ПРАВО, МОРАЛ И ГРАНИЦИ

Анализираният казус разглежда правен спор, възникнал пред Софийския районен съд, относно придобиването на недвижим имот в столичния кв. Лозенец чрез придобивна давност. Искът е установителен и цели признаване на собственост върху имота на това основание, като реакция на по-рано подадена искова молба за изваждане на наемател в бързо производство пред същия съд, което е спряно. Въпросите, които поставя този казус, са както с конкретно правно значение, така и с по-широки теоретични и философски измерения, свързани с приложението на придобивната давност.

Основната правна проблематика се съсредоточава върху добросъвестността на владелеца, както и върху предпоставките за придобиване на собственост чрез давност и границите на правото, като тези въпроси поставят на изпитание баланса между правната сигурност и социалната справедливост — два основополагащи принципа на правната система.

Не по-малко съществено е и обстоятелството, че паралелно с това гражданскоправно дело се водят и две наказателноправни производства, свързани с твърдения за обиди и публично накърняване на престижа на наемателя-ищец, който е действащ адвокат. Тези производства имат пряко значение за по-задълбоченото разбиране на контекста, в който се разглежда настоящият спор.

Право, морал и философия на закона

Цитатът, приписван на Платон: „Добрите хора не се нуждаят от закони, за да постъпват правилно, а лошите винаги ще намерят начин да ги заобиколят“, макар и не доказано негов, отразява основната му философска идея за връзката между закона и добродетелта. В диалога „Закони“ (Nomoi) Платон разглежда функциите на законите в обществото, като подчертава, че те са важни както за възпитание, така и за дисциплина. Тези идеи се пресичат с неговите възгледи за справедливостта, които стават основа за разискванията за добродетелта и нейната роля в политическата и социалната структура.

В „Държавата“ (Politeia) Платон прави разграничение между хората, които са водени от добродетелта и тези, които не са. Първите не се нуждаят от външна принуда, за да действат справедливо, докато вторите, лишени от вътрешно убеждение за моралност, са склонни да заобикалят закона, ако им се предостави възможност. Алегорията за Пръстена на Гигес, представена в „Държавата“, показва как човек с абсолютна безнаказаност може лесно да бъде подмамен от изкушението да действа несправедливо.

Придобивна давност, добросъвестност и злоупотреба с право

Придобивната давност е правен институт, който позволява придобиването на вещни права върху недвижим имот чрез фактическо владение за определен период. Въпросът за добросъвестността на владелеца е централна тема в разглеждания казус, както и въпросът за границите на правото в контекста на предотвратяването на злоупотреба с него.

Съгласно чл. 79 от Закона за собствеността (ЗС), срокът за придобивна давност в България е 10 години за недобросъвестен владелец и 5 години за добросъвестен. Добросъвестността се определя като състояние, при което владелецът не знае и не е длъжен да знае, че владението му накърнява чуждо право на собственост.

Съдебната практика на Върховния касационен съд (ВКС) подчертава, че добросъвестността трябва да съществува към момента на придобиване на владението и да се основава на правопораждащо основание (титул). Това разграничение е ключово за правната сигурност, тъй като добросъвестният владелец разчита на законосъобразно основание за своето владение.

От друга страна, принципът за забрана на злоупотребата с право е основоположен на разбирането, че никой не може да упражнява своите права по начин, който противоречи на добрите нрави или накърнява правата на други лица. Чл. 8, ал. 2 от ЗС изрично забранява злоупотребата с вещни права, а съдебната практика изследва дали дадено поведение цели несправедливо увреждане на друго лице.

Философският аспект и дилемата за справедливостта

Философският аспект на придобивната давност поставя въпроса за взаимодействието между позитивното право и моралната справедливост. Идеите на Платон и Аристотел, които подчертават, че законите трябва да се съобразяват с принципите на справедливостта, са особено релевантни в контекста на този правен институт. Възниква дилема: дали придобиването на чужд имот чрез давност е легитимен механизъм за узаконяване на фактическото положение, или е проявление на правен формализъм, който прикрива недобросъвестното присвояване?

Правото и социалната справедливост

Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ) защитава правото на собственост в чл. 1 от Протокол № 1. Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) изисква пропорционален баланс между обществения интерес и защитата на частната собственост. В този контекст, решения като J. A. Pye (Oxford) Ltd v. United Kingdom показват, че придобиването на имот чрез давност трябва да бъде подчинено на принципите на правната сигурност и справедливост, без да накърнява легитимните очаквания на предишния собственик.

Заключение

Придобивната давност е ефективен правен инструмент, но нейното прилагане трябва да бъде съобразено с принципите на добросъвестност и предотвратяване на злоупотреба с право. В правото, както и във философията, същностният въпрос не е просто какво е формално допустимо, а какво е действително справедливо. Възможността за злоупотреба с правото, прилагането на формалистични подходи в правото без отчет за социалната справедливост, поставя под въпрос не само правната сигурност, но и моралната устойчивост на правната система.

Лалю Метев, пр. юр., 2 април 2025 г.

Придобивната давност е правен институт, който позволява придобиването на вещни права върху недвижим имот чрез фактическо владение за определен срок. Ключов въпрос в този контекст е добросъвестността на владелеца и границите на правото с оглед предотвратяване на злоупотребата с него – проблематика, която изпитва на предела баланса между правната сигурност и справедливостта.

Съгласно чл. 79 от Закона за собствеността (ЗС), срокът за придобивна давност в България е 10 години за недобросъвестен владелец и 5 години за добросъвестен. Добросъвестността се определя като състояние, при което владелецът не знае и не е бил длъжен да знае, че владението му нарушава чуждо право на собственост.

Съдебната практика на Върховния касационен съд (ВКС) последователно подчертава, че добросъвестността трябва да съществува към момента на придобиване на владението и да бъде основана на правопораждащо основание (титул). Това разграничение е от съществено значение за правната сигурност, тъй като добросъвестният владелец разчита на законосъобразно основание за своето владение.

От друга страна, принципът за забрана на злоупотребата с право се основава на разбирането, че никой не може да упражнява своите права по начин, който противоречи на добрите нрави или накърнява правата на други лица. Чл. 8, ал. 2 от ЗС изрично забранява злоупотребата с вещни права, а съдебната практика задълбочено анализира дали дадено поведение цели несправедливо увреждане на друго лице.

На международно ниво, Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ) защитава правото на собственост в чл. 1 от Протокол № 1. Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) изисква пропорционален баланс между обществения интерес и защитата на частната собственост. Решения като J. A. Pye (Oxford) Ltd v. United Kingdom показват, че придобиването на имот чрез давност трябва да бъде подчинено на принципите на правната сигурност и справедливост, без да накърнява легитимните очаквания на предишния собственик.

В крайна сметка, придобивната давност е ефективен правен инструмент, но приложението й трябва да бъде стриктно съобразено с принципите на добросъвестност и недопускане на злоупотреба с право. В правото, както и във философията, същностният въпрос не е просто какво е формално допустимо, а какво е действително справедливо.