Във време на духовна обърканост и идеологическа инфлация на религиозния език, критиката, насочена към различаването на автентичното от фалшивото в живота на Църквата, все по-често бива определяна като „антиправославна“, „еретическа“ или дори като част от „активни мероприятия“ на враждебни сили. Подобна стратегия не е нова — тя е добре позната от репертоара на тоталитарните режими, при които всяко интелектуално или духовно несъгласие автоматично се третира като предателство спрямо „общото благо“ или „националния интерес“.

Реакцията, предизвикана от участието ми в телевизионното предаване „Честно казано с Люба Кулезич“ (24 юли 2025 г.), осветли с необикновена яснота не само реалното състояние на съвременната българска медийна култура, но и разкри дълбоките пластове на една антропологическа и духовна криза, чиято същност се проявява в начина, по който различието — особено във формата на несъгласие или алтернативна интерпретация — бива възприемано, социално третирано и морално санкционирано.

Получените обществени реакции очертаха широк регистър — от внимателни, интелигентни и богословски прецизни въпроси до крайно агресивни, клеветнически и дехуманизиращи нападки. Един от коментарите, например, ме определи като „платен извратен нещастник“, а друг отправи обвинение, че съм извършил „атака срещу Светия Синод“. Подобни изрази не следва да бъдат възприемани просто като прояви на индивидуален афект, личен емоционален срив или липса на елементарна култура. Те представляват симптоми на едно по-дълбоко социално и духовно разстройство — проявление на колективни архетипи, които в ситуация на ценностова дезориентация и институционален дефицит лесно се трансформират в механизми за изтласкване, стигматизиране и сакрално профанизиране на Другия.

Ю. Т.: „Честно казано с Люба Кулезич, изключително обезпокояващо е, че се включвате в активното мероприятие на антихристиянските и антиправославни елементи в България. Боде ви очите поканата няколко българи годишно да следват богословие в Русия? При положение, че на територията на самата България има три (!) ислямски духовни школи в Шумен, Русе и Момчилград, финансирани официално (!) от Турция? И още неизвестно колко нелегални, финансирани от радикални ислямистки организации от Саудитска Арабия? Според представители на Мюфтийството около 40 % от бюджета им за образование идва от Турската дирекция по вероизповеданията в рамките на междудържавен договор от 1990 г. - над 1 млн. лева годишно за всяко училище, включително и Висшия ислямски институт в София. Има и множество религиозни центрове (курсове по Коран, пансиони, „центрове за социална подкрепа“) без регистрация в МОН или лиценз от ДАЗД. Финансирането им идва както от турски, така и от арабски фондации, някои без официална регистрация в България и дори забранени в собствените си държави - например радикалната група „Сюлейманджълар“, свързана с училище в с. Делчево, и групировката AUAI, свързана с училище в Сърница. Ето ви наистина тревожни теми за предаване.“ [По настояване на цитираната страна, името е заличено от публикацията. Смисловата тежест на коментара е запазена с цел анализ на тенденции в публичната среда.] 

[Контекстуална бележка]
След публикуването на текста, по изрично настояване на засегната читателка, чието име първоначално бе споменато във връзка с нейна публична реплика, редакцията е направена, с уважение към правото ѝ на интерпретационна дистанция.

[…] В този смисъл, особено тревожни звучат мнения от типа: „Изключително обезпокояващо е, че се включвате в активното мероприятие на антихристиянските и антиправославни елементи в България. Боде ви очите поканата няколко българи годишно да следват богословие в Русия?“ – които, макар и изказани в личен контекст, напомнят по дух на преднамерено идеологически шаблон, насочен не толкова към съдържателен диалог, колкото към морална дисквалификация. Именно в такава нагласа – лишена от конкретика, но преизпълнена с обвинителна реторика – разпознаваме симптоматиката на един по-дълбок разлом в църковното и общественото съзнание.

Богословският и рационално отговорен подход изисква ясно и строго разграничаване между две принципно различни категории:

• от една страна, легитимната вътрешноцърковна критика, произтичаща от грижата за чистотата на вярата и за съхраняването на свещеното Предание в неговата духовна пълнота и литургична истина;

• от друга страна, демагогски и клеветнически обвинения, които не търсят истина, а служат на политически или емоционални рефлекси, като сатанизират несъгласните.

Да се твърди, че разобличаването на злоупотребите с религиозния дискурс — неговото лозунгизиране, редукция и превръщане в инструмент на политическа мобилизация — представлява акт на „антиправославие“, не е просто логически несъстоятелно, но е и богословски пагубно. Такова твърдение на практика институционализира идолопоклонството под формата на благочестие, подменяйки почитта към живия Бог с преданост към идеологически конструкции, етнически митове или държавнически доктрини. Истинската вяра никога не може да бъде идентична с политическа или геополитическа лоялност, защото тя е въплътен отговор на поканата за участие в живота на Светата Троица, а не декларация за културна принадлежност.

По отношение на повдигнатите въпроси свързани с богословското обучение в чужбина и опасенията от чуждо влияние, трябва да се направи съществено разграничение между географския контекст и богословското съдържание на образованието.

Не е проблем това, че млади българи се обучават в Русия, Турция или другаде. Проблематично става, когато богословското образование:

• се превръща в канал за възпроизводство на идеологическа лоялност, а не на духовна зрелост;

• обслужва държавни интереси, вместо да формира в студентите съзнание за Църквата като Тяло Христово, а не като институция на културна хомогенизация;

• възпитава в ексклузивистка идентичност, вместо в евхаристийно общение, където „няма вече елини и юдеи“ (Гал. 3:28), а всички са едно в Христос.

Целта на богословското обучение — както в България, така и в чужбина — е да възпита в богословска трезвост, патристична дълбочина и духовно различаване, а не да формира кадри, годни да обслужват геополитически доктрини под религиозно прикритие. Когато това не се случва, се наблюдава секуларизация на духовното, тоест подмяна на благодатта с властова легитимация.

Всяко изместване на разговора от сърцевината на критиката към „заплахи от ислямизация“, чужди фондации или турски и арабски влияния не е проява на автентична грижа за вярата, а е симптом за реактивна тревожност, която пренасочва вниманието от реалната криза в Църквата – а именно: нейната вътрешна профанизация, празнотата на пастирската визия и загубата на евхаристийния импулс.

Страхът, че чужди вероизповедания ще „завземат“ духовното пространство на нацията, често служи като удобен параван за недоизречени истини относно състоянието на собствената ни църковна тъкан, която е подложена на системна ерозия не отвън, а отвътре — чрез бюрократизация на духовния живот, абдикация от реалната мисия сред младите и редуциране на енорийската динамика до административно поддържане на обреди.

Църквата не е нито национален музей, нито духовна полиция, нито орган на културна хомогенизация. Тя е евхаристийна общност, в която човек не просто „пази традицията“, а участва в нея като в живо Тяло, в което Христос е Глава, а не политически лозунг. Всичко, което я превръща в инструмент за властова мобилизация, е отстъпление от нейната святост, от нейния кенотичен дух и от нейната есхатологична природа.

Критиката на подмяната и симулацията на вярата не е „нападка“ срещу Църквата. Тя е акт на вярност, продиктуван от болка и любов. Да разобличиш идолите, които се обличат в риториката на благочестието, е не бунт срещу Църквата, а защита на Нейната автентичност.

Българската православна църква не е и не може да бъде застрашена от интелектуалната критика. Защото там, където Духът обитава, всяка искрена мисъл е зов за Истина, а всяко съмнение – възможност за покаяние и обновление. Това, което наистина застрашава Църквата, не е критиката, а обездуховената ѝ употреба – когато тя бива въвлечена в идеологически инженеринг, капсулирана в етнически морализъм и сведена до ритуална и културна институция, отделена от евхаристийното си сърце.

Истинската опасност не идва отвън – от мислещите, питащите, спорещите. Тя идва отвътре – когато вярата се свежда до лозунг, до инструмент на „традиция“, обслужваща политическа или национална идентичност. Тази метаморфоза на вярата в културен фетиш – в нещо „свято“ по инерция, но мъртво по същество – е онова, което ерозира Църквата. Христос не е лозунг. Той е Логосът – живият Бог, Който се въплъщава, умира и възкръсва, за да се даде на света като Любов, а не като лозунг, институция или символ на идентичност.

Днес не „традицията“ има нужда от защита. Тя не е Христос, а понякога – дори и пречка към Него. Това, което има нужда от защита, е сърцевината на вярата – възможността човек да срещне Христос тъкмо като Логос, като Слово на живота, което разпознаваш в Евхаристията, в прошката, в смирението. А не в парадирането със свещен сан, с църковни дрехи, с телевизионни проповеди или в държавна реторика.

Свидетелството на вярата не може да бъде патетично, защото то е литургично. Не може да бъде идеологическо, защото то е евхаристийно. Евхаристията е онова място, в което всяка форма на светска власт и агресивна самоувереност се стопява пред Тайната на разчупения Хляб. Там няма нито „свои“, нито „чужди“, а само един Разпнат, Който приема всички – и кроткия, и блудния, и търсещия, и гонения.

Затова и сега отговарям – не с гняв, а с яснота. Ако искаме да защитим християнството, нека започнем с покаяние, не с пропаганда. С тишина пред олтара, а не с кресчендо в телевизионно студио. Не с бясна защита на „нашите“, а с любов към онези, които още не са срещнали Господа. Време е да различим благочестието от лицемерието, мисионерството от фанатизма, вярата от властолюбието.

Вярвам, че Църквата ще устои – не чрез привилегии, нито чрез контрол върху общественото мнение, а чрез това, което винаги е било нейният извор: кротостта, жертвата, любовта и благодатта.

Да пазим Христовото тяло – не институционалното, а Евхаристийното.

Лалю Метев, 27 юли 2025 г.


– – –

В хода на последвалата публична дискусия около участието ми в предаването „Честно казано с Люба Кулезич“ (24.07.2025 г.), г-жа Ю. Т. публикува коментар под официалния пост на предаването в социалните мрежи, съдържащ изразена тревога относно определени обществени и религиозни процеси. В блога си цитирах нейната реплика, като част от по-широк контекстуален анализ върху езика и рамките на моралното говорене в публичната сфера.

След това въпросната г-жа изрази несъгласие с включването на името ѝ, настоявайки, че коментарът ѝ е бил насочен единствено към водещата, а не към мен. Последва размяна на уважителни съобщения, в рамките на които тя категорично поиска заличаването на името ѝ от публикацията. Въпреки че публичният характер на репликата не създава правно задължение за съгласуване, постъпих в съответствие с добрата практика и направих необходимата редакция.

Публичният коментар в отворена социална среда под пост на медийна институция не представлява защитено лично съобщение и може да бъде цитиран без изрично съгласие, стига да няма манипулативна интерпретация или клеветнически смисъл. В конкретния случай, цитатът беше приведен в аналитичен и контекстуализиран ключ, без обида или злонамерено внушение.

Въпреки това, дори публично заявените позиции не отменят правото на всеки човек да поиска да не бъде индивидуализиран в друг медиен или публицистичен контекст. От гледна точка на академичната и лична етика, уважението към чувствителността на другия, дори когато тя изглежда прекомерна или емоционална, е по-важно от буквалистичното отстояване на авторски права.

Името на въпросната г-жа бе премахнато от публикацията. Това не произтича от правна необходимост, а от съзнателен акт на уважение и желание да не се задълбочава ненужна полемика.

Цитираният пасаж е запазен като израз на реално съществуваща обществена нагласа, но е редактиран чрез заличаване на името. Така се запазва логиката на анализа, без да се нарушава личното желание на автора на репликата.

В съответната част на текста е вмъкната редакционна бележка от следния вид: „По настояване на автора на цитирания коментар, чието име първоначално бе посочено, идентификационните данни са премахнати от публикацията. Цитатът е запазен с цел обективен анализ на културни и реторични модели в съвременното публично говорене.“

В подобни ситуации не се търси победа в спор, а съблюдаване на елементарна човешка мяра. Позицията, която заемаме в публичното пространство, не трябва да се отстоява с цената на морална категоричност, а чрез ясно съзнание за границите на добрия тон, дори когато той не ни бъде оказан взаимно.

Точно в това се състои устойчивостта на думите – не в това да бъдат последни, а в това да останат достойни.

Тези нападки не бива да бъдат разглеждани само като изблици на индивидуален афект, липса на възпитание или лош вкус. Те представляват симптоматика на по-дълбоко антропологическо и социално разстройство, което издава неспособността на части от обществото да понесат другостта — не като заплаха, а като възможност за диалогично допълване. Подобна нетърпимост към различното (особено когато то е интелектуално аргументирано и богословски легитимно) разкрива не просто културна несигурност, а по-скоро криза на идентичността, произтичаща от несведената до съзнание вътрешна празнота и страх от реалността на свободния избор [1].

В този смисъл, реторичната агресия, насочена към нас като участници в публична [TV] дискусия, не е индивидуализиран упрек, а реактивна защита на колективна, невротизирана пара-ортодоксалност, която е загубила връзка с автентичната традиция на Църквата като евхаристийна и съборна общност [2]. В едно общество, в което медиите често се използват не за просвета, а за мобилизиране на примитивни афекти и за легитимация на морална параноя, пространството за богословска рефлексия се свива драстично, а гласовете, които настояват за по-дълбоко еклисиологично и етично осмисляне на настоящето, биват демонизирани [3].

Подобна реактивност има и своята духовна диагноза: тя е форма на онова, което св. Максим Изповедник нарича „отчуждение на ума от логоса на нещата“, т.е. от способността да се вижда истината в нейната смирена, въплътена конкретност, а не в стереотипи и идеологеми [4]. Тази загуба на ноетичната способност за различаване е и причината за лесното поддаване на манипулативни дискурси и морални паники, в които „врагът“ трябва да бъде незабавно назован и публично анатемосан.

Лалю Метев, пр. юр., 27 юли 2025 г.

Бележки под линия:

1. Вж. Paul Ricoeur, Oneself as Another, University of Chicago Press, 1992, гл. 5, където авторът разглежда понятието за себе си през призма на взаимното признаване и уязвимостта на субекта.

2. В този контекст вж. Йоан Зизиулас, Обществото на личността, изд. „Омофор“, 2002, особено темите за съборността и еклисиологията.

3. Срв. Иван Дюлгеров, „Църква и публичност“, Богословска мисъл, бр. 2, 2017, с. 45–58.

4. Св. Максим Изповедник, Отговори до Таласий, в: Добротолюбие, т. 2, Синодално издателство, София, 1995, с. 287–295.