„Помни, че до края на живота си ще падаш в грехове – тежки или леки: гняв, самохвалство, лъжа, тщеславие, обида, алчност. Помни това – и ще останеш в смирение.
Защо да се гордееш, когато ежедневно грешиш, нараняваш ближния и наскърбяваш Бога?
Но за всеки грях има покаяние. Съгрешиш – покай се. Пак паднеш – пак се покай. Стани. И така – до края на пътя си.
Не се отчайвай. Постепенно ще достигнеш мир.
Но най-важното е да следиш помислите си – добри, неутрални, зли. Злия – отсичай още в зародиш с Иисусовата молитва. Защото ако го приемеш, ще те омае и обладае. И тогава грехът ще се роди.“
✝️ Йеросхимонах Михаил Питкевич

Този кратък, но дълбоко боговдъхновен текст съдържа същностната формула на православната духовност. Той не е просто нравоучение, а откровение за човешкото състояние в света – паднало, но способно да се изправи; греховно, но призвано към светост. В този дух можем да разгърнем мисълта му в богословски, философски и екзистенциален план – с особено внимание към България: в миналото, днес и в нейното бъдещо място в света.

В православната антропология човекът е сътворен по образ и подобие Божие (Бит. 1:26), но грехопадението разкъсва тази връзка – и с Бога, и със самия себе си. Оттогава насам човешкият живот е духовна борба – не между доброто и злото извън нас, а между същото това добро и зло вътре в нашите мисли, желания и решения.

Отец Михаил говори за греха не като за морален „провал“, а като за онтологично отчуждение – отклонение от пътя към Истината. Покаянието, в този смисъл, е не просто чувство на вина, а радикално обръщане на ума и сърцето (метаноѝа) – акт, който възстановява личността и я връща в Божието присъствие.

Смирението тук не е подчиненост или безволие, а осъзнатие за човешката немощ, съчетано с доверие в Божествената милост. Смиреният човек не е сломен, а свободен – защото е поставил себе си в истинската перспектива на вечността.

Особено важно е подчертаването на значението на помислите (логизмѝ) – според светоотеческата традиция те са първият фронт на духовната война. Ако човек се научи да различава и отсича злите помисли още в „прилога“ – в самото им възникване – тогава може да опази сърцето си чисто. Затова Иисусовата молитва – „Господи Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй мене, грешния“ – не е просто ритуал, а оръжие, светлина и спасение.

Съвременният човек, напротив, често живее в неосъзната пасивност – приемайки внушения, образи, реклами и идеологии като свои мисли. Така губи ориентацията си, идентичността си, душата си.

► В миналото:
България е преживяла и духовни възходи, и исторически падения. Но нейната същностна мисия винаги е била духовна. Монашеството, исихазмът, мъченичеството, книжовността – те са я вкоренили не в политическата география, а в духовната топография на православната ойкумена.

Св. Йоан Рилски, Св. Теодосий Търновски, патриарх Евтимий – това са не просто личности, а духовни стълбове, които днес продължават да крепят България отвъд видимото. Паисий Хилендарски не е просто историограф, а покайник, пророк и будител, който призовава не към национализъм, а към духовна отговорност.

► Днес:
Днес България преживява своя постмодерен Страстен петък – със загуба на ориентири, демографска пустота и културен нихилизъм. Но, както в Евангелието, Страстният петък не е краят – а преход към Възкресение.

Неолибералните идеологии и „евроатлантическите ценности“ често се възприемат механично, без реален диалог със собствената духовна традиция. Така българската идентичност става или неуверена, или сервилна – и в двата случая – духовно немощна.

Но духовният път, описан от отец Михаил – с покаяние, бдение и смирение – може да се приложи и на ниво народ. Един народ, който осъзнава своето падение, но не се отчайва, има шанс да възкръсне не с пари или геополитика, а със съвест, със слово и с вяра.

► България утре:
България няма да бъде световен фактор с армия или технологии. Но може да бъде духовен маркер – мая, както казва Христос, която заквасва цялото тесто (Мат. 13:33). Може да бъде „глас в пустинята“ на глобалния хаос – чрез монашество, словесност, литургична култура, милосърдие и вяра.

Думите на йеросхимонах Михаил са духовен компас: падението не е краят, а начало. Смирението не е отчаяние, а път към яснота. Покаянието – не вина, а възстановяване. Бдението – не бреме, а свобода.

Ако всеки от нас се научи да бъде внимателен към мислите си и да се изправя след всяко падане, ще започне да се преобразява и невидимо ще преобразява и света. Защото там, където има поне един човек, който се моли и се бори със себе си – там и целият народ има надежда.

Нека България бъде такъв народ. Не съвършен, но покаен. Не силен, но верен. Не горд, но истински – с лице към Бога и с мисия в света.

Лалю Метев, 14 април 2025 г.