СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД РАЗГЛЕЖДА СПОР ЗА ПРИДОБИВАНЕ НА ИМОТ ПО ДАВНОСТ

Настоящият анализ разглежда гражданско дело, образувано пред Софийския районен съд, разглеждано от съдебен състав с председател съдия В. Т. Б., по искова молба на Х. Г. Ч. срещу Л. В. М. Искът е установителен и има за предмет признаване на собственост върху недвижим имот на основание придобивна давност.

Разрешаването на правния спор е от значение не само в рамките на конкретното съдебно производство, но и с оглед на по-общите принципни въпроси, свързани с приложението на института на придобивната давност в гражданското право. В този контекст делото засяга въпроси като правната квалификация на владението, предпоставките за придобиване на собственост по давност и баланса между формалното прилагане на закона и принципите на добросъвестност и социална справедливост.

Същевременно, паралелно с това дело, са образувани верижно и в момента текат за сега още две производства от частен наказателноправен характер, инициирани от лицето Х. Г. Ч. Те касаят твърдения за обиди и публично уронване на престижа на т.нар. адвокат и ищец/тъжител, като се очаква развитието им да има значение за цялостния контекст на правния спор между страните.

Ищецът Х. Г. Ч., адвокат по професия, претендира, че е придобил по давност недвижим имот с площ 16,37 кв.м, находящ се в столичния кв. Лозенец, в периода 2004–2024 г. Той твърди, че майката на ответника му е предоставила владението, а в последствие е покривал разходите за консумативи и е извършвал подобрения за своя сметка. Според него владението му е било явно, спокойно, непрекъснато и с намерение за своене (animus possidendi), което, съгласно чл. 79 от Закона за собствеността, обосновава придобиване по давност.

Ответникът Л. В. М., юрист по образование, инвалидизиран (100%) от 2014 г. и онкоболен, оспорва тези претенции. Той твърди, че ищецът е пребивавал в имота като наемател, а покриването на консумативни разходи и извършените подобрения са част от обичайната наемна връзка. Ответникът посочва, че е придобил имота по договор за доброволна делба през 2007 г. и през ноември 2024 г. го е дарил на дъщеря си, запазвайки си пожизнено право на ползване.

Ключовият правен въпрос е дали ищецът е упражнявал владение с намерение за своене или е ползвал имота въз основа на облигационно правоотношение. Съгласно установената съдебна практика, давностното владение трябва да бъде явно, трайно, непрекъснато и несмущавано, а всяко облигационно отношение (наем, заем за послужване) изключва възможността за придобиване по давност.

Съгласно чл. 79, ал. 1 от Закона за собствеността, лице, което е владяло недвижим имот непрекъснато в продължение на 10 години като свой, може да го придобие по давност. Ако владението е започнало въз основа на облигационно правоотношение (например наем), то не може да се трансформира в давностно, освен ако не е налице категорично демонстрирано намерение за своене спрямо действителния собственик. В тежест на ищеца е да докаже, че през целия период е упражнявал владение като собственик, докато ответникът трябва да установи съществуването на наемно правоотношение.

Казусът повдига и въпроси относно допустимостта на придобиване на собственост чрез правни механизми в случаите, когато ответникът се намира в уязвимо здравословно състояние. Дискусионен остава въпросът дали правото следва да се прилага формално или с оглед на принципите на добросъвестност и социална справедливост. От философска гледна точка, случаят илюстрира конфликта между позитивното право и моралния закон.

Съдът квалифицира иска като положителен установителен по чл. 124 от ГПК, като възлага на ищеца доказателствената тежест да установи владението с намерение за своене. Ответникът, от своя страна, трябва да докаже съществуването на наемно правоотношение или други обстоятелства, изключващи давностното владение.

След преглед на представените доказателства, съдът постановява следното: приема доказателствата като допустими и относими; допуска разпит на двама свидетели от всяка страна; насрочва открито съдебно заседание за 4 юни 2025 г.; призовава страните към съдебна спогодба.

Този казус не е просто правен спор за владение, а и етичен въпрос, който поставя граници между правото, добросъвестността и моралната отговорност. Решението на съда ще бъде показателно за начина, по който българското право балансира между формалната правна обоснованост и социалната справедливост.

Злоупотреба с право и добросъвестност

Според чл. 8 от Закона за задълженията и договорите правата следва да се упражняват добросъвестно. Този принцип не е просто формалност, а основополагащ елемент на правния ред, защото правото не съществува самоцелно, а е призвано да служи на справедливостта. Когато юридическите механизми се използват в разрез с тяхната морална основа, правният ред се превръща в инструмент за злоупотреба, а не за защита на законни интереси. Настоящият казус повдига фундаментален въпрос: дали съдебните действия на ищеца се ръководят от принципите на добросъвестността и законността, или представляват инструмент за психически и финансов натиск върху ответника – човек в крайно уязвимо здравословно състояние?

Злоупотребата с право се проявява там, където правните норми се използват не за да утвърдят справедливостта, а за да постигнат неетични или неморални цели. Подобни действия разкриват напрежението между формалната законност и материалната справедливост, което европейската съдебна практика многократно е анализирала. Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) е разглеждал случаи, в които упражняването на формално предоставени процесуални права се оказва несъвместимо с принципа на правовата държава и защитата на човешкото достойнство. Например, в делото Matos e Silva, Lda. и други срещу Португалия (1996 г.), Съдът подчертава, че формалната законност не може да оправдае действия, които подкопават моралната същност на правосъдието. По сходен начин, в делото McDonald срещу Обединеното кралство (2014 г.), ЕСПЧ постановява, че правото не може да бъде използвано като инструмент за потискане или умишлено причиняване на вреда.

В този контекст злоупотребата с процесуални права чрез многократни искове, заведени срещу едно и също лице с цел изтощаването му – както психологически, така и финансово – може да бъде разглеждана като нарушение на принципите на правосъдието и добросъвестността. Подобна практика не само компрометира легитимността на съдебния процес, но и поражда въпроса за границите на юридическия формализъм. До каква степен съдебната система може да бъде използвана като инструмент за натиск, без това да противоречи на самата идея за правосъдие?

Злоупотребата с право е проява на духовно и нравствено падение. Християнската етика възприема правосъдието не само като нормативна необходимост, но и като добродетел. В Евангелието според Матей (5:6) се казва: „Блажени са онези, които гладуват и жадуват за правда, защото те ще се наситят.“ Това предполага, че правото има морален смисъл, който не може да бъде обезличен чрез юридически софизми. Св. Августин пише: „Без справедливост какво е държавата, ако не голяма разбойническа банда?“ – предупреждение, че правният ред, лишен от морал, се превръща в инструмент на произвол.

Злоупотребата с право води към класическото разграничение между законност и справедливост, направено от Аристотел. В „Никомахова етика“ той подчертава, че законът трябва да бъде прилаган така, че да съответства на духа на справедливостта, а не да служи на формални манипулации. Немският философ Имануел Кант развива тази идея, като настоява, че правните норми трябва да бъдат прилагани в съответствие с категоричния императив: „Действай така, че да третираш човечеството, както в своята личност, така и в личността на всеки друг, винаги като цел, а никога само като средство.“ В светлината на тази максима, използването на съдебните процедури за постигане на цели, които подкопават достойнството на ответника, представлява етична девиация.

Злоупотребата с правото разкрива фундаменталната несигурност на човешката съдба. Човекът се намира в ситуация на постоянно напрежение между свободата си да действа и ограниченията, наложени от обществения ред. В този смисъл Жан-Пол Сартр подчертава, че злоупотребата с власт или право не е просто юридически въпрос, а онтологичен проблем – тя разкрива начина, по който личностите избират да бъдат в света. Ако правото се използва като оръжие срещу другия, то престава да бъде инструмент на социалната хармония и се превръща в инструмент на господство.

Не на последно място, злоупотребата с право и принципът на добросъвестността не са просто юридически категории, а проблеми с дълбоки философски, богословски и екзистенциални измерения. Съдебната практика на ЕСПЧ и моралните принципи, заложени в основите на правото, ни задължават да се противопоставяме на формализъм, който обслужва несправедливостта. Юридическите норми не могат да бъдат разглеждани в изолация от ценностите, които стоят в тяхната основа, защото правото без добросъвестност е само привидност на справедливостта.

Право и справедливост – границите на юридическия формализъм

Правото е система от норми, предназначени да осигурят предвидимост и ред в обществените отношения. Но когато нормите се прилагат механично, без съобразяване с тяхната нравствена основа, възниква неизбежният въпрос: допустимо ли е всичко, което е законно, да бъде считано за справедливо? Дали правото е самодостатъчна конструкция или трябва да се осветлява от по-висши принципи, свързани с доброто и истината?

Юридическата теория познава редица философски подходи към правосъдието. Според Густав Радбрух закон, който е крайно несправедлив, губи своята сила на правна норма. Джон Ролс защитава концепцията за справедливостта като безпристрастност, при която правните разпоредби трябва да гарантират равноправие и защита на най-уязвимите. В този контекст злоупотребата с процесуални права, проявена чрез множеството заведени дела, придобива морално укоримо измерение – тя подкопава доверието в самата правна система, превръщайки я в инструмент за натиск, вместо в средство за възстановяване на нарушеното право.

Но проблемът не е само юридически, а и екзистенциален. Християнската традиция не абсолютизира правните механизми, а ги разглежда като подчинени на висшата идея за доброто. В Евангелието според Матей (5:7) е казано: „Блажени милостивите, защото те ще бъдат помилвани“. Правото, лишено от милосърдие, става оръдие на формализма, което може да доведе до несправедливост, дори когато е стриктно спазено в буквален смисъл. Свети Августин посочва, че държава без справедливост е „голяма разбойническа шайка“, а този принцип остава актуален и днес: когато юридическият позитивизъм загърбва нравствената основа на правото, възниква риск съдът да се превърне в арена на силните, а не в убежище за слабите.

В настоящия случай можем да разглеждаме паралелните дела като опит за правен формализъм, който е насочен към надмощие, а не към защита на добросъвестните права. Когато едно лице използва процесуалните си възможности не за да получи справедливост, а за да упражни натиск върху по-слабата страна, това не е правосъдие, а злоупотреба с правото. В този контекст възниква необходимостта от морална преценка, която надхвърля строгия юридически анализ.

Правото не трябва да бъде сведено само до инструмент за регулиране на интереси – то трябва да се стреми към постигане на добродетелност и порядък, които почиват не само на силата на нормата, но и на нейния дух. Позитивното право може да установи ред, но без нравственото право този ред може да бъде несправедлив. Така правната система не само прилага закона, но и брани основните принципи на етиката и добросъвестността. Истинската справедливост не се изчерпва с юридическата формулировка, а се измерва в съда на съвестта – един съд, който никоя правна норма не може да заглуши.

Съвест, отговорност и правосъдие: между закона и истината

Настоящият казус надхвърля пределите на позитивното право и се вписва в по-широкия хоризонт на нравствената отговорност и екзистенциалната истина. Правото е неизбежно подчинено на нормативната система на държавата, но неговото окончателно оправдание се крие в по-дълбоки принципи – тези на справедливостта, добросъвестността и истината. Онова, което е законно, не винаги е справедливо, а онова, което е справедливо, невинаги намира непосредствено отражение в юридическите норми. Така правото се оказва на границата между формалната законосъобразност и онтологичната справедливост, което налага разглеждането му не само като технически инструмент, но и като нравствено изпитание за човека.

Християнската традиция не абсолютизира юридическите механизми, а ги подчинява на висшата идея за доброто и истината. В Евангелието според Матей (5:7) се казва: „Блажени милостивите, защото те ще бъдат помилвани“. Това е принцип, който надхвърля рамките на чистата законност и утвърждава необходимостта правото да бъде прилагано с милосърдие, състрадание и човечност. Човешките закони, колкото и да са детайлни и обосновани, остават несъвършени, ако в тях липсва моралният компас, водещ към истинската справедливост.

В конкретния случай ответникът разполага със сериозни юридически аргументи срещу претенцията за придобивна давност – облигационното правоотношение между страните изключва възможността за придобиване по давност. Въпреки това, поведението на ищеца съдържа белези на процесуален тормоз – множеството заведени дела не изглеждат като стремеж към справедливо правно разрешение, а като инструмент за натиск. Тази злоупотреба с процесуални права е симптом на по-дълбок проблем – изкривяването на правото от средство за установяване на справедливост към инструмент за доминиране и корист.

Казусът илюстрира един класически конфликт – този между позитивното право и естествената справедливост. Докато формалните юридически аргументи могат да обосноват дадена претенция, остава открит въпросът за добросъвестността и моралната легитимност на поведението на страните. Добросъвестността не е само юридически термин, а фундаментален принцип на нравствения ред, който не може да бъде пренебрегнат без последици. Когато правото се използва като инструмент за репресия, а не като гаранция за справедливост, то престава да изпълнява своето предназначение и се превръща в карикатура на самото себе си.

Съдебната система има не само функцията да прилага закона, но и да брани принципите на етиката, добросъвестността и социалния баланс. Един съдебен процес не е просто сблъсък на юридически конструкции, а и нравствено изпитание за всички участници. Съдиите носят тежката отговорност да отсъждат не само според буквата на закона, но и според духа на правото. Истинската справедливост не се определя само от съдебното решение, а и от начина, по който страните подхождат към принципите на честността, добросъвестността и човечността.

В крайна сметка, докато съдът се произнася върху фактите и правните норми, моралната оценка остава в съда на съвестта – този, който никоя юридическа формула не може да избегне. Истинското правосъдие не е просто резултат от юридически аргументи, а отражение на онтологичната справедливост, в която се преплитат законът, моралът и отговорността на всяка личност пред собствената ѝ съвест и пред обществото.

Изпитание за българската правна система

Случаят поставя основния въпрос за природата на правото: дали то е просто система от формални правила, които могат да бъдат използвани за легитимиране на претенции, или е инструмент за постигане на истинска справедливост? В контекста на придобивната давност основният правен въпрос е дали ищецът е упражнявал владение с намерение за своене, или е ползвал имота въз основа на облигационно правоотношение. Въпреки това, зад този правен спор стои по-дълбок проблем – рискът от злоупотреба с правото чрез механичното му прилагане, особено когато адвокат, добре запознат с юридическите механизми, използва правната уредба, за да легитимира претенции, които противоречат на принципите на добросъвестност и социална справедливост.

Казусът поставя въпроса за конфликта между буквата и духа на закона. Правото не е просто набор от норми, а средство за възстановяване на истината и моралния ред. Ако правоспособен юрист, чиято основна роля е да бъде пазител на правосъдието, използва своите знания за лична изгода, без да се съобразява с етичните принципи, не се ли превръща той в символ на юридическия фарисей – човек, който формално следва закона, но пренебрегва неговата същност? Казусът поставя и екзистенциалния въпрос: дали правото черпи своята легитимност само от нормативната си сила, или от способността му да отразява обективната истина и моралния ред?

Случаят също така разкрива потенциалната криза на позитивното право – когато юридически аргументи могат да доведат до резултат, който е в разрез със социалната справедливост. Ответникът, намиращ се в уязвимо здравословно състояние, представлява символ на слабия в обществото – този, който няма средства или ресурси да се защити чрез юридически технически средства. Ако съдът приложи правото формално, без да вземе под внимание тези обстоятелства, не се ли подкопава самата концепция за справедливост?

Този казус не е просто спор за владение, а тест за зрелостта на българската правна система. Ще бъде ли правото прилагано механично, като средство за обслужване на формални претенции, или съдът ще съчетае правната обоснованост с принципите на морал и социална справедливост? Ще допусне ли съдът правото да се използва за узаконяване на съмнителни претенции, или ще утвърди, че правото не е самоцел, а път към истинската справедливост? В крайна сметка, решението по този казус ще бъде показателно за способността на българското правосъдие да балансира между формалната правна строгост и по-дълбокото измерение на моралните принципи.

Лалю Метев, пр. юр., 1 април 2025 г.

Цитатът „Добрите хора не се нуждаят от закони, за да постъпват правилно, а лошите винаги ще намерят начин да ги заобиколят“ често се приписва на Платон, но няма категорични доказателства, че той е изрекъл или записал тези думи в този конкретен вид. По-скоро този израз представлява свободна интерпретация на неговите философски идеи.

В диалога „Закони“ (Nomoi) Платон обсъжда ролята на законите в обществото, като посочва, че те имат както възпитателна, така и дисциплинираща функция. В Книга IX той отбелязва, че законите наставляват добродетелните хора и същевременно ограничават онези, които не се ръководят от добродетел и са склонни към несправедливост.

Подобна идея се среща и в „Държавата“ (Politeia), където Платон разглежда понятието за справедливост и устройството на идеалната държава, ръководена от философи-владетели. Според него истински добродетелните хора – тези, които притежават мъдрост, смелост, умереност и справедливост – ще действат правилно по вътрешно убеждение, а не под външната принуда на законите.

Обратно, хората, които не са развили добродетел, са склонни да преследват личните си интереси, дори ако това означава нарушаване или заобикаляне на законите. Алегорията за Пръстена на Гигес, представена в „Държавата“ (Книга II), илюстрира този принцип – тя показва как човек, получил абсолютна безнаказаност, може лесно да се поддаде на изкушението да действа несправедливо.

Въпреки че не съществува точен пасаж в съчиненията на Платон, който напълно съответства на приписвания му цитат, идеята му е в съзвучие с неговите възгледи за връзката между добродетелта, законите и човешката природа. За по-задълбочено разбиране на тези концепции е препоръчително да се изследват оригиналните текстове, особено „Закони“ и „Държавата“.