и тленността на всичко човешко. От тази перспектива, животът ни на земята не е окончателната реалност, а подготовка за истинското съществуване в Бога. Ако приемем това разбиране, тогава „измамната сянка“ на Калдерон може да бъде разгледана не като пълно отрицание на живота, а като призив към осъзнаване на неговия по-дълбок смисъл.

Съветът „съди за всеки свой ден не по това колко си пожънал, а по това, което си посял“ насочва вниманието ни към измерението на човешките усилия и духовния труд. В Евангелието според Матей се казва: „По плодовете им ще ги познаете“ (Мат. 7:16). Но тези плодове не винаги са видими веднага – често трябва да мине време, за да разберем какво сме посели и какъв ще бъде резултатът от нашите избори. Тук философският детерминизъм се сблъсква със свободната воля – дали сме предопределени от съдбата, или сами градим живота си чрез всяка своя постъпка? Връзката между нашите дела и бъдещето ни е една от основните теми на етиката и моралната философия.

Грешките са част от човешкото израстване. Ако животът е текст, то грешките са препинателните знаци, които оформят неговата структура. Без тях не бихме могли да придадем смисъл на разказа на нашето съществуване. Богословски погледнато, падението и грехът не са край на духовния път, а началото на покаянието и възраждането. Човек не е съвършен, но именно в своите слабости може да намери сила да се издигне.

Философите стоици, като Сенека и Марк Аврелий, подчертават, че грешките и страданията са учители, които оформят характера. В този дух Ницше казва: „Всичко, което не ме убива, ме прави по-силен.“ Човешкият дух се калява чрез изпитанията, а чрез грешките придобиваме мъдрост.

Най-дълбоката философска мисъл на Ницше, която допълва предходните разсъждения, гласи: „Имаш ли своето ‘защо’ в живота, ще можеш да понесеш почти всяко ‘как’.“ Това означава, че смисълът, който влагаме в живота си, е нашият най-силен ориентир. Без тази вътрешна цел човешката душа остава объркана, без посока, разпиляна в случайността на ежедневието. Съществуването става тежко, когато липсва фундамент, върху който да изградим своите стремежи и усилия.

В този контекст можем да разгледаме и думите на апостол Павел: „Всичко мога чрез Онзи, Който ме укрепява“ (Филип. 4:13). Християнският възглед за смисъла в живота е свързан с вярата в Божието провидение, което дава сила на човека да преодолява трудностите. Подобен възглед откриваме и в екзистенциалната философия на Виктор Франкъл, който развива логотерапията като начин за преодоляване на страданието чрез осъзнаване на смисъла в живота.

Дали животът е сън или реалност? Отговорът зависи от гледната точка. За Калдерон той е измамна сянка, за християнската философия – преходен миг, който подготвя душата за вечността, а за Ницше – поле на изпитания, което закалява човешкия дух. В крайна сметка, човек не трябва да се страхува нито от грешките, нито от преходността. Важното е да има своето „защо“, което да му даде сила да премине през всяко „как“. Ако животът е сън, нека бъде осъзнат сън, в който да оставим следа чрез своите дела в търсене на истината.

Лалю Метев, 26 февруари 2025 г.