Името не е просто комбинация от звуци, не е само етикет, с който светът ни разпознава. То е символ, съдържащ в себе си история, смисъл, духовна тежест и дълг. Човек не може да бъде фатално обвързан със своето име, но то има голямо значение за живота му. Името е първият дар, който получаваме, и първият завет, който сключваме със света. То може да бъде бреме или чест, изпитание или вдъхновение. Но във всеки случай, човек трябва да го отстоява с достойнство и чест, да го изпълва със съдържание, да го защитава като част от правото си на лична свобода и неприкосновеност.

Модерното общество живее в парадокс: от една страна, предлага безкрайни възможности за анонимност и безличност, а от друга – прави личната идентичност по-видима и значима. Социалните отношения все повече изискват човекът да бъде осъзнат не просто като единица в масата, а като носител на уникални атрибути. „Модерното общество може да бъде отличено от други социални формации по факта, че е станало по-усложнено в две посоки: то дава повече възможности както за безлични, така и за по-интензивни лични взаимоотношения, както и социални отношения, в които повече от индивидуалните, уникални атрибути на всеки човек стават значими.“ (Luhman 1998: 12, 13).

Но в свят, където идентичността се размива, а ценностите се заменят с удобства, какво остава за тези, които виждат отвъд привидното? Казват, че гледам строго… Как иначе? Когато усещам какво има да се случва, когато виждам накъде върви този свят? А вие – продължавайте в същия дух! Живейте безсмислено, затворени в собствените си позлатени клетки, оставени на битието, което определя съзнанието ви, докато други отново разиграват коня си на воля. Светът е такъв, какъвто позволим да бъде – и в това е нашето изпитание.

Благодарен съм за нивото на образованост, което получих – то ми даде не просто знания, а поглед, възможност да различавам същественото от суетното. Съзидателното време, прекарано в Алианса, през 127-мо и 6-то, до елитната Седма гимназия, не бе напразно. Светото си кръщение приех почти апокрифно, едва тригодишен, в храма „Свети Седмочисленици“ – свят дом на духовно посвещение, благодат и утвърждаване. Може би затова днес с право ме числят към „жълтопаветниците“ – онези, които не са изгубили способността да мислят критично и да се противопоставят на безумието.

Каквото бе по силите ми, сторих. Бях мисловен, упорит, сърцат и неотклонен. Но и аз се уморих. Да бъдеш принципен в свят, който се подиграва с принципите, е тежък кръст. Раздавах се, но не ми остана много. Дошло е време за осмисляне и преподреждане. Защото болшевишката милиционерщина, тази вековечна язва, изтисква силите ми до предела. И не само мен – тя изтисква самата тъкан на обществото, превръщайки го в карикатура на самото себе си.

Но надежда има. Тя не е в бягството, а в осъзнаването. В правото да бъдеш личност, да отстояваш името си, да му даваш съдържание, да не допускаш духът ти да се претопи в безличието. Защото, както е писано: „Доброто име е по-желателно от голямо богатство, и благоволението – по-добро от сребро и злато.“ (Притчи 22:1).

Лалю Метев, 27 март 2025 г.