Изкуственият интелект между помощта и подмяната на съдийската преценка

„В името на народа.“
С тази формула започва всяка съдебна присъда в Република България. Тя не е формалност, нито остатък от ритуален език, а нормативен и символен акт: заявка, че правораздаването се извършва от хора, които носят лична, институционална и морална отговорност пред обществото. Именно след тези думи следват имената на съдиите и съдебните заседатели – конкретни лица, които застават зад решението „виновен“ или „невинен“.

В епохата на изкуствения интелект обаче тази формула започва да звучи като въпрос. Какво би означавало „в името на народа“, ако присъдата е резултат от алгоритмична обработка на данни? Ако решението е взето след консултация с машина – или дори е генерирано от нея? По-справедливо ли би било това правосъдие, или просто по-бързо? По-безпристрастно – или само привидно неутрално?

Но какво би се случило, ако тази преценка бъде подпомогната – или дори заместена – от изкуствен интелект?

Представата за присъди, произнасяни след консултация с алгоритъм или директно „прочетени“ от система за машинно вземане на решения, доскоро звучеше като научна фантастика. Днес обаче тя вече е предмет на сериозен професионален и академичен дебат. Алгоритмични системи се използват в различни съдебни системи по света – за оценка на риска от рецидив, за подпомагане на определянето на наказания, за анализ на съдебна практика и дори за прогнозиране на изхода от дела. Отскоро и българска компания предлага т.нар. „правен интелект“ – инструмент в помощ на юристите при обработка и анализ на правна информация.

Това поставя въпроси, които не са нито технически, нито футуристични, а дълбоко принципни:
– По-справедлив ли би бил алгоритъмът от човека?
– По-малко корумпиран ли би бил?
– По-безпристрастен – или просто носител на скрити, но систематични пристрастия?
– Може ли изобщо изкуственият интелект да замени естествения в сфера, където правото неизбежно се преплита с морал, състрадание и вътрешно убеждение?

Юридическото мислене и границите на алгоритъма

В този контекст показателна е позицията на съдия Милен Михайлов от Наказателната колегия на Софийския градски съд, който формулира едно от най-съществените възражения срещу идеята за „алгоритмичен съдия“: юридическото мислене не може да бъде програмирано.

Това твърдение не е израз на технологичен скептицизъм, а на ясно разграничение между изчисление и преценка. Правото не е просто система от правила, които се прилагат механично. То изисква тълкуване, съобразяване с контекста, оценка на човешко поведение, мотиви и отговорност. Именно тук се появява понятието за вътрешно убеждение – ключов принцип в наказателното право, който не може да бъде редуциран до статистическа вероятност.

Съдия Михайлов поставя и още по-радикален въпрос:
ако изкуственият интелект развие вътрешно убеждение, няма ли тогава да се наложи да му бъдат признати и граждански права? Защото субект, който мисли, преценява и осъжда, вече не е просто инструмент, а носител на отговорност. А правораздаване без отговорност е несъвместимо с идеята за правова държава.

Допълнителен проблем е и самият процес на „обучение“ на алгоритмите. Изкуственият интелект не се самосъздава; той се изгражда от програмисти, които по правило не са юристи, а още по-малко – съдии. В резултат алгоритъмът неизбежно възпроизвежда не само наличната съдебна практика, но и нейните слабости, противоречия и исторически деформации. Така вместо да премахва несправедливостта, той рискува да я автоматизира.

Между помощник и заместник

Следователно ключовият въпрос не е дали изкуственият интелект може да „помага“ на съдебната система – това вече се случва и може да бъде полезно. Истинският въпрос е докъде се простира допустимото му участие. Между интелигентен инструмент за анализ и автономен субект на правораздаване стои граница, която не е техническа, а цивилизационна.

Правосъдието не е просто търсене на ефективност. То е морален акт, извършван от хора за хора – и именно затова продължава да започва с думите: „В името на народа.“

Алгоритъмът като инструмент: аргументи pro

Безспорно е, че изкуственият интелект вече има реално и нарастващо приложение в съдебните системи по света. Алгоритми подпомагат анализа на съдебна практика, прогнозират продължителността на дела, оценяват риска от рецидив, подпомагат определянето на мерки за неотклонение и наказания. Тяхното основно предимство е капацитетът за обработка на огромни масиви от данни, недостъпни за индивидуалния човешки ум в разумен срок.

От тази гледна точка ИИ може да бъде ценен помощник:
– да намалява субективните отклонения;
– да ограничава произвола;
– да уеднаквява практиката;
– да повишава ефективността и предвидимостта на съдебните решения.

Особено в правни системи, страдащи от бавност, претовареност и дефицит на доверие, подобни инструменти изглеждат като изкушение – технологичен отговор на системни институционални проблеми.

Границата: защо ИИ не може да бъде съдия

Именно тук обаче се появява фундаменталният контрааргумент, формулиран ясно от съдия Милен Михайлов: юридическото мислене не може да бъде програмирано. Това не е отказ от технологичен прогрес, а защита на самата същност на правото.

Правораздаването не е просто логическо прилагане на правила. То включва тълкуване, оценка на доказателства, разбиране на човешки мотиви, социален контекст и морална тежест. В наказателното право особено ключово е понятието за вътрешно убеждение – съдийската преценка, която не може да бъде сведена до вероятностен модел или статистическа корелация.

Алгоритъмът не разбира смисъл; той разпознава модели. Той не носи отговорност; той изпълнява функция. Ако му бъде възложено правораздаване, възниква парадокс: кой носи вината за грешката? Програмистът? Институцията? Самата система? Правосъдие без персонална отговорност е концептуално противоречие.

Етичен и философски хоризонт

Проблемът не е само юридически, а дълбоко философски. Ако изкуственият интелект достигне ниво, в което формира „вътрешно убеждение“, логично следва въпросът: не се ли превръща той в морален субект? А ако е такъв, не следва ли да му бъдат признати и права? Това е граница, отвъд която правото престава да бъде човешка институция и се превръща в експеримент с непредвидими последици.

Допълнително усложнение е т.нар. алгоритмично наследяване. ИИ се обучава върху съществуваща практика, която носи исторически пристрастия, структурни несправедливости и неравенства. Така вместо да коригира дефектите на системата, той рискува да ги кристализира и възпроизведе с математическа прецизност.

Между помощта и подмяната

Следователно истинският дебат не е „за“ или „против“ изкуствения интелект в правото. Въпросът е къде свършва помощта и започва подмяната. ИИ може и трябва да бъде инструмент – аналитичен, консултативен, подпомагащ. Но решението, особено онова, което засяга свобода, чест и човешка съдба, трябва да остане акт на човешка преценка.

Защото съдията не е просто процесор на норми. Той е носител на отговорност, съмнение, съвест и понякога – на трагичен избор между несъвършени алтернативи.

Заключение

В свят, обсебен от ефективност и автоматизация, е изкушаващо да повярваме, че машината може да бъде по-справедлива от човека. Но правосъдието не е технически проблем за оптимизация. То е морална практика, възникнала именно защото човешкото общество е несъвършено.

Затова формулата „В името на народа“ остава не просто валидна, а необходима. Тя напомня, че зад всяка присъда трябва да стои човек – не безгрешен, но отговорен. И че правото, ако иска да остане човешко, не може да бъде напълно делегирано на алгоритъм.

Лалю Метев, 31 декември 2025 г.

Abstract

The article examines the growing role of artificial intelligence in judicial systems through a legal, ethical, and philosophical lens. Starting from the symbolic and normative formula “In the name of the people,” the text explores whether algorithmic decision-making can legitimately participate in, or even replace, human judicial reasoning. It argues that while AI can significantly assist legal professionals through data analysis, pattern recognition, and procedural optimization, it cannot substitute judicial thinking grounded in internal conviction, moral responsibility, and contextual interpretation.

The article critically engages with the idea of algorithmic neutrality, highlighting the risks of bias reproduction, accountability dilution, and the erosion of personal responsibility in adjudication. Drawing on contemporary debates and the position articulated by Judge Milen Mihaylov, the study defends the thesis that judicial reasoning is not programmable in a strict sense and that any attempt to delegate adjudicative authority to AI raises fundamental questions about justice, responsibility, and the human nature of law.

The conclusion proposes a principled boundary between assistance and substitution: artificial intelligence may support the judiciary, but the final act of judgment—especially in matters affecting liberty and human dignity—must remain a human act.

Keywords

Artificial intelligence; judicial reasoning; internal conviction; algorithmic justice; legal ethics; accountability; human judgment; rule of law; automation bias.

“In the Name of the People”: The Limits of Algorithmic Justice

Every criminal sentence in Bulgaria begins with the words “In the name of the people.” This formula is not ceremonial rhetoric but a declaration of responsibility: a judgment rendered by identifiable human beings, accountable both legally and morally.

As artificial intelligence increasingly enters judicial systems worldwide, this phrase acquires new meaning. What does it signify if a sentence is influenced—or generated—by an algorithm? Would such justice be fairer, less corrupt, more impartial? Or merely more efficient and less human?

Artificial intelligence already assists courts by analyzing case law, predicting outcomes, and optimizing procedures. Used properly, it can enhance consistency and reduce administrative burdens. However, as Bulgarian judge Milen Mihaylov argues, judicial reasoning itself cannot be programmed. Law is not a closed logical system. It requires interpretation, contextual judgment, and what legal theory calls “inner conviction.”

Algorithms do not understand meaning; they recognize patterns. They do not assume responsibility; they execute instructions. Delegating adjudicative authority to AI therefore creates a fundamental paradox: justice without accountability.

Moreover, AI systems inherit the biases of the data on which they are trained. Instead of correcting systemic injustices, they risk reproducing and solidifying them under the guise of objectivity.

The real question is not whether artificial intelligence should be used in law, but where its role must end. AI can—and should—serve as a tool. But the final judgment, especially where human freedom and dignity are at stake, must remain a human act.

Justice is not a technical optimization problem. It is a moral practice. And if law is to remain human, it cannot be fully delegated to machines.

Lalu Metev, December 31, 2025.

Лалю Василев Метев е български юрист, мислител и изследовател на културата, известен със своите трудове в областта на философията на паметта, генеалогията и духовната история на България. Роден на 20 октомври 1968 г. в София, той завършва право и развива дългогодишна академична и обществена дейност, насочена към етичните измерения на идентичността, историческото самосъзнание и културната приемственост. В своите изследвания и есета Лалю Метев съчетава аналитичната строгост на правника с чувствителността на хуманитариста. Неговият почерк е белязан от стремежа да изведе моралната перспектива на човешкото действие отвъд чисто нормативните категории — към сферата на духовната отговорност и живата традиция. Сред постоянните му теми са времето и достойнството, религията и гражданството, наследството на свободата и културата на паметта. Член е на Клуба на потомците на офицерския корпус на Царство България „Един завет“, на Съюз „Истина“, на Българската генеалогична федерация и на Общия съюз на българската индустрия — общности, в които продължава линията на историческа приемственост между баланса на морала на честта и съвременната духовна отговорност. В творчеството му се откроява стремежът да се примирят рационалното и духовното начало, традицията и модерността, личната съвест и общественият идеал. Неговият стил — едновременно прецизен и съзерцателен — отразява убеждението, че мисленето е не просто интелектуален акт, а морално дело. Творчеството му се вписва органично в тази негова философска и етична линия: то е духовен синтез и лична изповед, завещание на човек, който мисли равновесието не като компромис, а като добродетел; не като отслабване на страстта, а като нейно преобразяване в мъдрост. В този контекст Лалю Метев формулира един от най-съкровените си възгледи — че истинската свобода е плод на вътрешна дисциплина, а справедливостта се ражда в пространството „между“ — между пламъка и камъка, между вярата и разума, между човека и идеала.

The article examines the growing role of artificial intelligence in judicial systems through a legal, ethical, and philosophical lens. Starting from the symbolic and normative formula “In the name of the people,” the text explores whether algorithmic decision-making can legitimately participate in, or even replace, human judicial reasoning. It argues that while AI can significantly assist legal professionals through data analysis, pattern recognition, and procedural optimization, it cannot substitute judicial thinking grounded in internal conviction, moral responsibility, and contextual interpretation.

The article critically engages with the idea of algorithmic neutrality, highlighting the risks of bias reproduction, accountability dilution, and the erosion of personal responsibility in adjudication. Drawing on contemporary debates and the position articulated by Judge Milen Mihaylov, the study defends the thesis that judicial reasoning is not programmable in a strict sense and that any attempt to delegate adjudicative authority to AI raises fundamental questions about justice, responsibility, and the human nature of law.

The conclusion proposes a principled boundary between assistance and substitution: artificial intelligence may support the judiciary, but the final act of judgment—especially in matters affecting liberty and human dignity—must remain a human act.