Думи на един син за правото, доброто и истината

В свят, в който формата често надделява над съдържанието, а процедурите – над справедливостта, все по-рядко се чуват гласове, които дръзват да поставят етиката и човешкото достойнство в центъра на правния дебат.
Този текст споделя една лична, но и универсална история – не просто за сблъсък с правосъдието, а за битката за душата на самото право.

Разказвам за случай, в който бе изпитана не само законността на едно поведение, но и нашата представа за добро и зло, за истина и измама, за сила и милост. Един възрастен човек – самият аз, инвалид след преживяно онкологично заболяване – беше подложен на унижение от човек, който по призвание би трябвало да служи на закона, но предпочете да го използва като оръжие.
Този текст е моят отговор – не само като юрист и гражданин, но и като син, човек и съвестен участник в обществения разговор.

Съдиите и адвокатите в една правова държава не са просто специалисти – те са пазители на надеждата, че справедливостта не е утопия, а възможност.
Този апел не търси съчувствие, а събудено съзнание. Не обвинява, а назовава. Не иска отмъщение, а изцеление.
Защото истинската човечност не се измерва с победи, а с начина, по който се отнасяме към най-уязвимите – особено когато властта е в наши ръце.

Публикувам това обръщение до съдебната власт като акт на вярност – към върховенството на закона, към истината и към доброто.
То е моя лична битка – но не частна.
То е протест срещу юридическата бездушност и в същото време призив за духовна съпротива – с думи, със съвест и с надеждата, че правото все още има лице.

КЪМ СЪДЕБНАТА СИСТЕМА И ОБЩЕСТВЕНАТА СЪВЕСТ НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ

„Истинската човечност не се проявява в тишината на мира, а в бурята на несправедливостта – когато човек избере добротата, въпреки всичко.“
— Лалю Метев

Настъпва момент в живота на всеки човек – и на всяко общество – когато мълчанието се превръща в съучастие, а бездействието – в грях. Когато правото се използва като инструмент за доминация, а не като път към справедливостта, тогава не просто моралният, а самият правов ред започва да се разпада.

Ние отправяме това обръщение с болка и надежда. Болка – заради преживяна несправедливост. Надежда – защото вярваме, че все още има съвест в институциите, и истина в човешките сърца. Затова не просто настояваме за защита на правото, а призоваваме за възстановяване на неговия морален и духовен смисъл.

„Човечността е силата да бъдеш добър, когато имаш всички причини да не бъдеш.“
— Лалю Метев

Правото не е технически инструментариум, нито съвкупност от формули. То е нравствена архитектура, издигната върху основата на справедливостта, милостта и разума. Законите, ако не са пропити с дух на състрадание и съвест, се превръщат в мъртви букви – „паяжини“, както предупреждава още Солон, които силните разкъсват, а слабите заплитат.

В конкретния случай, който засягаме, наблюдаваме опасен прецедент:

• Наемател с адвокатска правоспособност, след прекратяване на договор, отказва да освободи чужд имот.

• Преустановява плащането на наем и предявява претенции за придобиване на имота по давност, въпреки наличен писмен договор – правен абсурд, който обезсмисля понятието за договорна воля.

• Изисква обезщетение за „подобрения“, извършени без съгласие на собственика.

• Инициира наказателни дела за „обида“ с искове от 40 000 лв., уж за уронване на професионален престиж.

• Използва свидетелства с нисък доказателствен капацитет.

• И най-тежкото – упражнява продължителен психологически натиск над възрастен и тежко болен собственик, инвалид след онкологично заболяване.

Тук не става дума просто за граждански спор. Това е злоупотреба с правото – не просто юридически трик, а морално падение. Това е поквара на функцията на закона – когато той не защитава, а потиска.

В светлината на богословието, такава злоупотреба напомня за най-дълбокия грях – извращаване на доброто в неговата противоположност. Когато разумът, създаден да търси справедливост, се превръща в инструмент за унижение, ние не сме вече в правов ред, а в бездуховна анархия, облечена в легални одежди.

„Горко на ония, които наричат злото добро, а доброто зло…“ (Исайя 5:20)
„Съдете с праведен съд.“ (Йоан 7:24)

Правосъдието е повече от логика – то е изкуството да уловиш духа на закона, не само буквата му. Духовното служение на съдията не е просто прилагане на текст, а разпознаване на правдата в нейната екзистенциална, човешка и вечна същност.

Справедливостта без милост се превръща в жестокост, а милостта без справедливост – в лицемерие.

Съществува реален и тревожен юридически феномен – нарцистичен юридически стил – при който знанието на закона се използва не като път към истина, а като средство за контрол. Този модел се характеризира с липса на саморефлексия, инструментализиране на съда и неговите ресурси за лична облага, и перверзна форма на морална асиметрия – в която „възможността“ замества „допустимостта“, а „техническият успех“ – „нравствената истина“.

Такова поведение не е индивидуален дефект, а заразна етична ерозия, която разрушава общественото доверие и изкривява облика на професията. Адвокатът, който използва правото за узурпация, не е защитник на правдата, а духовен предател на самия закон.

Затова се обръщаме към съда – не като към механична институция, а като към храм на справедливостта. Апелираме не за милост, а за ясно разпознаване. За мъдрост. За духовна чувствителност.

Защото онова, което обществото нарича „прецедент“, Бог често нарича „изпитание“.

Няма истинско правосъдие без съвест. Няма съвест без състрадание. А няма състрадание без духовна зрялост, която вижда отвъд фактите – до сърцето на страданието.

„Да бъдеш прав не е достатъчно. Трябва да бъдеш и справедлив.“
— Лалю Метев

Българският съд има възможността да защити не просто едно право, а човешкото достойнство като ценност. Да въздаде правосъдие, което лекува, а не отмъщава. Което изгражда доверие, а не го руши.

Това е онзи съд, за който говори пророк Михей:
„О, човече, казано ти е що е добро: да вършиш правосъдие, да обичаш милост и да ходиш смирено с твоя Бог.“ (Михей 6:8)

И ако днес съвестта се смята за слабост, ние ще продължим да вярваме, че именно тя ще бъде последната истина в последния съд – не този на човеците, а на Вечността.

Лалю Метев, пр. юр., 14 април 2025 г.