Пътят към съхранената душа: „Бяхме и ние, някога деца…“

Преди да започна този разказ – който не е нищо повече от спомняне, отколкото животът е бил повече от временно пътуване – трябва да призная: пиша не за да науча някого, а за да си припомня сам. Защото паметта е последното убежище на душата, когато всичко останало отшуми. А детството – нейният най-тих храм.

Да, бяхме и ние, някога деца.
С боси стъпала върху росата на утрото, с очи, широко отворени към чудото на света, и със сърца, които още не познаваха болката от предателство или хладността на забрава. Тогава всяка улица беше пътека към тайната, всяка дума – възможност, всяка усмивка – откровение. Смехът се носеше леко, като благослов над полето на дните.

Детството… То не е просто възраст. То е състояние на душата – състояние, в което човек още вярва, преди да е повярвал. В онези години ние не знаехме какво е зло, не защото ни го криеха, а защото все още го нямаше в нас. Душата беше като стъкло – прозрачно, неопушено от пепелта на страстите.

„Когато бях дете, говорех като дете, мислех като дете, разсъждавах като дете; а когато станах мъж, напуснах детското.“ (1 Кор. 13:11)

Да, така казва Писанието. Но аз вярвам, че детето в нас не си тръгва. То се приютява някъде дълбоко, сгушено зад многото маски на зрелостта, зад пораженията и победите, които наричаме „живот“. И ако има в мен още нещо, което не е било обезличено от времето – то е това дете. То е, което помни. То е, което се моли, дори когато устните мълчат.

Днес, когато се обръщам назад, не търся геройства, нито подвизи. Търся онези дребни, почти невидими мигове, които са ме изградили: ръцете на майка ми, ароматът на зимна ябълка, синята дрямка на следобеда в детската стая… Търся онова, което ми е показало какво е обич, какво е тъга, какво е Бог.

Защото още вярвам: първото богословие на човека е усещането, че е обичан. А първата му молитва – дишането в скута на майка му.

Тези страници, които следват, не са просто разказ за това, което съм преживял. Те са опит да се върна там, където душата ми беше цяла. Да се срещна с онова дете, което още живее в мен – и да го прегърна.

„Бяхме и ние, някога деца…“
И може би, в най-дълбоката истина на битието, още сме.
Защото, както ни напомня Господ:

„Истина ви казвам: ако не се обърнете и не станете като децата, няма да влезете в Царството Небесно.“ (Матей 18:3)

И аз още се уча да помня.
Да вярвам.
Да обичам.
Да се връщам.

Лалю Метев, 1 юни 2025 г.

Лалю Василев Метев е български юрист, изследовател и публицист, известен със своя дълбок интерес към духовността, паметта и човешката същност. Роден на 20.10.1968 г. в София, той съчетава богатия си професионален опит с философски размисли за смисъла на живота, родовата история и личната памет. В творчеството си Метев търси пресечната точка между етиката, вярата и човешката уязвимост, като особено ценни за него са детските спомени – духовен път към истинската същност на човека. Чрез есетата и разказите си той приканва читателя да се върне към онова „дете в себе си“ – източникът на надежда, вяра и искрена човечност. Неговата работа е покана към вътрешна среща със собствената душа и търсене на пътя към съпричастност и истинско човешко съществуване.